По едноименния роман на писателката е създаден новият сериал "Майките" по Нова тв. Пише го преди 20 г., след като у нас 14-годишно момиче е убито от съученичките си
- Целият сюжет на сериала “Юношество” по “Нетфликс” е изграден върху неразбирането от страна на възрастните на разговорите с емоджита, които практикуват децата - синьо хапче, червено хапче и пр. Това ли е най-голямата езикова и като че ли цивилизационна пропаст между поколенията, която някога сме виждали, г-жо Димова?
- За разлика от “Майките” (продукцията по Нова тв е направена по едноименния роман на Димова - б.а.) в този сериал между децата и родителите няма разбити и непълноценни отношения, а има просто вакуум. Детето убиец от английския сериал живее в социалните мрежи и родителите му нямат достъп до тях. Детето се прибира от училище, отива в стаята си и влиза в телефона си. Като че ли се премества в друго измерение, като че ли изчезва. Но нещата, които му се случват там, не са по-малко страшни за него, отколкото тези в реалния свят.
- Всъщност момчето главен герой е жертва на “инсел културата” (създадена главно от мъже, изпитващи трудност при изграждане на интимни, романтични и сексуални отношения, инсел културата се характеризира с женомразство, песимизъм, враждебност и онлайн радикализация. Инселите винят за това жените и ги генерализират като меркантилни и повърхностни - б.а.). А неин основен говорител се явява Андрю Тейт (инфлуенсър, станал известен с женомразките си позиции. Преди 2 г. заедно с брат му са задържани от румънските власти заради участие в трафик на хора и изнасилване - б.а.). Как можем да предпазим децата си от такива фалшиви пророци? Или всяко поколение трябва да мине през някаква своя поведенческа чума, ако мога да се изразя по този начин?
- Теорията на така наречения инфлуенсър е, че 80% от жените харесват 20% от мъжете, тоест огромната част от мъжете не са харесвани от жените и те няма как да имат приятелка. Джейми се чувства такъв “инсел”, нехаресван от момичетата, обиждан от тях в социалните мрежи. Това, като се прибави към всички възможни комплекси и фантазми на тази най-тежка може би възраст – юношеството, – е подтик да се отключи агресията, плод на отчаяние и самота.
- Защо според вас спряхме да говорим с децата си и изразяваме обичта си само с даването на притежание - маратонки, смартфон...? А забравихме да им казваме колко много ги обичаме.
- Децата имат сетиво за истината. То е вродено, заложено, както инстинктите и интуицията, за да компенсира липсата все още на житейски опит и познание за света. Те веднага разпознават – по някакъв интуитивен начин - лъжата. Невъзможно е да излъжеш дете. С това само ще разрушиш доверието, което то изпитва към теб като към възрастен. Децата са по-умни и по-проницателни от нас и във всички случаи, отколкото ги мислим.
- Къде е тънката граница между това да страдаш от липса на внимание от страна на родителите и това да се превърнеш в жертва и отхвърляне? А след това да опиташ да излекуваш раните си, като нанесеш ти рани?
- Ние, възрастните, сме се научили някак да се справяме със собствените си травми и самота, намерили сме някакви защитни механизми, които ги включваме, когато бъдем наранени. Но децата нямат тези механизми. Те са напълно без защита, без кожа. И е необходимо нещо малко, за да избухне агресията им. Или автоагресията.
- Всъщност кой е по-виновен, когато стане късно - децата насилници или родителите, които не знаят как да обичат?
- Никой не е невинен, всеки от нас носи своята отговорност и вина – семейството, училището, обществото. Егоцентризмът на всеки от нас, липсата ни на милост и на съчувствие към другия – едни от признаците на “новия” морал.
- Как според вас можем да намерим пътя обратно към децата си, преди да е станало прекалено късно?
- Много е трудно, не зная дали е възможно, след като духът е изпуснат от бутилката, да се вкара обратно. В живота има много необратими неща. Самият живот е необратим, еднопосочен. Отговорът е – децата да се чувстват обичани. Но как да стане това, ако родителите им не знаят какво е обич? Обществото като цяло трябва да създаде атмосфера на обич, грижа и отговорност. В тази насока институциите вече могат мъничко да помогнат. Може да си счупиш крака за една секунда, докато вървиш по разкъртения тротоар, и после да лекуваш травмата месеци наред. Трябва да поправим тротоарите в най-широкия метафоричен смисъл.
- Сериалът “Майките”, който тръгна по Нова тв, е създаден по едноименния ви роман и на практика засяга същата важна тема - децата и връзката с родителите им. Когато тя страда, страдат и те. На какво се дължат тези разрушени отношения?
- Причините са много и са свързани помежду си. Невъзможност да се справиш с отговорността да бъдеш родител. Или други неща са по-важни от родителството – кариера, пари, пътувания. Или липса на време. Или депресия. Или просто безразличие.
- Как може да променим това? Сериалът дава ли отговор на този въпрос?
