- Зърнах я на вратата през 1986-а. Оказа се на възрастта на брат ми
- Джени настояваше децата ни да са с български имена. Без да знае, избра първият ни син да е кръстен на родната ми майка. Втория "подарихме" на американския ми баща
- Детето има нужда от две неща - структура и любов
- Свободата е усещане. Дори и в затвора се чувствах свободен
- Сбъдвам българската си мечта - да връщам на младите хора, да им помагам да намерят своя път, не да вървят по моя
Роден на 6 октомври 1964 г. в София. От малък животът му е като филм. За да извърви пътя си до най-големите в актьорската професия.
Развял българското знаме на сцената на оскарите, първият българин, снимал се в наградена с "Оскар" продукция, при това за най-добър филм. Актьор, носещ гордост. Но преди всичко - интересен. И добър човек. Димитър Маринов даде специално интервю за "24 часа".
- Ако трябва сам да направите вашата визитка, с която да започнем, какво бихте казали? Кой всъщност е Димитър Маринов?
- Ако трябва аз да сложа визитка за това интервю за “24 часа”, ще кажа: “Аз съм 60 години по 24 часа. Неспирно, постоянно.”
- И кое е най-интересното от едни 24 часа на Димитър Маринов?
- Че спи само когато има време. За мен животът още от дете винаги е бил да не изпусна нещо. Искам да живея живота максимално с предизвикателствата, с авантюрите. И всеки път, когато ме караха да спя, умирах от яд. Аз не исках да спя. Имах чувството, че затваряйки очи, изпускам от света. Това беше най-голямото мъчение, докато дойде този момент аз да мога да решавам сам кога да спя и кога не.
- Днес е лесно да говорим за “Зелената книга” и червения килим, но как бихте описали “черния път”, който ви отведе до тях?
- О, боже! Всеки един от нас има своя път. На всеки пътят е кога черен, кога бял. И с нищо моят живот не е по-различен от живота на всеки човек. Въпросът е какво му отдаваш като важност. Вероятно знаете, че за звездите в Холивуд печеленето на награда е нищо. Те дори не го преживяват. А за хора, които мечтаят цял живот за това, е огромно събитие. Смятам, че ничий живот не трябва да бъде омаловажаван. Моят наистина имаше своите обрати, своите височини, дълбини, дерета, върхове, но в крайна сметка аз не съм си давал сметка как върви той. Просто съм искал да върви. И дори в най-трудните моменти, които за мен винаги са били най-интересни, съм успявал да се усмихвам.
- В днешни дни хората се оплакват от трудностите, препятствията често отказват мечтателите. Ако ви върна към времената, близки до 6 октомври 1964 г., как расте и мечтае едно осиновено дете, за да стане първа цигулка във филхармония “Пионер” още на 11 години, а на 15 да е било на концерт в Ню Йорк, в Кръглата зала на ООН, дирижиран от Ленард Бърнстейн?
- Това беше моят симфоничен път в живота, благодарение на моята осиновителка, която до голяма степен обърна внимание и ме разкри като цигулар. Това беше живот на дисциплина, на подредба. Дисциплината беше в музиката. Аз бях по принцип дисциплиниран човек, защото това ми даде музиката. Тя ме подреди, тя ме научи на чувство за отговорност, последователност. От друга страна, в училище аз бях палаво момче. Но не от тези лошите палави момчета. Аз просто бях смешникът на класа, фантазьорът. Този, който го правеше, защото му беше скучно. Много деца го правят, защото имат нужда от внимание. Други деца - защото имат нужда да си го изкарат на някого. При мене беше от скука. Опитвах се да компенсирам заради скуката на преподавателите, които ни учеха, и заради тая, нарочената дисциплина - да стоиш на чина изправен, да гледаш в една точка. За едно дете това е унищожително. Разбира се, не трябва детето да скача, да рипа и да прави глупости, но всичко зависеше от съответния учител. Всеки един от нас имаше любимия учител, който нямаше проблеми с дисциплината. Но аз бях и дете, което за 11 години смени 9 училища. Винаги бях нов ученик. Но бях много добър ученик.
- Защо се налага смяната на толкова много училища?
- Предимно поради семейни раздори. Започнах първи клас в 119-о училище в Изток. Тогава аз живеех при родната си майка за известно време. Апартаментът беше на леля й. Лелята почина. И вместо майка ми да получи наследство, станаха семейни скандали за жилище - в България това си е дежурна работа. Изгониха ги от апартамента. Те се преместиха в "Гео Милев". Аз отново се върнах при осиновителката си на улица "Будапеща". И отидох в 127-о училище на "Сливница". Краят на втори клас, беше много мокра пролет - развих някакъв бронхит, оказа се, че имам петна по дробовете заради изкарана пневмония като бебе. Много се уплашиха. И в трети клас отидох да уча в горско климатично училище на открито. Това е училището на Цар Симеон навремето, под плаж "Република" до "Маймунарника". Училище за деца, прекарали белодробни заболявания, астма. Покрай засадените борове и други дървета да се диша друг въздух. Има и специални диети. Там учех в трети клас. А моята маминка - осиновителката, дори се записа за надзирателка, защото аз трябваше да ходя на уроци в двореца на пионерите - през гората, Семинарията беше близко. В четвърти клас, понеже решиха, че съм изостанал с обучението, тъй като това училище не набляга прекалено много на академичните неща, родната ми майка ме премести в 93-о училище в "Гео Милев". Тогава 93-о се казваше "Лазар Станев". Майка ми беше учителка там - за да можеше да има екстра занимания с мен. Аз не мислех, че съм изостанал, бележките ми бяха прекрасни. Това беше единственото училище, в което се задържах 3 години. След това родната ми майка я преместиха в 10-о училище в "Младост 1" - там се събираха образцови преподаватели, вкарваха се нови програми на Министерството на просветата. Майка ми беше много добър учител. Тя отиде там. Аз също. 7-и клас в 10-о училище. Тогава започна и откриването на театъра. Започнах да се чувствам по съвсем различен начин, тийнейджърски. Всички родители знаят какво значи това. Кошмарът за родителя. Имах няколко преподаватели, които по не знам какви причини имаха отношение към мен. Може би затова че бях смешника, непрекъснато разказвах вицове, забавлявах, имитирах... Това бяха по-възрастни учители от старата генерация, плюс това нали са с етикета "образцови"... И започнаха да ми пишат слаби бележки. Нарочно. Започнаха да ми пишат забележки, да ме викат пред директора. Няма да го забравя другаря Чолаков, който вървеше и постоянно пушеше по коридорите. Прекрасен човек, който се опитваше всячески да ме защитава. Но дойде един момент, в който ми изби чивията. Използвах грамадната учителска чанта на майка ми, в която тя носи всички тетрадки и контролни на децата, за да ги проверява вкъщи. И в продължение на седмица крадях дневниците на 7-и и 8-и клас. Криех ги в чантата, а тя като ятак, без да знае, ги изнасяше от училището. Вкъщи ги вадех и складирах. С едни мои приятели следобед висяхме по рейсовете и по трамваите - градският транспорт тогава беше прекрасен. Разтваряхме там тези дневници и започвахме да си инсценираме: "Сега на Цецо ще му пишем шестица по история!". Почвахме да пишем, да се бъзикаме. Накрая отивахме в някоя градинка и ги изгаряхме за удоволствие, правехме някакъв такъв ритуал. Но в България винаги има изданници. И ни издадоха. Извикаха ни на учителски съвет. Никога няма да забравя майка ми, така плачеше милата. А аз съм се изтъпанил, питат ме как съм го направил и им казвам: "Клечица кибрит, драс и бум". Не, че съм бил арогантен, просто имах много голяма неприязън към точно тези преподаватели, които ни мачкаха. Ама наистина ни мачкаха. И тогава в 8-и клас отново ме преместиха, този път в 8-а гимназия, италианската. Директорът Кюркчийски всяка сутрин, като дойдех, ми забиваше по един шамар. Казвах му: "Ама защо? Аз нищо не съм направил.". А той: "За да не направиш. Защото ако направиш, ще те пребия!". Един вид да ми стегнат дисциплината.
Аз тогава се развихрих. (Смее се.) Те имаха страхотен драматичен състав и аз започвах да режисирам. Направихме страхотен спектакъл, дори спечелихме национална награда. Много хубаво беше. Завърших я въпросната на 8-а гимназия. Имаше надежда за музикалното. Аз не исках музикалното училище, много исках художествената гимназия. Но тогава не можеше да кандидатстваш в две средни училища по изкуствата едновременно. Исках дърворезба. По едно време даже бях се навил да ходя до Пловдив - Сценични кадри.
Имах много проблеми с приятели, роднини, родители. Аз вече бях нарочен до голяма степен. Цигулката започна вече да става втора природа за мен, първата стана театърът. Вече се бях запознал с Невена Коканова, миличката. И вече живеех в друг свят. В този момент се реших... За актьора не е важно какво завършва, а какво върши. И с едни мои приятели си рекохме: "Кое е най-най-лесното училище за средно образование в София?". Техникум по железопътен транспорт "Никола Корчев"!
- По какви релси трябва да се движиш, за да стигнеш от железопътния техникум в София към ВИТИЗ? Представяте ли си днес да бяхте машинист? А вие - актьор...
- (Смее се.) Нямаше такъв шанс. Шило в торба не стои. А и аз бях гаров кабинен оператор. Имахме и тренировка за машинисти, но те бяха между другото. Това беше нова специалност, когато вече България вкара компютрите за ръководене на влакове. Започваш от товарни гари, ПЖИ-то, ставаш диспечер и така нататък. Но за мен това беше училище, в което аз си гледах кефа. Не беше трудно, оценяваха ме, хубаво ми беше и всички момчета - ние нямахме дори едно момиче в нашия клас, но всички момчета бяха много земни. Нямаше надутост. Те бяха деца на хора от работническата класа. Обикновените хора. И толкова искрени, толкова човечни. И ме гледаха по много особен начин. Пътувайки с филхармонията по чужбина в онези години, те най-сърдечно ме разпитваха, искаха да им разказвам. Те не ме приемаха "Еха, тоя е специален". Не е вярно. Всичко беше сърдечно и много хубаво. Наистина имаше възможност да продължа в ПЖИ, да си отбия военната служба, но това щеше да бъде голяма грешка и може би щеше да ме вкара в другия коловоз. Но тогава, слава богу, кандидатствах като донаборник в НАТФИЗ, тогава ВИТИЗ. И, слава богу, ми се очерта бъдещата кариера, бъдещият ми живот. Предпочетох да не кандидатствам в ПЖИ, пък и не обичах математиката. А с нея се кандидатстваше. Реших - с желизничарството дотук. Въпреки че имахме договор от техникума, че когато завършиш, трябва да работиш три години по разпределение, за да си върнеш парите на държавата. А какво беше моето разпределение? Гара Подуяне - Разпределителна. И даже работих цял месец. Дори ми дадоха военната униформа. Нова униформа. Безплатна карта за градски транспорт, за железопътен транспорт, купони за храна. И първата ми заплата беше 247 лева. При положение, че майка ми - образцова учителка, вземаше 120 лева. И беше много интересно. Изведнъж направих големи пари. Но само за един месец. Защото трябваше вече да влизам в казармата. Обещах, че ще се върна. Но оттам историята вече стана по-сложна.
- Всички сме правили лудории в училище, но как гледате на днешните прескачащи граници лудории на децата извън училище? Младежи се събират на глутници, нападат хора по моловете, на улицата...
