Мащабното изследване „Аристокрацията на Второто българско царство" разглежда важния въпрос за българската аристокрация от периода в края на ХІІ до началото на ХV в., когато на политическата карта на Европа съществувало бляскавото Второ българско царство. Този въпрос е тясно свързан с генералния проблем дали на Балканите и в частност в България е имало феодализъм и от какъв тип е бил той.
У нас разглеждането на този въпрос е твърде изостанало и не се е развило особено от времената на марксисткото разбиране за феодализъм. До 1989 г. наличието у нас на феодални отношения се приемаше като догматична даденост, докато после се отиде в другата крайност и те бяха напълно отхвърлени. Малцина са учените като Христо Матанов и Пламен Павлов, които долавят някои важни нюанси на социално-политическия строй в епохата на Второто българско царство и се опитват да ги формулират. Ето защо е време въпросът за наличието или отсъствието на феодални отношения да се постави „на масата", а той, своя страна, е тясно обвързан с темата за аристокрацията от ХІІІ-ХІV в.
С тази цел разделям изследването си на две големи части, като първата е посветена на писмените източници, а втората – на материалната култура и нейните паметници, даващи ценна информация за българските боляри, за техните жилища, облекло, символи и т. н. В това отношение благоприятна почва осигурява моята почти половинвековна археологическа практика, дала ми възможност лично да проуча десетки крепости, манастири, църкви и некрополи на Второто българско царство.
Самият аз останах изненадан от огромната информация, скрита дълбоко в писмените източници. За тази цел бе необходимо да се проучи невероятен обем от извори – далеч не само десетината оцелели по случайност през вековете средновековни български грамоти, но и стотици византийски, сръбски, западноевропейски, влашки и молдовски документи и хроники. Към официалните сведения трябва да се прибавят запазените надписи, приписки, текстове върху оловни печати, нумизматични паметници и т. н. Особено ценен извор е религиозната и най-вече светската литература от епохата, чиито произведения, макар от тях да са съхранени единици, дават важни и често пренебрегвани от съвременните историци данни за нравите на времето си.
Оказва се, че в запазения писмен фонд има много повече информация, отколкото се смяташе. Докато в предишните изследвания се знаеше единствено, че аристокрацията на Второто българско царство се е състояла от „велики" и „мали" боляри, сега се появяват неизвестните преди категории на „войниците", „витезите" и „юнаците". Много интересни са аналогиите с византийските „стратиоти" и високопоставените аристократи („мегистани"), както и със сръбските „властели" и „властеличичи". Наред с византийските и сръбските документи, особено ценни сведения дават влашките и молдовските грамоти от XV-XVI в. Това не трябва да учудва, защото в отвъддунавските княжества Влахия и Молдова българската държавна традиция се запазва дори след гибелта на Второто царство.
Обилните данни от тези грамоти спомагат да се моделира и възстанови до голяма степен представата за редица обичаи, привилегии и задължения на изчезналите средновековни български аристократи. Става дума за отношенията на васалитет, за задължителната воинска служба на благородниците и техните обязаности във владетелския двор, за функциите на т. нар. „дворянство". Много интересни са връзките и противоречията между служебната йерархия и оформящата се през ХІІ-ХІV в. родова аристокрация. Във Второто българско царство тези взаимоотношения остават в първично състояние, но може добре да се види тяхното развитие в запазилите след ХV в. относителна независимост княжества Влахия и Молдова.
Същото се отнася до обществено-политическите и свързаните с тях икономически отношения във Второто царство. Предвид на приемствеността в административната практика на отвъддунавските княжества с тази на загиналата българска държава, се оказва възможно употребяваната там терминология да бъде използвана в опит за моделиране на ситуацията от последните години от съществуването на България в края на ХІV в. Много е вероятно тогава, подобно на съседна Сърбия, у нас да са съществували понятията „бащина" и „отчина". С всички условности на преходния период това вече е била истинска феодална собственост, която е била предавана по наследство. Твърде е възможно в България да е присъствал и използвания в канцеларията на Влашкото княжество през ХІV-ХV в. термин „охаба" в смисъл на определен феодален имунитет.
Във влахо-молдовските документи са описани редица обичаи, показващи проникването на истински феодални отношения, а някои от тях като „пръдалика" със сигурност са създадени в Българското царство. Без съмнение са съществували наказания за измяна, наричана в отвъддунавските княжества „хикление", докато в България може би „хитрост". Те са свързани с нарушаването на васалната клетва за вярност и задължителната военна обязаност. Също така се е наказвало неизпълнението на службата във владетелския двор – „дворба", както е известна именно от български писмени извори. Познати били и различни ритуали, имащи аналогии във феодалните взаимоотношения в Западна Европа като даряването на чаши от скъпоценен метал, връчването на рицарски колани, на златоткани дрехи и други инсигнии за благородство.
Така се очертава социално-политическата картина на аристокрацията от епохата на Второто българско царство през ХІІ-ХІV в. Съсловието на болярите на всички нива - „великите" и „малите", както и по-ниските степени на „войниците", „юнаците" и „витезите", трябвало да бъдат оземлени за „вярна служба", защото собствеността върху земята е била главният начин за придобиване на политическо и икономическо влияние през Средновековието. Тази служба се изразявала в основното задължение да се явяват винаги и навреме в царската армия, което се доказва от новооткрити документи от времето на цар Иван Шишман. Отлъчването от войската на благородниците се наказвало с отнемане не имота и дори със смърт. Със сигурност е съществувала и „дворба" – пряка обязаност на болярите към владетеля и задължително присъствие в двора му за определено време. Това до голяма степен е съвпадало със статуса на васалитет, съществувал по същото време в редица страни от Западна и Централна Европа.
Наблюденията от писмените извори в книгата „Аристокрацията на Второто българско царство" категорично се подкрепят от данни, засвидетелствани в материалната култура. Става дума за постепенното превръщане през XIII-XIV в. на много от крепостите в същински феодални замъци, както и за различни чисто феодални западноевропейски ритуали, включително и протохералдиката. Както казах, на тази тема е посветена цялата втора част на предлаганата книга, за която ще разкажа през следващите седмици.
Книгата „Аристокрацията на Второто българско царство" е продължение на друго изследване - „Великите владетели на Второто българско царство" и ще бъде представена другата седмица в София.
