Време е държавният протокол да ограничи безконечните венци с патетичния глас, който споменава партии и партийки
Наскоро един мой гост в “Операция История” ми каза една изумителна мисъл -“Левски и Ботев са наши, но те не са от нас”.
Ясно, просто и невероятно вярно. Тя казва всичко за начина, по който трябва да се отнасяме към тези наши национални герои, особено в дните, когато скърбим за тяхната гибел. Тихо, кротко, засрамено, с наведени глави, защото ние сме безкрайно далеч от техните идеали, поведение и саможертва.
Те не са като нас, не са правили компромисите, които ние правим, живели са и са се борили в опасно време, с чисти помисли, а не са оцелявали или успявали като нас
в нашето мърляво
съвремие
До тях не ни доближават нито фанфарните шествия, нито безграничната върволица от венци.
Между другото, не е ли време държавният протокол да ограничи това безконечно връчване на десетки и десетки венци с патетичното споменаване на смислени и безмислени партии и партийки, съюзи и съюзчета, организации и организацийки. Мисля, че четири венеца от президент, парламент, премиер и кмет на София стигат. След петия венец и патетичния глас, който ни уведомява от чие име е, на драгия зрител или присъстващ му призлява.
Добре, че БНТ
понякога се сеща
да спре звука
Още по-нелепо е българската гвардия да носи 56-ия венец от поредния съюз на цвеклопроизводителите или някоя партия с членска маса трима души, но събрала сто лева за венец. Сякаш си мислим, че отрупвайки паметника на Апостола с цветя, изкупваме срама си пред него.
Не го изкупваме. Имаме достатъчно грехове, които не се изкупват с карамфили или апотеозни речи. Индулгенция пред Левски са получили само онези 200 хиляди българи, паднали по бойните ни поля, защото и те като него дадоха живота си. Там, където най-вероятно е било мястото на неговото бесило, място за политика няма. Просто защото Левски е бил най-великият гениален български политик – така го определяше покойният Божидар Димитров, и до него нашите днешни напъни винаги ще изглеждат като елементарно политиканстване, дори и да са искрени.
Глупаво е да
превръщаме в
политическо
полесражение
мястото, където почитаме единствената фигура, която безусловно обединява българите.
Иначе употребата на Васил Левски и Христо Ботев и за партийни цели не е откритие на днешния политически ден. Ботев е имал нерадостната съдба
да бъде обявяван
едновременно и
за първия
български
комунист,
и за първия български фашист. Пред образа на Левски са се клели и крайни националисти като бранниците преди 9 септември 1944 г., и младите напористи комсомолци по времето на социализма. Но и “Бранник”, и комсомола вече ги няма, а Левски остава, защото той е наш, но не е като нас. Ние си отиваме, а той остава.
Единствените, на които им отива да говорят в дните на почит, са децата и учениците - техните думи може да звучат наивно и приповдигнато, но поне идват от все още чисти сърца. Останалото е мълчание.
Авторът е водещ на “Операция История” по “България он ер”.
