Все пак тя е 2-ата по сила армия в НАТО, каза още международният анализатор в интервю за "24 часа"
Още акценти от интервюто:
- Управлението на Евроган носеше етикета “състезателен авторитаризъм” – изборите са свободни, но не честни. След ареста на кмета на Истанбул то минава в нов етап - режимът определя не просто условията на състезанието, но и кой ще участва в тях
- Анкара продължава да има прагматични интереси и с Европа, и с Русия, и със САЩ
- Предизвикателствата пред в ЕС са, че ние или ще действаме като един, или ще бъдем малтретирани поотделно
- Тръмп е впечатлен от Путин, но се съмнявам за обратното. Засега US президентът се проваля в опита да спре войната
- Руската агресия от Изток и американската сприхава флуктуация от Запад могат да бъдат изключителни стимули за това Европа да хване в свои ръце съдбата си
- Г-н Табаков, какво да очакваме в Турция, след като кметът на Истанбул и основен опонент на президента Ердоган - Екрем Имамоглу, остава в ареста до процеса срещу него, заради което многохилядните протести в страната се засилват? А с анулирането на дипломата му за висше образование 35 г. след като е завършил, той губи правото да се изправи срещу Ердоган на следващите президентски избори.
- В специализираната литература управлението на Реджеп Ердоган в Турция бива етекирано като “състезателен авторитаризъм”. Под това словосъчетание се разбира, че в югоизточната ни съседка изборите са свободни, но не са честни. Тоест досега всеки можеше да се кандидатира за всичко и да гласува за всеки, но с ясното съзнание, че условията на предизборната надпревара няма да са еднакви. Ако си кандидат на управленското статукво, значи може да разчиташ на конкретни медийни, икономически и юридически привилегии. Ако не си, всички тези конгломерати, кореспондиращи с политиката, работят срещу теб. Кандидатът за президент на кюрдите през 2018 година Селахатин Демирташ водеше кампанията си от затвора.
Евентуалното елиминиране на кмета на Истанбул Екрем Имамоглу от битката за президент на страната обаче бележи нов етап от набъбването на този авторитаризъм - режимът вече определя не просто условията на състезанието, но и това кой ще участва в него. Представете си го така: ако досега проправителственият кон стартираше преди другите, сега той може да разчита и на това, че в съседните коридори няма да тичат истинските му конкуренти. Тоест режимът вече определя не само условията на състезанието, но и участниците в него. Това е авторитаризъм, който минава от юношеска в зряла възраст.
- Но това е вторият и последен мандат на Реджеп Ердоган на поста след промените в конституцията от 2017 г., когато Турция премина към президентска форма на управление. Той май няма намерение да се откаже от властта, или готви свой наследник?
- Авторитарният лидер е в специфична ситуация, в която той трябва да гнезди върху властта си по такъв начин, че до нея да нямат достъп не само опонентите му с чуждо идеологическо оперение, но и конкурентите от собствения му кокошарник. Ако в демокрацията конкуренцията се развива на различни нива - между отделните партии и в самите партии, то в условията на авторитаризъм подобна конкуренция, идваща отвън или отвътре на партията, се смята за еднакво вредна. Така например, когато Екрем Имамоглу спечели три пъти изборите за кмет на Истанбул, това се дължеше включително на слабите кандидати, които Ердоган издигаше срещу него. Логиката на турския президент бе, че той не желаеше в рамките на неговата Партия на справедливостта и развитието да поникне субект, който след време да се окаже заплаха за властта му, пък било и отвътре на идеологическото семейство. Това е общата психология на авторитарния лидер - политическите наследници винаги са добре дошли на погребението на лидера, но не и на празниците му.
Затова този тип лидери не отглеждат политически наследници. Самата идея за такива придава такъв дискурс на политическото битие, в който бъдещето на страната започва да се мисли като възможно отвъд присъствието на лидера. Но вождът не може да позволи на племето да изпада в такива ереси. Затова Ердоган ще се бори за властта до последно. Ако в демокрацията властта е временен аксесоар, даван и вземан от народа, при авторитаризма тя е функция на лидера, който я дава и взема.