- Много ми е трудно да говоря за тези неща. Навремето имаше много интересно, уникално комедийно телевизионно шоу - “Криворазбраната цивилизация”. Смеехме се със сълзи. В момента ние изживяваме криворазбраната демокрация. Това е проблемът. И всичко започва в дома. Не искам да виня никой родител. Аз също съм родител. И то на 18-годишен и на 11-годишен. Но истината е една - ако има проблем с детето, той тръгва от дома. Не от училището. От дома. И това е проблемът на учителите в момента. Аз също преподавам в САЩ, тук водя класове, работя с млади хора. Учителите не сме тези, които даваме дисциплината, съзнанието, смисъла на децата. Ние сме тук, за да ги образоваме. Да ги обогатим. Работата е в дома. В семейството. Проблемът, който забелязвам особено в последните 10 г., е, че родителите се опитват да дадат на децата си всичко, което те са нямали. Смятат, че по този начин им дават свобода и децата ще го оценят, ще се радват, ще им е хубаво, ще станат по-добри. Не е така. Детето има нужда от две неща - структура и любов. Толкоз. Ако ти не дадеш на едно дете структура, в която влизат дисциплина, чувство за отговорност, респект, уважение към роднини, към близки, към общество, каква свобода му даваш? Свободата е начин на мислене. Съзнание. Не е нещо, което съществува. Че аз се чувствах свободен и в затвора. Свободата е усещане. И то идва точно оттам - от дома и семейството. И погледнете нещо интересно. Аз съм израснал между две семейства. Една стара буржоа. Дама, която беше изключително строга, до степен, до която аз съм ревал през нощите. И като дете това е ужасно. Но тази жена ми даде цигулката в ръцете. Тя ми даде тази структура, респекта и уважението. От другата страна - родната ми майка с нейния съпруг, които ми дадоха любов. Безкрайна любов и свобода. Свобода, не свободия - да ходя да си правя каквото си искам, а да се чувствам свободен, че от мен зависи, че аз вземам решенията. И ако взема грешното, ще си платя за него. Тук се корени проблемът. Да не говорим, че особено напоследък тези демократични разбирания из цяла Европа, не само в САЩ, през последните 4-5 г. започнаха да дават пример, че, видите ли, може да си правим каквото си искаме и няма никакво значение. И в един момент се получава безредие, анархия. И тези млади хора, които само гледат TikTok, инстаграм, фейсбук, те имитират, подражават. И няма кой да им каже, че това е само витрина. Не е реално, а само това, което се представя да бъде. Някакви сили вкарват безредие и безчестие в нашия модерен свят. Тези млади хора нямат причина, нямат смисъл да правят каквото и да било. И правят това, защото го гледат от САЩ, от Западна Европа. И си викат - то така се прави.
Кой би посегнал на човек, който не му е направил нищо? Човек, който има в себе си толкова злоба, толкова причинена болка, за да тръгне едва ли не да отмъщава. Добър човек, подреден човек няма да го направи. Гледам и по сина си, по негови приятели - много често се попада в такива ситуации, когато някой те предизвиква, намира се някой, който да ти запали фитила. Как ще реагираш ти? Всичко опира до това. И как си изграден като човек.
За мен беше тъжно да видя споменатата непредизвикана агресия. И след това майките, които плачат. Майко, защо плачеш? Да, ужасно е за майка да види детето ѝ да бъде ударено или пребито... А ти, майко, какво направи, че първо детето ти да не направи онова, другото? Ти колко пъти го целуна за лека нощ? Колко пъти му стегна връзките, когато той реши да си прави нещо и ти не го постави на място? Колко пъти ти го защити, когато той идва да ти се оплаче от учител, вместо да му кажеш: “Не, не ми се оплаквай от учителя. Аз трябва да знам защо”?
Тази структура, това разбиране, което навремето беше закон. Да, може би е било екстремално донякъде. Аз никога не съм се стремял да дам на децата си това, което аз съм нямал. Напротив. Аз искам да дам на децата си това, което аз съм успял да имам. Начина, по който съм го имал. За да може те да го направят по техния си начин. Единственото, с което мога да им помогна, е да им спестя грешки, които аз съм правил. Да не ги правят те, но пък да направят своите грешки. И тогава аз да съм там. И да има този респект и уважение. Но те да знаят, че моята дума е закон. Без да им преча, напротив. И там е големият проблем. Ние може да си обвиняваме, може да си говорим, че правителството е виновно, държавата, това, онова. Да, така е. Но търсене на извинение не значи, че ще се оправим. Основният проблем е един - домът.
- Какви уроци научихте от периода с казармата, опита за бягство от България и онези 2 години и половина в затвора след политическата присъда?
- До голяма степен никой млад човек не иска да ходи в казарма. Аз не само че не исках, но и не биваше да ходя. Аз бях 41 килограма. А трябваше да си 45. Но от друга страна, в мен имаше един такъв заряд - исках да видя какво са военните. Малките деца - и тогава, и сега, обичат войниците, пожарникарите, полицаите, изтребителите, самолетите... В мен живееше този гъдел. Единствено ме беше страх, че не мога да се справя физически. Взеха ме в казармата в Карлово, прекрасен град. Беше много красиво поделение. С много рози, разбира се. С цветя, боядисано прекрасно, абе много хубаво. Защото бях ходил по-рано на свиждания на приятели в поделения, които са “малиий”. Но в Карлово... А и Балканът. Всичко наоколо беше вълшебно. Дотогава не бях ходил в Карлово. Градът беше магия. Независимо че казармата беше много горчив спомен, в същото време създаде и едни от най-добрите ми спомени. Запознах се с прекрасни хора. В Дома на Народната армия се правеха концерти, играехме пиеси. А и хората в Карлово - балканската душа, онази доброта... И в казармата имаше двама-трима офицери, които се държаха по много приятелски, човешки начин с мен. Но си ги имаше и ония, които в един момент ме накараха да направя голямата глупост. Особено от Военното контраразузнаване, които започнаха да ме юркат за това, че, видите ли, съм правил западна пропаганда, политическа пропаганда, говорил съм за Америка. Пълни глупости. И моята история - че съм имал майка буржоа. Тогава беше така. Искаха да намерят някой за назидание. Да го накажат, да го мъчат, да го тормозят, за да може той да каже на другите, пък другите да не правят това. И в един момент нещата станаха много сериозни. През седмица, през две аз бях в ареста по три дни. И не знаех защо.
