Историческа травма от двата световни конфликта, Холокостът, Студената война и разделението оставят Стария континент зависим от САЩ и Русия
Изненадващо американци и руснаци се срещнаха в Саудитска Арабия за преговори за мирно споразумение в Украйна без европейски представители – забележимо отсъствие, което озадачи мнозина.
И в този момент на дълбока геополитическа несигурност не друг, а украинският президент Володимир Зеленски постави оценка „слаб" на отбранителните способности на Европа:
„Готовността се е повишила", призна той, „но по отношение на чистата сила – броят на бойните части, флота, авиацията, безпилотните самолети... Честно казано, смятам, че Европа днес е слаба."
Разбира се, такава констатация не е новина, тъй като отдавна много сериозни институции са достигнали до същия извод в проучванията си. Така например изследване на Европейската агенция по отбрана (EDA) от миналата година показва, че липсата на единно командване и координация между европейските армии е ключов фактор за нейната слабост. Въпреки че Европа има около 1,47 милиона военнослужещи, ефективността им е ограничена поради разделението на 27 национални армии с различни приоритети и въоръжение.
Но тази пряма забележка повдига уместен въпрос: как Европа, някога доминираща сила в глобалните дела, стигна дотук? Векове наред европейските империи са проектирали властта си по цялото земно кълбо, упражнявайки пряк или косвен контрол над 84 процента от света. Днес това влияние е избледняло и е заменено от бездействие, колебание и зависимост от САЩ.
Както във войните в Югославия и Сирия, така и в настоящия конфликт в Украйна отново Европа се бори, очаквайки единствено Вашингтон да се намеси.
Истината е, че далеч по-рано, още от Първата световна война насам, Старият континент, някога център на световната военна мощ, постепенно губи своето водещо положение в сравнение със Съединените щати и Русия (по-рано Съветски съюз). Според историците този процес е резултат от събития, икономически промени, политически решения и стратегически избори, които оформят съвременната геополитическа реалност.
А на 6 април 1917 г., когато Съединените щати обявяват война на Германия, американците имат постоянна армия само от 127 500 офицери и войници. За някого може да звучи невероятно, но тогава дори България има 10 пъти по-голяма армия, тъй като още 1915 г. е провела рекордна мобилизация и разполага с над 1,2 млн. военнослужещи. Разбира се, още по-фрапиращо е сравнението с големите европейски сили, въпреки че за година и половина до края на световния пожар САЩ успяват да рекрутират 4 млн. души. Те пак изглеждат доста по-слаби, като се сравнят с британската и френската армия, на които са дошли да помагат, всяка от които, заедно с колониалните войски, надхвърля по 8,7 млн. души, или с основният им враг Германската империя, която успява да набере рекордните 13 млн. души в редовете си за 5-те години на войната.
Първата световна война не само я оставя в руини, но и разделя Европа на победители и победени, което допълнително я отслабва. Конфликтът, воден предимно на европейска територия, изтощава икономиките и човешките ресурси на основните воюващи европейски държави и както отбелязва британският премиер Дейвид Лойд Джордж в онези години: „Европа е изтощена до смърт; ние спечелихме войната, но загубихме поколение".
Докато САЩ влизат късно във войната и не само не понасят същите разрушения, а излизат от нея с нараснала икономическа мощ и непокътната инфраструктура. Нещо повече - те показват, че могат бързо да наваксат благодарение на ресурсите и индустрията си. След войната този потенциал става основа за бъдещото им доминиране. Русия, макар и отслабена от революцията през 1917 г., също запазва огромния си териториален и демографски потенциал.
Втората световна война (1939 – 1945) задълбочава още повече тази пропаст. Европа отново става бойно поле, а голяма част от континента е опустошена. Британският премиер Уинстън Чърчил ненапразно се оплаква през 1945 г.: „Ние сме победители, но сме изтощени; бъдещето принадлежи на онези, които останаха извън нашите развалини".
САЩ са единствената държава, разполагаща с атомни бомби в края на войната, което им дава огромно стратегическо предимство. В същото време войната стимулира американската индустрия, която от 1941 до 1945 г. произвежда над 300 000 самолета, 100 000 танка и 87 000 военни кораба.
Но и самото създаване на НАТО през 1949 г. и ръководната роля на САЩ в него поставят американската военна мощ в центъра на Западния свят, надхвърляйки влиянието на отделните европейски държави. Друг важен фактор в това отношение е планът „Маршал" (1948 - 1952), който помага за възстановяването на Европа, но същевременно прави европейските съюзници зависими от американската подкрепа. Европейските държави наистина имат нужда от помощ, тъй като тънат в разруха и са дали десетки милиони жертви - например Полша губи до 20% от населението си, Германия над 7 млн. души и т.н., което изчерпва работната сила и военния потенциал за десетилетия.
СССР също губи над 20 милиона души и огромни територии са опустошени. Въпреки това сталинският режим канализира тази травма в милитаризация и идеологическа мобилизация. Докато Европа се стреми към мир, Кремъл изгражда масивна армия и ядрена програма. Победата над нацистите дава на СССР геополитическа тежест и ресурси от сателитните държави, което компенсира икономическите загуби. По този начин, макар и отслабена икономически, съветската командна система позволява бързо възстановяване на военния потенциал, за разлика от разпокъсаната пазарна икономика на Западна Европа.
В крайна сметка САЩ и Съветският съюз се утвърждават като суперсили, инвестирайки масирано във военни технологии и ядрени програми. По време на Студената война Европа е разделена на Източна и Западна, което допълнително отслабва военния й потенциал. Западна Европа попада под американския "ядрен чадър" чрез НАТО, което намалява нуждата от самостоятелни масивни военни инвестиции. Страни като Франция и Великобритания развиват собствени ядрени арсенали, но те са далеч по-малки в сравнение с тези на САЩ и СССР.
