Трябваше да играя Стамболов, но прочетох сценария на “Залог” и се влюбих в ролята на Коста Паница, опитал се да организира атентат срещу Фердинанд
Още акценти от интервюто:
- Според Калин Врачански имам една единствена свръхзадача - "разсмей партньора"
- Който е правил далавери с и без това мизерните пари в културата, да влиза в затвора веднага
- Преди два дни, на откриването на “София филм фест”, беше премиерата на най-новия филм с ваше участие - “Залог” на режисьора Светослав Овчаров. Какъв е този филм, за да заслужи честта да открие известния кинофестивал?
- Снимахме го около месец и половина преди 4 години. Адски студена зима, бях забравил, но Светльо Овчаров ми припомни наскоро, че сме брали страшен студ. Снимките бяха около София.
Аз играя Коста Паница, постигнахме много сериозна прилика. Захари Бахаров играе Стамболов, Динката (Деян Донков) е Фердинанд. Става въпрос за събитията около опита за атентат срещу Фердинанд, който Паница организира.
- Точно за тази роля ли ви поканиха, или имаше обсъждане преди това?
- Имаше, Светльо Овчаров ме покани за Стамболов, но когато прочетох сценария, се влюбих в ролята на Паница. Много исках да вляза в този образ и даже му казах, но той не се съгласи. Захари също бе избран за филма, снимахме една от сцените и после завъртяхме ролите. След това се прибрахме и два часа по-късно Светльо Овчаров ми звънна и ми каза, че ще играя Коста Паница.
- Кое е по-важно за един филм - да бъде показван на много фестивали или да има много публика?
- Моето лично мнение е - да има много публика. Киното, изобщо изкуството се прави за хората.
- Снимахте се и във втория сезон на сериала “Клетката”. Кога ще се завърти в ефира на Нова тв?
- Мисля, че през пролетта трябва да излезе.
- Върху какво работите сега?
- Преди две седмици приключихме снимките на новия филм на Светла Цоцоркова. Засега името му е “Любов”. В края на месеца ще снимам дипломен филм на едно момче, което завършва НАТФИЗ.
- В театъра също сте много ангажиран.
- Всяка вечер имам представление, играя из цялата страна и чужбина. Всеки уикенд играем някъде, последните седмици бяхме в Шотландия, Германия, тази седмица сме в Германия и Швейцария. Пътуваме предимно с “Този филм” - спектакъла, който играем с Нети. А също и с “Джанго и Марк”, в който сме с Ники Урумов.
- С “Този филм” как ви посреща публиката навън, какво ви казва след представление?
- Всички много го харесват. Благодарят ни, казват, че са се забавлявали наистина и сме им създали огромно удоволствие. Пиесата е много приятна. За мен беше голяма изненада, не знаех, че Дони е толкова талантлив и в писането на пиеси.
- Къде се чувствате по-добре - като режисьор или като актьор, и трудно ли е да режисирате себе си?
- Със сигурност ми е комфортно и на двете места. Много по-отговорно е, когато си режисьор, защото целият свят на спектакъла и на филма го създаваш ти. Ако има виновен, че не са се получили, това е режисьорът и никой друг. Защото той е избрал текста, актьорите, решенията са негови, в общи линии актьорите сбъдват мечтите на режисьора.
Когато режисирам себе си, обикновено не си давам главната роля, защото искам всичко да се получи 100% както си го представям. Когато обръщам толкова много внимание на всичко останало и на останалите колеги, не ми остава време да си свърша моята работа като актьор. Затова гледам да си оставям по-малки задачи. Малко шизофренично звучи да се режисирам сам, но разчитам на колегите, на които имам доверие.
- Случва ли се вкъщи да репетирате пред огледалото, за да се наблюдавате с режисьорски поглед?
- Пред огледалото никога не ми се е случвало. Иначе ние винаги си носим работата вкъщи. Тя не свършва с края на репетицията, продължава и докато се прибираме, вечер вкъщи, и като си легнем, и като спим. Има случаи, в които режисьорът казва: “Сънувах снощи еди-какво си...”.