Постепенно нещата ескалираха и стигнаха до момент, в който се уплаших много. Един прекрасен лейтенант ми подсказа: “Имаш два варианта. Единият е да направиш много голяма беля, за да те извадят от редовното поделение и да те преместят в трудово. Другият е да играеш на шанс. Но са ти хвърлили мерника. Няма да е за добро.” Уплаших се. С друг приятел от казармата, танкист в същото поделение, решихме да поемем големия риск. Бидейки железничар от ЖП техникума в София, си викам - знам къде да се скрием, кога да се скрием. Влакът “Ориент експрес” тръгваше сутринта на следващия ден от София, без да спира, директно към Белград. От там - към Виена. Това беше планът. Бяхме открити и арестувани. Оказа се, че не е трябвало да бъдем задържани от нашите, а от югославските власти, защото сме били в неутрална зона. Но какво точно е станало, не разбрахме. Но оттам насетне... Държавна сигурност 40 дни. Неприятни денонощия с бой, изтезания. После Дирекцията на Народната милиция около месец. Дело без право на защита. Военен съд. Оказа се, че дори няма да ни пратят в дисципа, което щеше да бъде спасение - само една година, колкото и ужасен да беше той. Изпратиха ни в политически затвор и ни дадоха по три години и половина. На мен ми объркаха документите, останах в Централния затвор. 9 месеца при най-големите рецидивисти във Второ наказателно. Преместиха ме в Бухово, вече на по-лек режим. Но там бях свидетел на ужасни неща. А и на интересни неща. След това се майтапех: “Попадна в затвора на хора и стана човек”. Затворът страшно много ме заземи. Не толкова ме уплаши, колкото ме вкара в релсите на реалния живот, изгради прагматизъм в мен. Страхопочитание към свободата, но от гледна точка на цивилизация, приятели и онова чувство за отговорност. Че когато правиш глупости, си носиш отговорността. Дори сега погледнато да не са глупости - какво лошо има в това да искаш да отидеш на Запад? Но това е едно общество с неговите закони и ти си ги нарушил. Край! Влизаш, излежаваш си наказанието и толкова. Не съм търсил от никого никакво извинение, нито обяснение, нито репарации, каквото много хора направиха. Дори им дадоха пари. На хора, които не са изживели и една десета от преживяното от мен. Но за мен това не е достойно. Човек трябва да има чест и отношение. И да знае, че когато се наруши един закон, това има последствия. Всеки трябва да си каже: “Сгреших, съжалявам. Ще си го изтърпя, няма проблем. Да продължаваме нататък”. По-трудното всъщност беше, когато излязох. Когато не можех да си намеря работа, когато осиновителката ми вече беше много болна, ние живеехме с 42 лева пенсия. Тогава беше много трудно, защото повечето от моите стари приятели ги беше страх да поддържат връзка с мен. И не ги виня. Напротив.
- Това ли беше най-голямото училище за живота, имаше ли и някой още по-силен момент?
- Точно това беше периодът, в който реших да намеря моя роден баща, за когото не знаех нищо. И чрез приятели на майка ми, тя не знаеше, аз успях да го намеря в Русе. И да го изненадам. Беше април 1986 г. Аз се появих. И каква беше изненадата? Съпругата му нямаше идея. Измислих глупава лъжа: “Здравейте, аз съм колега на вашия съпруг Петьо. Идвам от София, тук съм само за 2-3 дни. Исках само да се отбия да го видя”. Аз съм на 21 г. Пълна глупост. Мисля, че на жената веднага ѝ стана ясно. Като ме погледна... Ние много си приличахме... И в този момент се появи моята половин сестра. Та баща ни е един и същи. Рижаво, много приятно момиче, слънчево, усмихнато. Излизаше. Само си казахме “здравей”.
Жената ме покани на кафе. Бяхме на терасата. Погледна ме: “А сега ми кажете истината”. А аз: “Госпожа, ще ви кажа истината. Аз съм синът на Петьо. От Данчето, учителката. Но искам едно да знаете - аз не съм дошъл да търся нещо, да искам нещо. Не съм негативно настроен, да питам, да търся сметка. Не. Като момче аз просто искам да видя кой е баща ми. Чисто любопитство. Имам си прекрасно семейство. Съпругът на майка ми се грижи прекрасно за мен. Осиновен съм от лелята...”.Тя ми разказа, че когато съм бил на 3-4 години, една от лелите на родната ми майка се е срещнала с него на улицата и му е казала, че има син. Той я е игнорирал, не е искал да говори. По-късно в семейството е забранено да се говори по тази тема. Беше квартал на Русе, в главата ми е останало “Изгрев”. Дори сега да отида, едва ли ще се сетя къде беше точно. Но знам, че имам половин сестра, която никога повече не съм виждал... Тогава оставих телефон, адрес... Когато баща ми се върна, май беше ходил до пазара, изпадна в тотален шок. Влезе. Висок, хубав мъж. Седнахме на масата. Съпругата му се направи на разсеяна. Каза ми аз да му го съобщя. “Някакъв твой колега е дошъл”, каза му и отиде да приготвя вечеря. Много я заболя милата, но и мен - също. Чувствах се отвратително. Аз не исках да им причинявам това, но исках да знам. Излезе милата, а брат ми, с когото сме от една майка и двама различни бащи, чакаше долу в колата. Седнахме на масата. Баща ми остана без думи. Казах и на него, че нищо не желая. Тогава сподели, че били в много трудна ситуация, дъщеря им е на 18 г., иска да излезе от вкъщи. Оказа се, че тя е на същата възраст като брат ми. Била много влюбена, искала да се омъжва, те били много стресирани, уплашени. Моментът бил много лош. И аз - на всичкото отгоре. Казах, че страшно съжалявам, че уцелвам такъв момент, и затова ще си тръгна: “Благодаря за вечерята, няма нужда. Но ето моя адрес, моя телефон в София. Ако решите да поддържаме връзка, ще бъде прекрасно да си станем приятели. Ще бъда много щастлив да се запозная със сестра ми...” Говорим за 10-ина минути, прекарани с него. Още веднъж им казах, че съжалявам, но си тръгвам. А ако те решат да сме в контакт, ще се радвам... Баща ми дойде да ме изпрати. Влязохме в асансьора. Беше на 6-ия или 7-ия етаж. Слизахме надолу. Казва ми: “Надявам се, разбирате в каква ситуация сме. Много съм шокиран. Не знам какво да кажа”. Казах му: “Вижте, ако се обадите, с удоволствие ще дойда пак до Русе. Може да отидем за риба. Вие сте добре дошли в София...”. И така остана.
