Това всъщност пита Елин Пелин
“От християнска гледна точка пребиваването на отец Никодим в манастира е образцово. Той се отказва от човешкия живот, за да се доближи до Бога и спаси душата си. Но от позицията на Бога отказът от човешко щастие доказателство ли е за праведност? И за това ли е роден човек - да води уединено съществуване, смущавано единствено от камбанния звън, призоваващ към молитва?
Трябва ли да се страхува от чувствата си и да бяга от тях, когато се е разочаровал? И в крайна сметка
човекът не е ли
сътворен от
Бога като
грешно
същество,
което е
най-хубавото?”
Така интерпретира пред “24 часа” посланието на разказа от темата на зрелостниците Станимира Манолова, дългогодишен учител по български език и литература. На матурата в понеделник 45 616 абитуриенти писаха по темата “Човекът и неговите съмнения” по разказа на Елин Пелин “Чорба от греховете на отец Никодим” от цикъла “Под манастирската лоза”. Младежите бяха изненадани, тъй като Елин Пелин се падна и миналата година, но според преподавателите им темата е изключително благодатна.
Манолова я определя като емоционална и интелектуална провокация за деца, които имат отношение към литературата. Твърди, че е отлично попадение за зрелостния изпит.
Елин Пелин е жизнелюбив писател с изключително
ведро
отношение
към живота, обяснява тя. В сборника “Под манастирската лоза” на основата на християнското учение авторът развива своя философия за религията, която се основава на особеността на българската вяра. Сблъсъкът между езичеството и християнството и до ден днешен определя особеностите на вярата на българина.
Елин Пелин описва отец Никодим като бог - висок и снажен. Като застава в елипсовидния отвор на вратата на манастира, я изпълвал цялата. Такъв си остава и до края. Той е бил свръхпримерен до последния момент. През цялото време стриктен в манастирските си задължения. Странял от другите монаси. Предпочитал да бъде сам със себе си. В контраст с тази образцова монашеска матрица, в която той идеално влиза, въпреки всичко имал някои страсти. Страстите са забранени в манастирската обител. Тя изключва земното, за да се отдадеш на божественото. Едната страст на отеца е да отглежда бели рози. Когато започвали да цъфтят, всеки ден оставял на манастирската пейка по една. Втората му страст била риболовът.
След смъртта му намират гърнето с черните и белите бобени зърна и разтварят хартийките. На всяка хартийка писал нещо. Неговият стремеж бил да избяга от земния свят и да се доближи максимално до божествения. И все пак на една от хартийките пише:
“Спомних си за светския живот и за младостта си. Спомних си за любовта си, която стана причина да постъпя в манастира. Спомних си за тая, която обичах, и за белите рози, с които тя обичаше да се кичи.”
“Мисля и не знам кое е върховното в човека - душата или тялото. Не са ли те същност неразделна и не тържествува ли душата пред влеченията радостни на тялото?”
“Така той подлага на съмнение отиването си в манастира, защото според философията на Елин Пелин идеята не е човек да убие всичко човешко у себе си, за да покаже на бог какъв праведник е. Пътят към усъвършестването е с грешките, с падане и ставане - това е, което иска бог от нас, ако изобщо ни гледа отнякъде”, казва литераторката. И добавя: “Ние може да подложим тялото на каквито и да е изпитания и забрани, но ако в мислите си задаваме въпроса
дали тялото и
душата са едно
и също нещо,
пак означава, че нещо не е съвсем наред. Човек природно е създаден така - да има тяло и душа и да се опитва двете същности да бъдат в хармония. Ако и душата, и тялото търсят и намират своето, това е човешкото.”