Глобалният елит в САЩ искаше свят по свой вкус, връща се рикошет*
Резултатите от президентските избори в САЩ винаги са имали огромно значение за целия свят, макар че право на глас имат само пълнолетните граждани на Америка. През 1980 г. Роналд Рейгън победи Джеймс (Джими) Ърл Картър за неудоволствие и покруса на шумната (е, не чак колкото днес) американска интелектуална прогресистка общност. Проляха се много публични сълзи за “унижението” един “второстепенен актьор” с недобро образование и повърхностна харизма да поеме управлението на най-мощната сила в свободния свят. Този избор оказа драматично силно въздействие както върху силата и самочувствието на Америка, така и върху потенциала на Запада да приключи успешно студената война с поражение на Москва.
През 1992 г. президентът Буш-старши имаше всички разумни шансове за преизбиране след богатия урожай на Рейгъновото наследство. През 1989 г. рухна източният блок, а две години по-късно червеният флаг падна от кулата на Кремъл. Тоталитарната съветска империя отмина в историята, а Америка се превърна в некоронован хегемон на глобалния свят, утвърдил с победата си унверсалността на своите принципи и ценностна система. За известно време… Само че победителят- хегемон влезе в текуща рецесия година преди изборите, а президентът вдигна данъците в разрез с предизборните си обещания от 1988 г. Read my lips – no new taxes („Четете по устните ми – без нови данъци”). На сцената бе излязъл един харизматичен провинциален “хлапак”, който се възползва от извънсистемния трети играч – милионерът Рос Перо – за да спечели състезанието през ноември 1992 г. Предстоеше епохата на Бил Клинтън.
През 2008 г. всичко беше сякаш ясно предварително. Едва ли Америка щеше да пропусне шанса си да избере първия афроамериканец – президент в своята история. Този избор бе знаков за много неща. Той трябваше да сложи окончателен край на расовия конфликт в страната със знаково потвърждение за расово равенство – на върха на държавната власт. През всички тези десетилетия Америка беше едно силно разделено и вътрешно противопоставено общество. Трудно е да се прецени кога започва това разделение и за кое разделение по-точно става дума… Дали за разделението, белязало разлома между Севера и Юга от времето на Гражданската война…
Дали разделението на Голямата депресия, след която Франклин Рузвелт повежда страната в изцяло нова – непозната дотогава посока? Дали разделението от епохата на сенатора Маккарти и рикошетът с избора на Джон Кенеди през 1960 г.? Дали
загадъчното му
убийство
три години по-късно? Или виетнамският синдром и горчивината от първото голямо поражение на Америка? В началото на нашия век известна журналистка от левия – либералния спектър, си припомня как семейството ѝ поколения назад е култивирало нетърпимост към консервативната ретроградност. “В началото на 70-тe бях малко момиче, казва тя, и баба ми ме извеждаше всеки ден на разходка в парка. Когато времето бе лошо, баба обичаше да казва: It’s a fucking Nixon weather today…
Но днешната
поляризация на
ръба на
гражданския
конфликт
е нещо, което нито едно от живите американски поколения не помни. Публичният дебат е фокусиран върху това кой ще спечели президентските избори, сякаш че изходът от тях би означавал окончателна победа за една от двете страни в поляризираното американско общество. Разумните очаквания би трябвало преди всичко да отчетат факта, че какъвто и да е резултатът от изборите, той ще бъде използван за допълнително изостряне на и без това дълбоките разделения – политически, културни, расови… Оспорването на всеки обявен резултат ще ерозира допълнително доверието на големи групи американски граждани към институциите, медиите и към почтеността на техните опоненти. Динамиката на гражданското противопоставяне без съмнение ще продължи. В ход са няколко принципни разлома, които не са нови за американското общество, но които днес получават нова енергия в контекста на променящия се глобален свят и на основните силови вектори в него.
Неоконсервативната революция, чийто пръв политически израз в Америка бе президентството на Роналд Рейгън, бе мотивирана от необходимостта икономическият процес и корпоративните елити на Америка да бъдат освободени от рамката на кейнсианската регулативна държава, господстваща в западния свят след Втората световна война.