- Телефонът никога не звънна с чакан глас от Русе в онези години, а няма сигнал и в последните години, когато името ви е познато за почти всеки българин?
- Никога. Никой по никакъв начин не се свърза с мен. А и сега - въпреки всичко, което се случи с мен в последните пет години. Това си е негово решение. Не знам дали той е все още жив, дай боже, дано да е. Неговата съпруга - също. Но аз съм убеден, че сестра ми е някъде там. И ако наистина е някъде там, за мен ще бъде безкрайно удоволствие и щастие да я срещна един ден. Но това е човешката съдба и всеки си решава сам.
- Как продължихте след това?
- "Сълза и смях". Нощният чистач в "Сълза и смях". Това беше единственото място, където, благодарение на Вельо Горанов, аз успях да намеря някаква работа.
- Разказът ви дотук отговаря и защо избягахте година след събитията през 1989-а и решихте да останете в САЩ. На какво ви научиха онези години - дали с цигулка на улицата, със съдове за миене или с пица в ръцете ви?
- Да! Емигрантският живот от нула нагоре. Това си беше авантюра. Отново благодарение на затвора, който така изгради корав смисъл вътре в мен, че до голяма степен ме освободи от страха. Имах претръпване към реалния свят. И си виках: "Каквото и да се случи, аз в затвора съм бил, сега това ще го мисля. Америка, какво толкова? "Да, ама Митьо, не знаеш езика". Е, какво толкова? Аз нали съм учил пантомима, учил съм кукли, учил съм актьорско майсторство, езика на ръцете. Той говори най-добре. Все пак има място за всеки. И така стана - от улицата, без език, без пари, но с душа и с предизвикателство. Тогава попаднах на това прекрасно семейство - Майк и Пеги Шърли, което ме прибра да живея с тях.
О, правили сме и покриви, и тръбопроводи, и къщи ме научиха да правя. Американските къщи, нали ги знаете - "Мики Маус", дърво и хартия. Тези цигуларски ръце минаха през какво ли не. След три години отидох от Тенеси в Сан Диего в Калифорния. Там отново пици, кафета. И полека-лека започнах. Езикът започна да работи, записах вечерното училище. За мен най-главното беше да следвам мисията си, целта си, причината, заради която аз съм в САЩ - да се върна отново на сцената, да бъда актьор в Америка.
Ние нито имаме здравни застраховки, нито застраховки за коли. Аз съм карал близо 7 години без застраховка за кола. Ако те прасне някой - прасне. И затова - недей да се разболяваш. И внимавай как караш. И това ти стои в главата. Но нямахме и време да мислим за тези неща, защото работехме по 12-13 часа. На по-ниски заплати, разбира се. В брой. Гледаш да спестяваш. Апартаментите не бяха евтини, събирахме се по двама-трима души да живеем заедно. Емигрантският живот, както си го пише по книгите. Но не трябва да се губи куражът. Да знаеш за какво си дошъл. Аз не бях отишъл в Америка да ставам богат. А да се пробвам дали мога. Първо да науча езика, да вляза в актьорските среди - бях си дал 10 години пробен период. Но да научиш езика, не е достатъчно. А българите в началото все гледаме да сме заедно. Образуват се тези български комуни. И след 2-3 години в Сан Диего аз започнах да се стремя да се срещам повече с американци, да излизам с американци. Защото исках да ги науча кои са. как мислят, на какво се смеят. Да им вляза в порядките, в кръвната група. Нали като актьор ще играя за тях - аз трябва да знам на какво се смеят и на какво плачат.
През 1998 г. ми се отдаде първият шанс да кандидатствам за театрален спектакъл. Спечелих ролята, после тя се смени, дадоха ми още по-голяма по време на репетициите. Защото стана голям скандал с един от главните герои. Това бяха "Коледните песни" на Чарлз Дикенс. И театърът тръгна.
Тогава продадах всички бизнеси. Имах първия кетъринг и пицария "Балкан" в Сан Диего. Имах ресторант, който продадох. След това кафене в една болница - отсреща бяха кетърингът и пицарията. При мен работеха много българи, работехме заедно, забавлявахме се, беше много хубаво. Но това беше периодът, в който аз спестявах и наистина се бях фокусирал, че е време да се върна обратно към актьорската професия.
- Макар избягал от територията, родината живее вечно с вас. И не - не говоря само за знаменцето, което показахте на всички. Дори, ако погледнем в личен план, ако надникнем и в семейството ви с Дженифър... Децата ви не се казват Майкъл и Джордан, а са Йордан и Михаил... Защо? Нямахте ли разногласия с Джени по тази тема?
- Напротив! Аз бях шокиран от факта, че Дженни поиска синът ни да има българско име. Ние много дълго си мислехме, че ще е момиче. И бременността й показваше такива неща. Цял живот ме плашиха, че аз ще имам момиче, за да ми се върне. Водеше се някаква мълва, че аз съм с много различни момичета. "И ще дойде ден, в който ще ти се върне с дъщеря!". Ами, ако бях много такъв, какъвто ме описвахте, щях да имам дъщеря. Ами ето, Господ ми даде син, даже двама.
Но в очакване на първото ни дете се готвехме за момиче и даже бяхме измислили име.
- Как щеше да се казва Йордан, ако беше момиче?
- Джени първо каза: "Момиче или момче, аз искам българско име.". Аз й дадох списък с 200 български имена: "Избирай.". За момиче беше избрала Калина, София и Александра. Обясних й, че Александра не е точно българско, а Калина е. Че София не е точно българско, а гръцко. Че Калина е растение, славянско име... И тя най-вече клонеше към Калина и София. А за момче беше избрала Боян, Йордан и Камен. Беше й трудно да казва Камен, а трябваше името хем да е българско, хем аериканците да могат да го произнасят по-лесно. Споделихме с приятели. Боян им беше смешно, защото го произнасяха като "бульон". Тя им казва Боян, те - "бульон". Ходи им обяснявай. Американци. (Смее се.)
