Превеждах на Живков и Никсън, а преди това на Людмила и Джими Картър, България е имала свои отношения с всяка американска администрация, казва в интервю вицепрезидентът на Атлантическия клуб в България
Още акценти:
“Тръмпизмът” може да се развие в политическа тенденция и не бих се учудила да видим Тръмп пак кандидат за президент и през 2024 г.
Новият президент е част от външнополитическото наследство на Обама, но няма да суспендира постигнати договорености в Близкия изток
Винаги досега загубилият вота е поздравявал този, който е спечелил
Новият президент на САЩ излъчва порядъчност и умее да прави коалиции
Във външната политика на САЩ след разрушителя ще има строител
- Г-жо Поптодорова, изненадаха ли ви тези американски избори? Отдавна наблюдавате политическия живот в САЩ, имаше ли нещо в този вот, което заслужава да бъде наречено сензация?
- Най-сензационното е заявяваният многократно до този момент отказ на все още действащия президент да признае загубата си. Президентът Тръмп заяви предварително, далеч преди изборния ден, че изборите не могат да бъдат загубени от него, могат само да му бъдат откраднати. От изборния ден, 3 ноември, насам той все повече изостря обвиненията в “кражба” и реториката си. До такава степен, че известни републикански политици все повече се разграничават публично, а туитър блокира негови туитове или поставя съобщение за непроверена или невярна информация.
Американските избори винаги са били напрегнати, много оспорвани, победата винаги е била с най-много 2%. Но винаги предаването на властта е било цивилизовано, даже ритуално и специално предназначено да демонстрира пред нацията силата на американските демократични институции.
Откакто има президентски избори в САЩ, най-напред загубилият признава публично загубата си, поздравява победителя и се обръща към гласувалите за него да им благодари и да им даде надежда за добро бъдеще. Едва след това избраният президент обявява победата си.
За първи път това, изглежда, няма да се случи и Байдън е принуден да обяви пръв победата си. Също така за първи път в историята сега американски президент атакува в сърцето американската демокрация и нейните механизми, при това избирателно – само там, където губи.
- Имаше обаче и коментари, че Републиканската партия много умело е използвала Доналд Тръмп, така ли е?
- Да, може да се каже и така, но отношенията на Тръмп с Републиканската партия по принцип са много сложни. Той е външен за тях, както и за политиката. При това твърде необичаен като характер. А характерът в политиката значи много, да не кажа всичко. Помните силната съпротива срещу номинацията му в първичните избори. Познавам много републиканци, които отказаха да гласуват за него през 2016 г.
В Републиканската партия открай време съществува много жилаво не просто националистическо, а обърнато навътре, направо “нативистично” крило. Оттам впрочем изникна и движението “Чаено парти” през 2009 г. като протест срещу избора на президента Обама.
Персоната на Доналд Тръмп импонираше на това крило като инструмент за преследване на целите на вече изчезналото движение и той успя да получи номинацията. Както и да изпълни към днешна дата задачите – намаляване на данъците, раздрусване на държавния апарат, свиване на регулацията, назначаване на консервативни съдии, атаката срещу медиите, преместването на американското посолство в Йерусалим. В този смисъл може да се каже, че е бил използван. Показателно е, че след загубата бе напуснат от поне 80% от довчерашните си политически съратници.
Сега обаче с очакваното излизане на Тръмп от Белия дом започва любопитна следваща фаза. В американската политическа система политическите партии са на заден план. Всъщност функционален лидер на съответната партия става избраният президент. Така Републиканската партия в продължение на 4 г. поемаше въздействието на президента Тръмп. За него гласуваха повече от 70 милиона американци.
Откритият въпрос е ще избере ли той да продължи по друг начин политическия си живот начело на Републиканската партия, или не.
Тръмп няма идеология, не е Бари Голдуотър или Роналд Рейгън, оставил след себе си рейгъномиката. Но той създаде някакъв вид “тръмпизъм”, който може да се развие в политическа тенденция.