Възродената етика на свободния пазар бе само идеологическият инструмент за това. Падането на защитните прегради на националния пазар бе най-важната стъпка за създаване на глобално обвързана икономика, форсирана от технологичните и организационните потенциали на информационната революция. В продължение на десетилетия се считаше, че Америка е големият печеливш лидер от глобализацията. Антиглобализмът по необходимост се реализираше като антиамериканизъм и – в по-малка степен – като антизападнизъм, антикапитализъм.
Водещата роля на Америка се реализираше в система от стопански, стратегически и културни вълни на формиране на глобалния свят от позициите на неолибералната ортодоксия, обединяваща етиката на свободния пазар и идеологическата визия на мултикултурализма. Глобализмът се разглеждаше като единство на американски тип конкурентен капитализъм и американска политическа идеология и масова култура, оформящи “меката власт” на Америка върху света. Традиционалистката съпротива срещу налагането на един “американски начин на живот” очерта линиите на противопоставяне между мощния нов проект на глобално единен свят, воден от Америка, срещу “остатъчната” съпротива на заварените локални и регионални култури и общества. Трансформацията на Китай под напора на огромните капиталови потоци, идващи преди всичко (но не само) от Америка, създаде реалността на огромна взаимна зависимост между двата гиганта, обозначавана като Кимерика.
Възходът на Доналд Тръмп към Белия дом разкри една малко известна и дори неподозирана картина – панорамата на едно дълбоко разделено американско общество, в което има
големи групи от
хора, губещи от
глобализацията
За Тръмп гласуваха щатите от т.нар. “ръждив пояс”, в които от три поколения индустриалните работници от близкото минало са без работа, защото индустриите им са изнесени в Азия и останалата част от Третия свят. За Тръмп гласуваха християните от Юга, за които културната революция на третата вълна феминизъм и бързата промяна на обществените нрави по двата бряга на Америка се оказваха предизвикателство и заплаха за собствения им начин на живот. Тръмп подкрепиха мнозина от ниската средна класа, които разглеждат неконтролираната имиграция от Мексико и Южна Америка като заплаха за работните им места и за защитата на доходите, които получават.
Появата на Тръмп освети факта, че в самата Америка има големи групи от хора, които не са в състояние да се качат на свръхбързия експрес на глобализацията и остават на перона след неговото отпътуване – по-бедни, по-изолирани, без перспектива и на всичко отгоре –
подигравани за
това, че са
“червени
вратове” – или
“селяндури”
Към Тръмп се присъединиха определени части от американските бизнес елити, които разглеждат глобалисткия проект като механизъм за износ на капитал и относителен упадък на самата Америка – като инфраструктура, индустриален потенциал (по-широк от “хайтек” секторите). От гледна точка на глобалисткия елит тези национални бизнес елити са ретроградни, вкопчени в традиционни технологии, демодирани индустрии и енергийни системи, чието място е все повече в миналото.
Елитите на глобалния проект в Америка са не просто водещите сили на информационната революция и на непрекъснато динамизиращата се промяна. Тези елити имат определена цялостна визия за Америка на бъдещето, която е образец и авангард на един нов интегриран, мултикултурен, глобален свят. (От другата страна на Атлантика обединена Европа проектира аналогична визия за себе си като образец на бъдещия глобален свят.) Този интегриран свят възниква не просто чрез отваряне на вратите пред културното многообразие – етническо, религиозно, сексуално, общностно, но чрез мощен и мащабен процес на окуражаване и форсиране на културната диверсификация и оттам –
ново
преформулиране
на човешката
общност като
“Общество на
дъгата”
Колкото по-малко традиция, колкото по-малко наследство, колкото по-малко хомогенност в начина на живот – толкова по-добре за успеха на глобалния мултикултурен проект. Нещо повече – смесването на култури е ефективно възможно единствено чрез творчество на култури, достигащо до релативиране на самото понятие за човек. Трансхуманизмът носи обещанието за един нов, безкраен човек. Авангардният феминизъм носи обещанието за сексуално флуидния човек, който свободно мигрира между роли и идентичности, напълно отхвърлил всяка физиологична зависимост от наследеното си по рождение тяло.
