Христос възкръсна от мъртвите, със смъртта Си победи смъртта и на тези в гробовете дари живот! – това не са надути думи от празничен тост. Не са клише от лоша литература. Това са думи на прецизно и точно изречена истина.
До Неговото Възкресение всеки приключил земния си живот човек се отправя към ада, където сега е мястото на приелия греха за норма.
Христос живя като човек съвършен, за да ни покаже, че може да се живее с радост, без да се ограбва ближния, да се вреди на здравето му или да се заплашва животът му, да се завижда, да се посяга на това, което носи радост и утеха на другите около теб.
Христос умря на Кръста с човешката си природа и изпита най-страшното страдание, за да извърши жертвоприношение, в което принесе Сам Себе си, защото нищо от това, което човекът притежава, не може да изкупи първородния грях – познаването на злото.
Когато слезе в ада с природата Си на Бог, Христос счупи адовите окови, за да може грешникът, разкаял се приживе, да живее във вечното блаженство на Божията любов.
Христос Възкръсна, за да може всеки, който повярва, че Иисус, Синът на дърводелеца от Назарет, е Цар в Небесното царство и Бог истинен, единосъщен с Отца, от Когото е роден.
Не пари и скъпоценности купуват вечния живот, нито властта и демонстрациите на сила, когато друг е беззащитен. Вечният живот е дар за повярвалите, че ще възкръснат, както Той възкръсна и после се яви на Своите ученици, свидетелстващи Възкресението.
Сега, когато имаме избора да приемем Христа като Цар и Бог, защо се увличаме по всичко, което ни пробутва бащата на греха, лукавия завистник на човека - венец на творението? С притъпени от светски грижи, гордост и алчност сърца издигаме паметници на магьосници и се гордеем с еретици, като че са някаква кой знае каква национална гордост! Магьосничеството е призоваване на лукавия, който е осъден на вечна смърт в огненото езеро! Магьосникът и еретика-богомил са падение в нашата история и знаме на всеки, който търси власт над събратята си.
Нима многобройните чудеса на изцеление на нелечими заболявания, на възкресяването на сина на Наинската вдовица, на дъщерята на Яир, на четиридневния Лазар, не бяха достатъчно свидетелство, че силата, която върши това, е от Бога?
Нима Бог не потвърждава всяка година със свръхестественото слизане на Благодатния огън в храма на Гроба Господен чудото на Своето Възкресение?
Нима Възкресението на Христос Разпнатия не беше последното и окончателно свидетелство за възможността да се спасим като повярваме?
Защо приемаме с наслада гнусотата на „даровете“ на лукавия, научили ни как да се възползваме от труда на ближния, как да придобием с хитрост това, което други придобиват с пот и страдание?
Защо предпочитаме фантасмагориите на лъжовните учения, които винаги се препоръчват като за избрани?
Христос отказва ли ни вярата? Отказва ли ни любовта Си? Отказва ли да приеме нашето покаяние? Тогава ще бъдем силни и от нас ще бягат поднебесните духове на злобата, когато сме приели и съхраняваме Христа в сърцето си.
Дори да сме разколебани от потоците окултна помия, от неверието на нещастни наши братя и сестри, никога не е късно да извикаме като бащата на момъка-епилептик: Вярвам, Господи! Помогни на неверието ми!
Христос Воскресе!