После и Йордан им беше смешно - или го свързваха с "ти си свършил" (You are done) , или с "ти си глупав" (You are dum). А тя: "Йордан, бе! Йордан!" И още повече се амбицира. И аз я попитах: "Добре, защо искаш българско име?" И тя казва: "Защото ти си българин! Трябва да се продължи тази традиция". Тя знаеше добре живота ми. За майките ми, проблемите ми. Че осиновителката ми вече беше починала. Знаеше, че в България всичко ми се открадна от прекрасни роднини. Преведено на български, едва ли не ми каза: "Ти си дърво без корен. И децата ни трябва да продължат тази българска традиция.". При нея е любов към мен. А и още тогава обичаше и българската храна, и народните песни, музиката, която й пусках, филмчетата, които й показвах. Мечтаеше да дойде в България. И си обещахме, че когато детето поотрасне, ще го заведем в България, за да има спомен. А аз в България нямах никого. Освен един вуйчо в Русе и роден баща, когото не знаех къде е. Родната ми майка и брат ми отдавна вече живееха в Берлин. Няма баба и дядо да го изпратя на лятна или зимна ваканция.
Но да се върнем на раждането на първото ни дете. Разбрахме, че ще е момче. Беше започнала да харесва и Симеон. Симеон, Калоян, Йордан... Умувахме. Казах й: "Детето ще си дойде с името. В момента, в който го видиш, ще го разбереш." Така и стана. Йордан! Аз се просълзих. Тя: "Какво има?" Аз: "Ти току-що избра името на родната ми майка. Джени: "Но тя е Дана". Аз: "Ти знаеш Дана, но цялото й име е Йордана". И тя като ревна... А като го записвахме, държахме да е с Y, за да е ясно, че не е Джордан, а Йордан. И той много си държеше на това,още от малък.
Михаил дойде седем години и половина по-късно. Предложих й този път да е на някого от нейното семейство. "Не не, не. Искам пак да е българско име". Казах й да помислим. И в един момент тя казва: "Защо да не го "подарим" на Майк и Пеги Шърли?" Те губят големия си син Майкъл, с когото сме родени в една година на една дата, при катастрофа с мотор. А самият Майкъл Шърли - бащата, остава без никого след себе си. Без внуци и внучки. Малкият му син Бен "влезе в гардероба", той е гей, замина за Канада с приятеля си... И Джени ми казва: "Нека е за Майк и Пеги, те остават без род. Те ти дадоха американския живот, те са реално твоите американски баща и майка. Подари го на тях." И решихме, че ще го кръстим Майкъл. Но й казах: "Тогава ще си му векаме и Михаил на български". Тя: "Така ли се казва на български"? А аз: "Да. На български е Михаил."
Роди се на 10 май. А за Деня на благодарността го взехме и отидохме да изненадаме семейство Шърли. Те не знаеха, че пристигаме. Аз знам много добре кога празнуват, как празнуват, къде се намират с цялата рода. Ние се появихме на вратата и казахме: "Това е нашата благодарност за вас. Майкъл, това е внукът ти - Майкъл". Сълзи, рев... Беше прекрасно.
Но и до ден днешен Михаил си харесва Михаил. И даже и в училище приятелите му с усмивка си произнасят Михаил. Той вече е и на възраст, на която се харесват с момичетата. Беше много смешно, когато едно момиче го питало "Защо да не ти казвам Майк, Михаил е много трудно?". А той: "Ти може да ми викаш Миши". Флиртаджията. (Смее се.)
Но за мен по-важно от имената са хората, които стоят зад тях.
- Чета какво е написано в “24 часа” преди година и половина: “Ще се връщам по-често в България, защото имам българска мечта...”. И се радвам, че ви виждаме все по-често. Какво ви връща тук днес? Каква е мечтата? Сбъдвате ли я?
- Трети път тази година. Моята мечта е точно това - да започна да давам, да връщам на тези млади хора, таланти. И всячески да направя техния път по-лесен, по-добронамерен, по-кратък, ако щете, към успехите, към желанията, към реализация. Много често ме питат: “Какво бихте казали на младите хора, за да тръгнат по вашия път?”. Сакън, не тръгвайте по моя път. Намерете си вашия. С това мога да помогна - да намерите вашия път. След като родителят е създал едно прекрасно дете с мечти, с желания, с дисциплина, с разбиране, тогава влизам аз - като преподавател или ментор, който вече да предпази от илюзии.
Няма страшно да не знаеш. Опасно е, ако има илюзията, че знаеш. Особено с преливащата информация в днешно време. Аз забелязвам, че 75-80% от тези млади таланти имат грешна информация. Не е така! Не е така! Ако мога аз да им дам това, което е, като работещ актьор зад океана, да мога да им дам тази надежда, тази мотивация, това вдъхновение, за да могат те да си го направят, да ги освободя от прангите на зависимост, на съобразяване, на страхове, това е част от мечтата. Страхът е хубаво нещо, той ти е приятел, но не го превръщай в паника. И мечтата ми е това, което аз навремето до голяма степен не съм го имал - този ментор, който да ми каже верните неща. Казвали са ми много неща и впоследствие разбирам, че много от тях не са били верни. Да има реална, прагматична представа за света какъвто е, но да запазим оптимизма, духа, идеализма. Това е новата мечта, защото България е прекрасна държава. Тя е родина, тя е майка. Но в последните 2-3 години има едно младо поколение, което ври и кипи. Не говорим за хулиганства и за безчинства. А за таланта. За бъдещето, за което трябва да се грижим.
- Нека говорим за тези, които заслужават, за талантите. Какво виждате от всекидневните срещи, които имате, докато сте в България?