- Напрежението в Турция обаче идва на фона на мощните протести срещу управлението на Вучич в Сърбия и провокираните от трагедията в Кочани протести в Северна Македония. Изобщо на Балканите ври и кипи. Хърватия, Албания и Косово подписаха декларация за сътрудничество в отбраната, заговори се за възможно привличане и на България. Това пък тласна Сърбия и Унгария към преговори за военен съюз. Каква динамика чертаят тези събития?
- Подобна блоковизация на държавите никога не вещае нещо добро. Тя е функция на инерцията от постсмъртните конвулсии на Югославия, а те пораждат било проблеми от двустранно естество като тези между Косово и Сърбия, било до отделни сепаратизми, най-пресния от които наблюдаваме в лицето на Република Сръбска в Босна и Херцеговина. Изключително специфичен регион, в който ако не тялото, то духът на Югославия още броди. А иначе това, което Георги Бърдаров пише за Босна и Херцеговина, ми се струва като добро обобщение на целите Балкани - на две съседни сергии могат да се видят бидони с кисело зеле и заредени пълнители за калашников.
- Пренареждането на световния ред след встъпването на Тръмп като президент провокира много държави към нови партньорства. В този смисъл България трябва ли да се ориентира към тях, или да се придържа твърдо само към общоевропейската политика и решения?
- Предизвикателствата пред европейските държави, включително и България, са такива, че ние или ще действаме като един, или ще бъдем малтретирани поотделно. Разговорът за Европа на отечествата би бил смислен, ако отечествата бяха силни. Но понеже не са и докато отделните страни не си стъпят на краката, трябва да мислим за Европа като отечество.
Това, разбира се, не означава, че трябва да унифицираме Европа по прототипа на безвкусния брюкселски бюрократизъм. Групирането на отделни държави по отделни теми - икономически и политически, така или иначе съществува в ЕС. Виждаме го включително и във формиращата се “коалиция на желаещите” спрямо Украйна, в който формат не всички държави са склонни да се ангажират по еднакъв начин в подкрепата си за Киев. Но каквито и различия да имаме вътре в ЕС, не трябва да губим основата си. Всъщност руската агресия от Изток и американската сприхава флуктуация от Запад могат да бъдат изключителни стимули за това Европа да започне да държи съдбата си в собствени ръце.
- Процесите в Турция са важни и в контекста на войната в Украйна. Ердоган има собствена стратегия спрямо Путин, макар публично да се застъпва за териториалната цялост на Украйна, включително настоявайки, че окупацията на Крим е нарушение на международното право. Тук какво да очакваме?
- В контекста на войната в Украйна геополитическата тежест на Турция се увеличи, т.е. страната стана още по-важна. Това е така, тъй като президентът Ердоган успя да съхрани работещи отношения и с Володимир Зеленски, и с Владимир Путин. Това прави Анкара действително столица, която да бъде достоверен кандидат за посредник между Киев и Москва. Неслучайно именно Турция имаше водеща роля в сключването на т.нар. Зърнена сделка между Украйна и Русия в средата на 2022 г. Но въпреки това войната поставя сериозни предизвикателства пред Анкара. От една страна, за нейната икономика са важни руските въглеводороди и руските туристи. От друга, за нейната сигурност руската експанзия в Черноморския басейн е противопоказна. Именно поради последното Анкара, за разлика от немалко европейски държави, е активен участник в големия разговор за Европа и проявява желание да участва в осигуряването на механизми за сигурност на Украйна. Нещо повече, Турция лансира себе си и като държава, която може да компенсира поне частично вакуума, който САЩ ще оставят на Стария континент в сферата на отбраната и сигурността, ако отношенията между Брюксел и Вашингтон продължат да се релативизират.
- Ако САЩ постепенно се оттеглят от ангажиментите си към Европа в НАТО, каква роля добива Турция като втората най-силна армия в алианса?
- Турската армия е не просто втората най-многочислена в рамките на НАТО, но тя натрупа и много опит - най-вече в Сирия и в Ирак, но не само. В допълнение на това турският военнопромишлен сектор продължава да се развива, включително в способността му да произвежда самостоятелно все по-голям арсенал от военни изделия.