Дали това ще се случи, дали ще е в рамките на Републиканската партия, или Тръмп ще се изкуши да направи своя партия, предстои да видим. Напълно възможно е да го видим отново кандидат през 2024 г.
- Как би изглеждала Америка, светът и евро-атлантическото партньорство след втори мандат на Тръмп?
- Известна е враждебността на Тръмп към всичко многостранно и към международните организации. Необичайно резките му движения за последователното изваждане на САЩ от тях, колкото и оспорвани да бяха, стъпваха върху основателни критики за липса на ефективност срещу голям – най-голям – американски финансов принос в тях. НАТО не правеше изключение. Тръмп успя да предизвика раздвижване в алианса, което беше отдавна нужно и се изрази през увеличаване на финансовия принос на държавите членки като израз на действително съпричастие и отговорност. Това ще остане и при Байдън, но няма да преминава през враждебност и назидателност, а ще се върне доверителността и близостта на отношенията. Пактът ще излъчва повече единство, сила и ефективност, дори може би повече от тях, след като премина успешно през “шоковата терапия” на Тръмп.
Във външните отношения Джо Байдън би искал да покаже образа на строител след разрушителя Тръмп. Ще предприеме завръщане към международните дела. Америка на Байдън е обратно в играта.
- В Близкия изток, където, без да воюва, Тръмп направи някои безапелационни стъпки - премести американското посолство в Йерусалим и бабува на мирните споразумения на Израел с арабите от Залива - вече има коментари как стратегията му е била твърде небалансирана и затова няма да бъде продължена от Байдън.
- Джо Байдън е част от външнополитическото наследство на Обама, а Близкият изток е зоната, в която се получи фронтален сблъсък с политиката на президента Тръмп. Още на втория ден от встъпването си в длъжност, на 22 януари 2009 г. Обама назначи Джордж Мичъл за специален пратеник по въпросите на мира и обяви, че решаването на израелско-палестинския конфликт е ключът към мира в Близкия изток. Въпросът за изграждането на израелски селища на Западния бряг остана централен до края на втория му мандат, когато, буквално дни преди края му, САЩ безпрецедентно се въздържаха в Съвета за сигурност по резолюция, осъждаща застрояването.
Колкото и да бяха противоречиви действията на Тръмп в Близкия изток, особено в полза на Израел, много трудно ще е за Байдън да ги преобърне. Посолството на САЩ в Йерусалим е свършен факт, последваха и други държави, няма изгледи това да се промени.
Не виждам изгледи и за рязка промяна или суспендиране на създадени от Тръмп доворености с държави от този район, колкото и небалансирани да изглеждат. Опит за подобни действия ще е повторение на поведението на Тръмп с обратен знак, а Байдън не би искал това. То няма да е от полза и за самата Америка, която ще изглежда краткосрочна и непоследователна в много чувствителен район. По скоро ще се търси компенсаторен баланс
- Може ли Байдън да бъде по-добър президент от Тръмп и с каква политика това би изглеждало убедително?
- Не знаем все още за по-добрия, знаем за избрания. Едно е сигурно – Байдън е необходимият президент на САЩ днес и сега, имайки предвид изборните резултати. Ако трябва да дам кратко определение, това е Байдън – лечителят. И в прекия, и в преносния смисъл.
Той поема поста в условия на перфектна буря. Най-спешната задача е овладяване на пандемията в САЩ, която непрестанно се разраства. Предстоят 75 дни на “междуцарствие”, в които действащият президент е все още Доналд Тръмп, който отдавна абдикира от националната драма на коронавируса и се занимава с оспорване на изборите и съдебни дела от единия бряг на Америка до другия. Класическото предаване на властта на преходния екип на Байдън, който вече работи, няма да се състои. Байдън няма да види никаква помощ от напускащата властова гарнитура.
Същевременно трябва да се вземат решения в икономиката, така че идните месеци да се преодолеят с оптимален контрол на щетите.