- Как те се задушават от много такива като мен. Не едно към едно с мен, но от поколенията преди тях, които се опитват да им налагат неща, да им казват какво да правят, да им казват как да го правят. Извинявайте, това е прът в колелата. Не трябва да бъде така. Задачата на предходното поколение е да предпази идващото от грешки, които ние сме направили, да им даде надеждата, духа и най-вече да им предаде опита. Мъдростта на времето.
- Явно част от мечтата са и двете книги, които представихте накуп - "Към сцената" и "Към екрана". Не искате да им казвате учебници, какво са те тогава?
- Тези две книги са писани в продължение на 15години. Но не писането беше 15 години. Там изливам житейския си опит като актьор, на някои места като човек. И те са взаимно свързани, защото аз вярвам, че за да си добър актьор, трябва да станеш по-добър човек. Първо се откриваме като човеци, после ставаме актьори. И се откриваме като таланти. Но тези две книги... "Към сцената" е актьорска подготовка за театър, а "Към екрана" е актьорска подготовка за кино. Там споделям, взаимствайки, всичко, което съм научил и пробвал през годините в България и в Америка, от майсторите теоретици. Като започнем от Станиславски, Майерхолд, Стела Адлер, Лий Страсбърг, Чехов, Брехт, Майснер... Все неща, които съм пробвал. Извадил съм 10-те най-важни процента. Ти ако искаш, си чети, каквото искаш. Ако искаш, си чети Станиславски, ще разбереш, че в момента четеш Библията и нищо не разбираш. Трябва някой да ти го проведете, да ти го разкаже, да ти го покаже. Аз съм извадил най-елементарните неща, които са нужни, за да започнеш в нашето изкуство, да поставиш основа и оттам насетне да си направиш своята. Всички идеи, които исках да затворя в тези книги, ги пробвах на практика през тези 15 г. Аз знам, че за мен те работят, исках да видя дали работят за други.
Както навремето във "Всяка неделя" попитаха Йосиф Сърчаджиев: "Защо не преподавате във ВИТИЗ?", той отговори: "Аз знам как да го направя, но не знам как да кажа на друг да го направи". Това не е талантът на актьора. Това е талантът на педагога. И аз исках да усетя дали имам този педагогически талант. И затова отне 15 години. Пишех и преписвах, пишех и преписвах. Пробвах - падаше, добавях ново. Това не работи. Това работи. И затова накрая тези две книги са в единствено число, като разговор с този, който ги чете, с примери, с теория, занаят.
- Разгърнах на произволна страница от "Към сцената". Попаднах на историята за стола. Ако го закачите неволно по време на представление, или се спънете, как трябва да го отиграете, а не да оставите гафа просто да виси. Кой е най-големият "стол", в който сте се спъвали по време на кариерата си?
- Най-големият стол, в който продължавам да се спъвам, е неоткровеното разбирателство в нашите среди. Когато дори в тази малка, толкова богата на творчество, на креативизъм, на идеи, прекрасна България, с толкова талант, ние - и актьори, и режисьори, си работим на групи. Няма обединение. Едните мразят тия, другите мразят ония. Едните са такива, другите са онакива. Не мога да разбера какво се дели. Къде е проблемът? Ние сме всички в кюпа.
- Как трябва да се отиграе тази ситуация? Няма ли място за обединение в името на изкуството?
- Трябва да има. И аз не разбирам защо няма. Защо трябва да има постоянно егото това, интересът онова... Добре, аз разбирам, това са човешки неща. Но в крайна сметка трябва да има път за всеки, място за всеки и тази колегиалност не трябва да бъде обгърната в ревност, злоба, завист, негативизми. Защото ти тука, аз там. Защото тези са политиците, ама не се мешай в политиката. Недей да ходиш при този, защото този мрази онзи. Ако отидеш там, знаеш ли колко лошо ще стане? Ако отидеш там, край - Димитър Маринов ще умре. Ти ще се изложиш.
- Ако излезем от театъра или киното, повече добри или повече лоши актьори виждате в България на различните нива? Да кажем в една сграда в центъра на София, на която пише "Съединението прави силата"...
- За мен те не са актьори. Аз от политика не разбирам. И политиката никога не ме е интересувала. Аз, ако разбирах от политика, нямаше да стана политикан. Аз смятам, че всеки един от тях има невероятно образование, невероятни идеи, те са изключително умни хора. Ние сме актьори. Ние се правим на умни. Аз винаги съм казвал: „Един актьор не трябва да влиза в политиката. Защото ние не можем да политиканстваме. Ние трябва да говоримс текст. Със сценарий. Да си научим думичките и да излезем да говорим. Дадеш ли му свободен текст на актьора, става страшно.".
Както бяхме свидетели на много проблеми с много театри напоследък. Актьорът не е за политика. Актьорът може да изкаже своето мнение. Той може да го парадира. Да го покаже. Но не на мегдана. А там вътре, където му е мястото. Където актьорът е най-силен. На сцената или пред екрана.
- А пиесата пред Народния театър около представленията на Малкович как ви се стори?
- Тъжно. Много тъжно. Аз затова не желаех да коментирам. Защото понякога "без коментар" е най-добрият коментар. Кому му бе нужно? Само това искам да попитам. Кому му бе нужно?
- Докато бяхте в САЩ пред инастоящото ви завръщане у нас, там, зад океана имаше събитие, считано за изключително важно за целия свят. Как виждат очите на актьора избора на Тръмп отново за президент? Ще стане ли "Америка велика отново"? Какво не е наред сега и какво очаквате да се промни? В това число и генералното отражение върху света...
- Аз искам България да стане велика отново. Да не се правя на интересен, че другото не ме интересува, в крайна сметка живея там от 1990 г. Смених много президенти. И демократи, и републиканци. И голямото събитие Обама. Много неща се промениха. Едни стават по-добри, други - по-лоши. Едни хора получават повече свободи, други - обратно. Това, което мен не ми харесва, е когато някой ми влезе в кухнята.
А конкретно за лозунга. Ако Тръмп или който и да е друг президент каже, че ще направи страната велика отново, аз бих казал: "Не, ние сме тези, които го правим. Ние си избираме този, който да ни ръководи.".