- Имали ли сте случаи, в които колкото и усилия да полагате, не можете да научите текста си?
- Има такива случаи, в които текстовете трудно влизат, нямам обяснение защо. Може би се дължи на някакво мое моментно състояние, мислел съм за други неща, имал съм различни ангажименти или проблеми. Справям се със зор. Насила сядам да зубря текст. По принцип не зубря текстовете.
- А как ги учите?
- Много бързо ми се получава. Докато четем на маса, го научавам.
- Предполагам, че на сцената има ситуации, в които излизате извън сценария?
- Постоянно се случват някакви неща. Калин Врачански например, когато го попитат: “Как се работи с вашия приятел и колега Асен Блатечки?”, винаги отговаря: “Моят приятел Асен Блатечки, когато е на сцена, има една-единствена свръхзадача - “разсмей партньора”. И наистина, на мен ми е суперприятно, когато успея да разсмея колега на сцената. Не правя нищо специално, не си намислям някакви нещо, от ситуацията, която се развива на сцената, измислям някакви простотии. Най-забавно ми е да разсмивам Калин и Койна Русева. И двамата са много сериозни актьори, стабилни и ми е много смешно, когато успея. Двамата се изчервяват, на Калин ноздрите започват да се отварят и плаче, опитвайки се да се сдържа. Койна после ме гони зад кулисите, че щяла да ме съди, защото я провалям като актриса... (Смее се.)
- След представление събирате ли се някъде?
- Това приключи много отдавна, някъде преди 20 години. Събираме се само след премиера. А иначе, в началото, когато завърших академията и бях млад актьор в “Сълза и смях”, а след това в Младежкия театър, след всяко представление оставахме в барчето да си говорим, да пийнем по нещо, да се посмеем. Беше суперприятно, но вече някак си това замря, за съжаление. Вече няма такива готини барчета в театрите и животът много се промени, всеки има някакви ангажименти. Сутрин трябва да се пътува нанякъде или има снимки... Когато сме на турне в провинцията, винаги сядаме заедно да вечеряме. После може да отидем на бар.
- Били сте много активен спортист, многократно шампион на България по карате. Защо не продължихте в тази посока и как се появи идеята за актьорската професия?
- Последните ми две състезания бяха, когато вече бях в НАТФИЗ. Актьорската професия отнема цялата енергия и време на човек. Когато на 18-годишна възраст седнах да разсъждавам как искам да ми продължи животът, за по-интересна професия от актьорската просто не се сетих, това е единствената причина да се насоча към нея. Дадох си сметка, че ако съм късметлия, мога да бъда спортист до 25-35 г. и там приключва всичко. После ставаш или треньор, или учител по физическо, дотам стига развитието в моите очи тогава. Другият вариант беше с рисуване, но пак с детския си мозък си мислех, че това е суперсамотно занимание - в някое ателие от сутрин до вечер да рисувам. И мислейки по какъв интересен начин би могъл да ми протече животът, това беше най-интересното, за което се сетих.
- Как се подготвихте за изпитите, на уроци ли ходехте?
- Не познавах никого, започнах да търся обяви, ходих в читалища, имаше някакви курсове по две седмици. Така започнах да се уча при когото ми падне, общо взето. Не съм ходил в някакви школи или детски трупи.
- Влязохте в страхотен клас - на Стефан Данаилов.
- Да, за мой огромен късмет.
- С първото кандидатстване ли ви приеха?
- Не, слава богу! При първото кандидатстване ме скъсаха на първия кръг, видяха ме и директно ме скъсаха. Изкарах си казармата и след това ме приеха и в “Кукли” при професор Илков, и при Стефан Данаилов. Беше някакъв прецедент, защото оценката ми при кандидатстването беше 6,00.
- Какво мислите за скандалите с финансови схеми, които разтърсиха няколко театъра?
- Страшна простотия. Който е правил далавери с и без това мизерните пари, които има в театрите, изобщо в културата, да влиза в затвора веднага, да си понесе отговорността.
- Бихте ли приели поста министър на културата?