- Нито сериалът, нито романът дава отговор или поне не еднопосочен. Те просто артикулират все по-натрапчивата отчужденост между поколенията. А артикулацията на тази бездна между родители и деца е болезнена, тя е като отворена и кървяща рана. Но трябва на висок глас да признаем – най-страшното закъснение е закъснението да обичаш. Това е мъчителният извод от сериала, както и от романа. Не можеш да го наваксаш, не можеш да върнеш пропуснатите моменти назад. И това закъснение е като стигма върху душата на всяко дете. Защото децата са предопределени да растат в пашкул от любов. От безусловна любов. Ако той липсва, те остават оголени като нерв във Вселената. И самотни. А тяхната самота е по-страшна от нашата. Ние все пак имаме някакви механизми или илюзии да се справяме с нея. Но децата нямат. И отрицателните енергии се стоварват върху тях със страшна сила. И ги обезобразяват. И ги превръщат в убийци. Децата са само физическите извършители. Има други, невидими извършители зад тях. Опитваме се да посочим именно тях.
- Вие защо решихте да напишете “Майките”, бяхте ли вдъхновена от нечия лична история?
- Романът беше написан почти преди двайсет години по повод на убийството на едно четиринайсетгодишно момиче от негови съученички. Последваха други убийства от деца – в Плевен и Благоевград. Тези събития буквално ме потресоха. Синът ми и дъщеря ми по това време бяха тийнейджъри. Как е възможно деца от нормални семейства изведнъж да се превърнат в убийци? Започнах да пиша, за да дам отговор на самата себе си на този въпрос, исках да си обясня какво става. Не предполагах, че това обяснение ще прерасне в роман. Не предполагах, че ще последва взрив от детска престъпност. Че всеки път, когато станем свидетели на детска агресия, този роман ще бъде все така печално актуален. И проблемът не е само у нас, той е навсякъде. Непълноценните и разрушени отношения между родители и деца се дължат на много причини, във всяко семейство те са различни, но коренът им е един и същ – липсата на обич, доверие, приятелство, топлота.
- Кои са признаците, че детето ви е потиснато и това е така именно заради родителите? Те забелязват ли тези симптоми?
- Ако не споделя с вас, ако не ви разказва как е преминал денят му, ако предпочита да е само в стаята си, ако няма приятели, ако не общува с вас.
- Вие присъствахте ли на снимките на лентата и допитваха ли се от екипа - актьори, сценаристи, режисьори и пр., до вас кое как трябва да се случи?
- Срещах се на няколко пъти с екипа, разговаряхме, още от първата ни среща усетих, че всеки един от тях е истински засегнат от историята на сценария, защото всеки се чувства виновен или пред собствените си деца, или пред родителите си. Една сутрин изгледах в груб монтаж първите две серии и до края на деня не престанах да плача. Аз говоря за “Майките” като за филм в шест части, а не като за сериал. Много съм благодарна, че филмът попадна в ръцете на толкова чувствителен и деликатен режисьор като Виктор Чучков. Неговият подбор на актьорите и особено на децата е изключителен. А как се снима, как се работи с деца – не мога да си представя. Те са толкова истински на екрана, все едно, че си сам срещу тях, че говорят единствено на теб. Режисурата и камерата на Александър Станишев са ненатрапчиви, аскетични, без външни ефекти, без грам маниерност. Което е абсолютно необичайно за български филм. А и не само за български. Интуицията ми, че целият творчески екип е бил впримчен в това, което правят, се потвърди.
- А относно избора кои да бъдат актьорите в сериала?
- Разбира се, че изразявам мнението си относно подбора на актьорите, но никога не го натрапвам. Такива силни актьори като Петя Силянова, Захари Бахаров, Юлиан Вергов, Боряна Братоева, Рая Пеева, Юлиян Костов, Гергана Плетньова… кой не би бил щастлив с тях!
- Кога и от кого получихте предложение да се снима сериал по романа ви и защо се съгласихте?
- Синът ми Лило Петров отдавна говори, че романът е много подходящ за телевизионен сериал. И наистина, той се състои от седем глави, разказват се седем различни истории на отделни деца и техните семейства. Идеята е изцяло негова. После Лило сподели тази идея с колегите си сценаристи Александър Чобанов и Владислав Тинчев. Създадоха екип заедно с още други двама свои колеги, току-що завършили специалност “Драматургия” в НАТФИЗ. Енергията на тези млади хора е удивителна. Работят като един човек. Разбират се от половин дума. Те правиха по девет, десет редакции на епизод, работата им беше изтощителна.
- Няма как в няколко серии да се пресъздаде цялата книга. На какво решихте да наблегнете в екранизацията и защо?
- Разбира се, че се губят някои неща, неизбежно е, това са две коренно различни изкуства. Но заради структурата си от седем разказа романът е действително цялостно пресъздаден и най-вече осъвременен, което е голямо достижение за сценарния екип. Защото романът беше писан за 90-те, когато най-малкото мобилните телефони и социалните мрежи почти не съществуваха. А днешните деца живеят именно там.