- Актуално огромно постижение за вас е, че сте в главната роля и на мащабната реклама на "Амазон", която се гледа по целия свят. Как се стигна и до това чудо? Какво изобщо стои зад коледното чудо, в което чистачът се превръща в певец?
- Това беше много неочаквано за мен. Викаха ми едва ли не "Краля на рекламите". И то все на големи компании. Но след пандемията всичко падна. Изведнъж получих кастинга. Никой не знаеше за какво е. Само пишеше "интернет търговец". Няма текст, няма сценарий, няма нищо. Знае се, че е за чистач. Дават ти една метла - да метеш и да пееш. Идеята е, че се страхуваш да пееш, но приятелите те окуражават. И ти запяваш. За втория изпит вече ни дадоха 4 песни, от които да научиш една. Две от тях бяха на Адел, аз не мога да пея Адел. Слава богу, едната беше My Way на Франк Синатра. Супер. Аз си я знам наизуст. Даже стана една ситуация. Докато си мрънках, аз съм си в тоналност, моето е баритон, да не го вдигна много високо... Но в мига, в който трябва да гледам моите колеги, да се въодушевя и да тръгна да пея... И бум - два ключа нагоре. Почвайки да пея, сълзите ми тръгнаха, защото беше емоционален момент. И се усетих, че няма да успея да изпея финала. Стана много високо. И преди финалното "My way" просто спрях, поех въздух и го прошепнах. Изиграх го актьорски. Само кастинг директорът беше в залата. Режисьора и другите от екипа не ги виждах, те бяха на "зуум". Сред тях имало и музиканти, веднага разбрали, че трудно ще завърша изпяването. И са останали шокирани от моята реакция - да спра и да го прошепна, без притеснение. Това всъщност е било решаващо. Не как пея, а вярата ми в това, че го мога, искам го и няма да се откажа.
Самата реклама - наслада. Много ми помогна да се заредя емоциоално, защото аз това го бях изживял преди около 38 години, когато бях нощен чистач в "Сълза и смях". И когато вечер всички си отидат, аз мета сцената и лампата на духа е запалена... Гледам и виждам всички седалки... Много пъти си казвах монолози, стихотворения, представях си, че пред мен има публика. Някои сценични работници ме бъзикаха: "Какво правиш, бе, артиста?"
Онова през 1986 г. И изведнъж - "де жа вю". Но този път в салон за 2000 души. Небезизвестният "Орфеум" - театърът на Бродуей в Лос Анджелис. Театърът, в който започват Луис Армстронг, Ела Фицджералд... И там в продължение на 10 дни. Плюс записи в студио. Имам над 70 версии на тази песен. Това, което сти видели до момента, е една от шестте избрани.
- Тоест хората да знаят, че в рекламата реално си пее Димитър Маринов?
- Да, това е морфиран глас. Артистичната техника, когато гласът се изтегля. За първи път ми направиха "изкуствен интелект" - не знам да се радвам ли.
- Хайде пък към България. Към един феномен. И един диалог:
- Тя е много висока топка!
- Аз имам висок отскок!
- Баща й е главен архитект на републиката!
- А моят е най-добрият шлосер в София!
Какви мисли нахлуват в главата ви?
- Прекрасният филм "Гунди - легенда за любовта". Но не ми говори толкова за филма, говори ми за екипа, с който имах щастието да работя. Любов, доверие, вяра. Това е филм, в който Иван и Андрей, режисьорът Митко Димитров, операторът Боби Славков, Емо Бонев, който написа прекрасния сценарий - този уникален основен екип успя да събере уникален каст от актьори. В този филм всички ние се обичахме. Нямаше омраза. Всеки си беше на мястото. Нямаше Димитър Маринов, нямаше Пенко Господинов, нямаше Павел, нямаше Александра... Всички бяхме едно. Бяхме едно и с футболистите, и със статистите. Всички се обичахме.
- Затова ли филмът стана висока топка за българското кино?
- Това е истината. И ако се върна към казаното по-рано - ако спрем да се ядем, спрем с негативизма, подадем си ръка... Колко сложно е това? Това е, което се опитвам да предам на младите хора, а този филм е пример за такова обединение, което не само направи сила, а стана икона. Пример как се работи - организация, любов, уважение един към друг. Ние висяхме по 13-14 часа на стадиона в Пловдив - жега, комари... Висяхме, потяхме се, но никой не каза една дума. Нямаше моят статус, твоят статус, Народният театър, самодейци... Всички бяхме на едно място - ядяхме една и съща храна, пиехме една и съща вода...
- И комарите ви ядяха еднакво...
- Точно. И комарите нямаха предпочитания: "Айде, сега ще си хапнем от Маринов малко повече.". Затова този филм спечели. Заради свалянето на бариери, разлики, статуси - всичко. Ние бяхме едно.
- Къде в постиженията си като актьор бихте сложили ролята си на "най-добрия шлосер в София" - Аспарух, бащата на Гунди?
- Не бих я класирал на по-различно място от ролята си в "Снимка с Юки", която толкова много обичах. Този невероятен чешит, който впоследствие спаси младото семейство. Там имаше такова послание - че дори и системата може да се промени и счупи в името на любовта. Това се случи в "Гунди - легенда за любовта". Както казах на всички свои приятели: "Зелена книга" спечели "Оскар", а не Димитър Маринов. В "Гунди - легенда за любовта" Димитър Маринов спечели оскара си. Там се чувствах пълноценен, щастлив. Да не говорим за всички колеги, с които работех.
Най-разклащата сцена за мен беше в завода. Той е точно зад ЖП училището, приличаше на цеха в затвора, отзад имаше хале, което много приличаше на халето на артилерията в Карлово, където се чистеха гаубиците и бяха подредени снарядите... Когато отидох да снимам там, цялата обстановка ме върна години назад. Това за мен беше най-трудната сцена. А по сценарий там трябваше да пеем химна на България. Еми, много трудно беше.
Голямата награда не е "Оскар". Голямата награда не е "Амазон". Голямата награда е да правиш нещо за някой друг и да видиш, че той постига резултати, благодарение дори на малкото, което ти си успял да добавиш. Това е голямата награда.