Като че ли относително най-гладко изглежда външнополитическата зона, където Байдън е в свои води и има широка подкрепа по света.
Едно знаем – в момент на най-тежко изпитание за американците и за света, Байдън има характера, опита и волята да изпълни мисията си. И нещо много важно – нищо, никакъв личен интерес няма да го разсейва от нея, тъй като това е мисията на живота му.
- А в какво Байдън убедително отстъпва на Тръмп? Въобще бихте ли се наели да направите едно сравнение между двамата?
- Пак ще кажа, че най-важното е характерът. Познавам и двамата. Те са много различни. Гостувала съм два пъти по лична покана в прословутото имение на Тръмп‚ Мар-а-лаго в Маями. Много занимателен домакин. Тръмп е ярък, изненадващ, непредсказуем, непримирим - и за добро, и за лошо. Умее да пада и да става. В разговор слуша предимно себе си и съобщава много ясно мнението си. Абразивен. Бизнесмен до мозъка на костите си. Но управлението на държава е различен жанр – трябва да умееш да правиш коалиции.
Байдън е равен, уютен, в някакъв смисъл обикновен. Той те слуша и те чува. Разговорът е взаимен. За разлика от Тръмп не е изненадващ, не носи новост. Той е човек на взаимоотношенията, на общуването. Излъчва порядъчност. И да, умее да прави коалиции.
По-дълготрайната задачата пред него е да трансформира Америка, да започне постепенно да сближава двете ѝ половини. Дано успее.
- Вие сте наблюдавали отблизо как се развиват българо-американските отношения още преди 1989 г., след това помня как през 2007 г. президентът Джордж Буш - младши ви разцелува на летището в София. Предполагам, че много пъти сте чували хората да се питат какво значение за България има кой точно седи в Овалния кабинет на Белия дом? Има ли наистина значение?
- Да, чувала съм да казват, че България е малка държава и не попада в големите интереси на САЩ. Обикновено това са хора, които искат да държат Америка далеч от нас.
Вярно е, че размерът има значение. Но също така е вярно, че имаме своята ниша в широкия американски интерес, който, твърдя, в повечето случаи отговаря на нашия. Аз съм ходещото доказателство за това.
Попаднах в българо-американските отношения и в най-високия им сегмент още в 1979 г. Тогава се състоя дискретна, необявена среща на Людмила Живкова с американския президент Джими Картър.
Людмила Живкова беше в Ню Йорк за Международната година на ООН за детето и пътувахме за Вашингтон, където в Белия дом стана тази внимателно подготвяна първа среща с американски президент. Известна беше нейната отвореност към Запада и в онези години тя беше възможният събеседник за такъв контакт.
В архивите на центъра “Удро Уилсън” във Вашингтон се пази моя 25-странична паметна записка от 4-часовата среща на четири очи между Тодор Живков и Ричард Никсън през юли 1982 г. Бях единствен участник и по изричното желание на американската страна превеждах аз.
След 1990 г. все едно се отприщи бент и контактите тръгнаха във всички посоки. В личния ми президентски списък отсъстват, уви, Роналд Рейгън и Буш-баща, но наваксах след тях.
Разказвам това, за да кажа, че във всяка американска администрация България е имала свои самостоятелни отношения с Америка, които са се предавали на следващата. Постепенно се създаде неголям екип от български експерти.
От 1997 г. насам тези отношения се развиват напред и нагоре, та до ден днешен. Съюзничеството в НАТО имаше трансформиращо значение и най-важното е, че много важна движеща сила за членството бяха военните. Имаше дискретни ситуации, в които те изпреварваха политиците.
Днес отношенията ни са “разписани” в двустранни документи за години напред. Сигурността във всичките ѝ измерения (особено регионалната), енергетиката, високите технологии, индустриалното сътрудничество и инвестициите ще са все така в приоритетния списък.
Байдън ще добави душа и цвят към хартията. Той ни познава, вижда ни и ни разбира.