- Не, не разбирам от политика. Мога само да ги хейтя, да си мисля някакви неща, да предполагам кое и как би трябвало да се направи. Хората трябва да се занимават с това, за което са учили, за което са подготвени, чиракували, станали са калфи, за да могат да стигнат накрая до майстори. Не може сульо и пульо да отива и да ръководи някакви ресори в държавата или самата държава.
- Дъщеря ви Катерина завърши архитектура във Великобритания, за което се иска да умее да рисува. Споменахте, че сте искали да се занимавате с това, явно този талант е наследила от вас?
- Да, но математиката със сигурност е от майка ѝ. В момента проучва къде да направи магистратура.
- Какво е все пак вашето отношение към това децата да избират да продължават образованието си извън страната ни?
- Изключително положително. Това е много, много правилен ход родителите да правят всичко възможно децата им да могат да учат навън, по много причини. Не мога да кажа дали университетите там са по-добри от нашите, но контактите, които правят, езиците, които учат, това, че могат да си сравнят часовника с деца от цял свят. В Лондон например, в класа на дъщеря ми имаше студенти от всички краища. И да види, че не е по-добра от всички останали, не е по-зле от всички останали. Имам предвид, че нашите деца, слава богу, нямат нашия комплекс, че сме това тъпо клише - малка държава от Източна Европа. Което всъщност не е така, ние сме си една средна европейска държава. Те са граждани на света, могат да се развиват навсякъде, където поискат. А ми прави впечатление, че много от децата, които са учили навън, и то в много сериозни университети, се връщат в България, за да работят тук. Това е шанс за нашата държава да мине напред.
- Синът ви Борил с какъв инструмент е в Музикалното училище?`
- С китара.
- Вие свирите ли?
- Не, мога само две-три мелодии. Той сам се насочи към този инструмент, защото е рокаджия и иска като всяко момче китара или барабани. Но в Музикалното училище барабани се учат чак в 7-и клас, преди това са ударни - двайсет и няколко инструмента, а това не му е интересно.
- Продължавате ли да карате мотор?
- Не слизам от него, освен когато има сняг. Постоянно карам. Правя си дълги турове и тук, в България. За два дни правя по 3000 км. Моите приятели обикновено през пролетта или есента карат из цяла Европа. Но това е една седмица, която аз няма как да си освободя.
- Приятелката ви Елеонора страхува ли се да се вози?
- Не, изобщо, много обича.
- Няма как да не ви попитам дали сте се оженили, защото тази тема се обсъжда доста активно в онлайн пространството?
- Не съм, засега. (Смее се.) На кого му пука изобщо дали аз съм се оженил.
- Какъв бяхте като дете?
- Палав, правех всякакви бели. Даже наскоро си мислех колко са добри нашите деца, направо не мога да повярвам. Караме им се за някакви тъпотии, а те в сравнение с нас са ангелчета, наистина. Аз съм правил такива безобразни глупости, че не знам как не са ме убили. Тичах по ламаринените ръбове на покривите, скачах от вход на вход и сядах на ръба, клатейки си краката. На петия етаж от прозореца на входа прескачах на балкона и оттам влизах в моята стая. Но не защото нямах ключ, а просто така. Един ден баща ми ме видял отдолу как прескачам и остъкли балкона само отстрани, за да не мога да прескачам.
Имаше един много висок кран, който строеше 20-етажен блок. През нощта 10 дечурлига, точно на възрастта на сина ми, се качихме горе, влязохме в кабинката и тя се клатеше напред-назад, имаше откат поне 3-4 метра. Много се забавлявахме и го друсахме още по-силно.
- Родителите ви как ви наказваха?
- Моето наказание беше: “Няма да излизаш днес!”. Това беше ужас за мен.
CV:
Актьор и режисьор, Асен Блатечки е изключително успешен и в двете роли. Списъкът с театрални постановки и филми, в които се изявява и на двете поприща, е безкрайно дълъг. Любимец е на женската част от публиката, а представителите на силния пол копират мъжкарския му имидж. Обожава моторите, бил е професионален състезател и шампион на България по карате. Има две деца - Катерина и Борил. И сърцето му е заето - от доста време има сериозна връзка с красивата Елеонора.