Всъщност, по думите на нейния първи генерален секретар лорд Хейстингс Исмай, Организацията на северноатлантическия договор (НАТО) е създадена, за да „държи Съветския съюз навън, американците вътре и германците долу на земята".
Но войната има и чисто културни последици, които са известни като „Историческа травма". Ужасите на разрухата, Холокоста, денацификацията и демилитаризацията на Германия стават причина след Втората световна война западната част на континента да избере пътя на социалното благополучие и икономическата интеграция чрез Европейския съюз. Вместо да налива средства във военни бюджети, страните инвестират в здравеопазване и образование, или както германският канцлер Конрад Аденауер още през 50-те години обобщава: „Нашата сила вече не е в оръжията, а в икономическото сътрудничество".
Още тогава изоставането във военно отношение е видимо, но никой не обръща внимание на предупрежденията. Така например Шарл дьо Гол, президент и военен стратег, предупреждава през 1966 г.: „Европа, която разчита на чужда защита, губи своята независимост и сила". И наистина липсата на единство е ключова слабост на Европа. Докато САЩ и Русия действат като централизирани държави, Европа остава разделена на национални армии с различни интереси. В това отношение Дьо Гол отново е пророчески точен: „Докато Европа не говори с един глас, тя ще остане джудже в света на гиганти".
Източна Европа, под контрола на Москва, също не развива собствени сили, а става част от съветската машина. А тази зависимост ограничава способността на Европа да изгради единна военна структура дори след 1989 г. Европейските държави продължават да разчитат на НАТО, вместо да консолидират собствена военна мощ.
Според анализ на Bruegel (базиран в Брюксел мозъчен тръст) и Института за световна икономика в Кил (2023), европейските държави мощно са пренасочили ресурси от военни към социални програми през последните 50 години. Това е особено видимо в страни като Франция и Германия, където разходите за здравеопазване и образование са нараснали от около 10% от БВП през 1970 г. до над 20% през 2020 г., докато военните разходи са паднали от 3 - 4% до под 2% от БВП.
Освен това Европа се сблъсква с демографски спад. Намаляващото население и застаряващото общество означават по-малко хора, годни за военна служба, в сравнение с Русия, която разполага с голям човешки резерв, или САЩ, които привличат имигранти и поддържат силна военна култура.
Анализ на Стивън Уолт, професор по международни отношения в Харвард, публикуван във "Foreign Policy" (2024), подчертава, че Европа е развила зависимост от САЩ в рамките на НАТО, което е отслабило собствените й отбранителни способности. Той отбелязва, че след 70-те години европейските страни са делегирали голяма част от стратегическата си сигурност на американското военно присъствие. "Настоящата неспособност на Европа да подобри значително своите отбранителни способности е до голяма степен следствие на десетилетната зависимост от САЩ в рамките на НАТО, което доведе до атрофия на националните военни структури", пише по този повод Уолт.
Но има и друго. След Втората световна война Европа избира пътя на социалното благополучие и икономическата интеграция чрез проекти като Европейския съюз. Вместо да налива средства във военни бюджети, страните инвестират в здравеопазване, образование и инфраструктура. За сравнение, САЩ поддържат военен бюджет, който днес надхвърля 800 милиарда долара годишно, докато Русия, макар и с по-ограничени ресурси, отделя значителен дял от своя БВП за отбрана.
Една от основните причини за военната слабост на Европа е значителното намаляване на разходите за отбрана след края на Студената война. Според доклад на Международния институт за стратегически изследвания (IISS), публикуван в "The Military Balance", европейските страни са намалили военните си бюджети значително през 90-те години, разчитайки на "дивидента от мира". Например в периода 1990 - 2000 г. общите разходи за отбрана в Западна Европа спадат с около 20 - 30% в реални стойности, като страни като Германия намаляват броя на военнослужещите си от над 500 000 на около 200 000 до началото на XXI век.
Не на последно място балансът на силите е нарушен и от технологично изоставане. Между другото точно както американският президент Дуайт Айзенхауър е предначертал още преди десетилетия: „Бъдещето на войната е в технологиите, а този, който не ги овладее, ще загуби". В тази връзка доклад на Международния институт за стратегически изследвания (IISS) от 2024 г. подчертава, че Европа е много по-назад от САЩ и Китай в инвестициите в отбранителни технологии. Например докато САЩ отделят над 80 милиарда долара годишно за военни изследвания и разработки, Европа като цяло инвестира едва около 10 - 15 милиарда евро.
Така в наши дни, въпреки че също разполага с напреднали технологии, Европа изостава в ключови области като кибервойна, изкуствен интелект и космическа отбрана – сфери, в които САЩ и Русия (а напоследък и Китай) инвестират масово. Освен това Русия поддържа огромен арсенал от конвенционални и ядрени оръжия, докато САЩ водят в иновациите и глобалното присъствие с бази по целия свят.
Всички тези изследвания сочат, че военната слабост на Европа е резултат от комбинация от липса на единство, намалени бюджети, зависимост от САЩ, пренасочване на ресурси към социални нужди и технологично изоставане.
И докато САЩ се превръщат в глобален хегемон, а Русия запазва ролята си на регионална сила с имперски амбиции, Европа остава фокусирана върху дипломацията. Въпросът е дали в един все по-несигурен свят това ще бъде достатъчно, или континентът ще трябва да преосмисли своята отбранителна стратегия, за да си върне някогашната мощ.