Информационните революции раждат нови общности от хора, които са поливалентни в реализацията на своите социални връзки. Старите понятия за нация, национална общност и идентичност, родова идентичност, културно наследство отминават в калейдоскопичната динамика на непрекъснато променящия се човек – тук и сега. Sky is the limit – небето е граница за тези безкрайни социални и културни метаморфози на homo globalicus. Не е задължително този културен проект да се изпълни изцяло със съдържание днес или утре, но неговата визия осмисля интереси и политики на днешния и утрешния ден.
Появата на Тръмп на политическата сцена отвори и други рани – стари и малко позабравени, от стопанската и културната история на Америка. Неговата лична характерова арогантност мобилизира съпротива по линия на традиционните разделения на либерализъм – консерватизъм в Америка.
Демократите, които за десетилетия бяха изоставили своята традиционна социална и политическа база сред работническата класа в полза на неолибералния глобализъм и мултикултурализъм, през последните години
актуализират
лявата периферия на
антикапиталистическия
патос,
която е твърде малко характерна за Америка, освен в периодите на разтърсваща криза като Голямата депресия.
Антикапиталистическият патос е до голяма степен външен по отношение на американския прогресизъм, който винаги е бил идеология и култура на цивилизования капитализъм, коригиран от социални и политически програми за реформиране на обществото. Негов продукт са Новият курс на Рузвелт, Великото общество на Джонсън… Днешната Демократическа партия трудно удържа центъра на този прогресизъм под напора на лявата социална, идейна и расова периферия – привържениците на Сандърс, Антифа и BLM – радикалното расово движение, достигащо до “черен” расизъм.
Радикалният патос на днешните привърженици на Демократическата партия има своята културна и политическа легитимация. Рестриктивната имиграционна политика на администрацията на Тръмп се разглежда от широки слоеве американци – афроамериканци и с произход от Латинска Америка – като расистка или като израз на “бяло” превъзходство. Организираната престъпност в гетата и полицейското насилие са скачени съдове, които произвеждат най-острите расови конфликти в Америка от последните десетилетия. Този тип конфликти придобиват и ясно очертани териториални измерения. Общностното многообразие и културният авангардизъм очертават територии в големите градове и англомерации по двата бряга. Средна Америка и Югът са територии на традиционализма и консерватизма, намиращи убежище около Републиканската партия.
И двете основни партии в Америка преживяват дълбока и всеобхватна криза на идентичност. Идейните платформи, идеологическите и културните граници и на двете партии не са в състояние да интегрират коалициите на американския консерватизъм и либерализма в националната политическа общност в условията на тази нарастваща обществена поляризация. Това води към върха хора като Тръмп, който основава властта си върху разделение и противопоставяне. Тази криза подхранва и радикалното ляво крило на демократите, което играе напълно аналогична роля. Номинирането на Джозеф Байдън бе прагматична стъпка сред разделените демократи, която в решаваща степен покачва шансовете им за успех.
Резултатите от изборите – каквито и да са те – могат да добавят нови измерения на по-нататъшна ескалация на конфликта между двете полярни граждански общности на Америка.
Глобалният елит на
Америка искаше да
произведе един
глобален свят по
свой вкус,
интерес и очаквания за бъдещето. На практика дилемите на глобалния свят се върнаха като мощен рикошет върху американското общество и зададоха модел на гражданско съперничество, който може да има много опасни последици. Драмата на Америка няма да завърши с предстоящите избори – тя ще продължи да се разгръща още по-силно след тях. Има само едно силно основание за оптимизъм – от всяка голяма криза в своята история Америка излиза по-силна и по-жизнена. Поне така бе досега.
* Текстът е публикуван в kultura.bg/web. Заглавията са на редакцията.