Покрай злополучния си опит с новата американска администрация Европа трябва да се научи да започне да разчита на себе си. Европа има нужда от собствена гравитация, така че да не бъде подмятана от магнитното поле на други геополитически центрове. Трябва да спре да отразява чуждите акциденции и да формира собствена субстанция. Трябва да имаме съдържание и контур. В този смисъл начертаните в плана ReArm Europe/Readiness 2030 инвестиции в собствената ни индустриална база и военни способности не са пожелателни, а абсолютно задължителни.
- А как оценявате действията на президента Тръмп за прекратяване на огъня между Русия и Украйна и скорошните му изявления, че вече се водят преговори за подялба на територии.
- Засега преговорите между Вашингтон и Москва минават под знака на руската доминация, тъй като американците правят отстъпка след отстъпка. Особено показателно бе и това, че няколко часа след разговора за мир между Доналд Тръмп и Владимир Путин Русия извърши най-масираната си атака с безпилотни летателни апарати спрямо Одеса. Имайки предвид това, че Русия увеличава военния си натиск спрямо Украйна, както и интервюто, което специалният пратеник на американската администрация Стив Уиткоф даде за Тъкър Карлсън, изглежда така, че Тръмп е много впечатлен от Путин, но аз се съмнявам, че Путин изпитва подобно отношение към Тръмп.
Засега американският президент се проваля в това да наложи предложеното от него временно преустановяване на бойните действия. Ако преговорите между Вашингтон и Москва продължат по същия начин, то до евентуално примирие в Украйна ще се стигне, когато и както е удобно на Русия.
- Да се върнем на Турция - Анкара заяви, че ще поиска от ЕС да отмени “без условия и за неопределен период” санкциите срещу Дамаск. Ако го погледнем през призмата на турската външна политика, към която като експерт сте насочен, кой регион сега е по-важен за нея - Близкият изток или Балканският полуостров като врата към Европа?
- В “Стратегическа дълбочина” на Ахмет Давутоглу Близкият Изток и Балканският полуостров съществуват като един общ геостратегически периметър, в който Турция мисли и проектира себе си. Балканите по традиция са плацдарм на турската “мека” сила и посредством влиянието си в тях Турция – независимо от кандидатурата ѝ за член на ЕС - е в Европа в политическия смисъл. Близкият изток пък е сфера за проявата на турската “твърда” сила - въоръжените сили на Анкара оперират и в Северна Сирия, и в Северен Ирак, където установяват контрол върху конкретни парчета земя.
Но лепилото, което хомогенизира различните етнически култури - било албанеца в Република Македония, било тюркменеца в Ирак, или арабина в Палестина, бе ислямът. Истанбул трябваше да бъде не просто най-големият град в Турция, а столицата на сунизма. Рутер, който да излъчва сигнали по мрежата в различни географски точки. Кемал Ататюрк не акцентираше върху исляма като външнополитически инструмент. Тургут Йозал гледаше на исляма като средство, но не и като цел на дипломацията на Анкара. За Неджметин Ербакан обаче ислямът бе и средство, и цел. Именно затова днешният президент Реджеп Тайип Ердоган е антитеза на кемализма, оразличава се от неоосманизма и стои най-близо до традициите на политическия ислям в страната.
Казвайки това обаче, трябва да си даваме сметка, че Турция продължава да има прагматични интереси с Европа, Русия и САЩ. Всъщност амбицията на югоизточната ни съседка да бъде енергиен хъб е трудно мислима без Русия, желанието ѝ да бъде “културен мост” и “търговски коридор” между Изтока и Запада е невъзможен без Европа, а САЩ продължават да имат отношение към сигурността ѝ. Затова и най-успешните външнополитически ходове на турския президент винаги са били свързани с прагматика Ердоган, а най-слабите му - с идеолога Ердоган. Още повече че именно при управленската хронология на президента на страната Турция разшири влиянието си не просто в Балканите и в Близкия изток, но и спрямо Централна Азия, Кавказ, Северна Африка и Африканския рог.
CV
Мартин Табаков е роден и живее в София
Магистър по история на философията от СУ "Св. Климент Охридски"
Доктор по политически науки от Нов български университет
Специализираните му интереси са свързани с турската вътрешна и външна политика, както и с процесите в Близкия изток
Автор е на редица аналитични коментари в българските медии
Работил е като съветник към политическия кабинет на министъра на външните работи на България
