- Лесно се затварят театри. Артистите, които отстояха правото си продукцията им да бъде гледана, заслужават награда, казва в първо интервю след скандала Стоян Чапразов, който подготвя второ българско издание на комедията на Бърнард Шоу
- Има сведение, че пиесата е поставяна и през 1923 г. в Петрич и е прекъсната от ВМРО
- Шоу се признава за лаик историк, което не оправдава избора му на война
Две седмици след бурните емоции около премиерата на “Оръжията и човекът” представленията на постановката на Джон Малкович са в нормален ритъм с дати и за декември, и за януари. Споровете за пиесата на Бърнард Шоу обаче все така разделят хората - дали творбата е обидна за България, или не. И дали е успешна, или слабо режисьорски поставена.
Междувременно съвсем скоро у нас ще излезе второ издание на българския превод на “Оръжията и човекът” на нобеловия лауреат, по което работи Стоян Чапразов, който е автор и на първия официален превод заедно с брат си Райко Чапразов. Новото издание ще се отличава с още по-въздействащи езикови средства.
Стоян Чапразов, преподавател в катедрата по английски език на Щатския университет на Айова, за първи път след събитията пред Народния театър коментира протестните страсти и естеството на самата комедия в интервю за “24 часа”.
- Г-н Чапразов, останахте ли изненадан от протеста пред Народния театър преди премиерата на “Оръжията и човекът”, поставена от Джон Малкович?
- Изненадан - не. Дори бях казал на брат си, с когото преведохме пиесата, че очаквам протести. Все пак не бяха малко негативните бележки и коментари в пресата месеци поред преди премиерата.
Това, което ме изненада, беше високият градус на протеста. Не очаквах, че ще се стигне до физически разправии и толкова силни емоционални изблици от хора, които в немалка част изглеждаха на възраст. Най-вече не очаквах, че премиерата няма да може да се състои и че хората, които са си купили билети, няма да могат да влязат в театъра. Не знам дали друга пиеса някога е предизвиквала такива бурни протести в България. Има сведение, че през 1923 г. “Оръжията” е поставяна в Петрич - какъв превод е използван, не е ясно, и че е прекъсната от ВМРО. След като не можах да намеря извора на тази информация, се свързах с професора, който я беше публикувал, Ричард Крамптън, известен изследовател на Балканите и България, но и той не си спомни извора. Така че може и да има прецедент на събитията пред театъра в българската история.
- Да, вълненията към пиесата на Бърнард Шоу започнаха месеци по-рано, но случилото се на 7 ноември премина ли границите на допустимото и заплаши ли свободата в изкуството?
- Не мисля, че свободата в изкуството може лесно да бъде победена с юмруци и крясъци, но се позволи протестите да преминат границите на допустимото, да не кажа на закона. В една демократична държава правото да протестираш срещу каквито и да са каузи е изконно.
Как протестираш, е вече съвсем друг въпрос. Мирни протести дори би трябвало да се радваме, че има. Но това, което се случи пред театъра, няма общо с демокрацията. Протестиращи са удряли хората със знамена, 200-оки, късоподстригани екземпляри са правили опити да въдворяват ред, всички видяхме какво направиха на Теодор Ушев и т.н. Да, това е силова цензура, явен опит да се сплашат тези, които искат да отидат на театър. Прочетох някъде, че Джон Малкович е отказал да промени пиесата под натиска на политически елементи, за което го аплодирам.
Свободата на словото стои в основата на истински демократичните общества.
- “Оръжията и човекът” вече е поставяна два пъти от Николай Поляков под името “Шоколадовият войник” през 1995 г. във Враца (тогава той дори получава награда за режисура) и през 2010 г. в Русе. Тогава проблем няма за разлика от днес. Лицемерие ли е това?
- Интересен въпрос, на който г-н Поляков би отговорил много по-добре от мен. От него знам, че е имало някакви протести във Враца от “псевдопатриоти”, както той ги нарича, но те не са оказали влияние на поставянето на пиесата. Освен това сценарият на г-н Поляков не се е придържал близо до оригинала. Той се е опитал да създаде “двойна ирония” в пиесата, като е търсил да съхрани “язвителния на места хумор на автора по отношение на нашенските нрави” и в същото време да създаде атмосфера, присъща на английския бит, не на нашия.
В този смисъл пиесата на г-н Поляков успява да хване това, което самият Шоу всъщност твърди години след излизането ѝ: че той цели да осмее хигиеничните навици на англичаните, а не на българите. Представена така, пиесата може би по-лесно се преглъща. В крайна сметка дали режисьорът е бял, черен, пембен, американец или българин, не би трябвало да ни занимава.
- Как бихте коментирали тогава, че някои хора приеха Малкович за “враг” и наричаха актьорите в спектакъла “еничари”?
- Единият отговор е, че хората предпочитат да мислят в бели и черни краски, както и да решават: ако не си с мен, си срещу мен, значи си ми враг.
Тази манихейска логика лесно позволява да се делим на свои и несвои, а оттам следват и лесните епитети. Друг отговор е, че има доста хора, на които им е писнало отвсякъде да са нечути, бедни, нерадостни, изоставени от държавата и просто търсят излаз на всичко това и го намират във въображаеми врагове като Джон Малкович и актьорите от театъра. Има и още един отговор, до който не ми се ще да стигам, но трябва да спомена, че на някои от протестиращите сигурно им е казано какво да скандират, накъде да се насочат. Мнозина от тях едва ли знаят кой е Джон Малкович, кои са актьорите, но са там, за да набият или наплюят някого, нали затова са ги пазарили. Това поведение по̀ прилича на еничарско.
Всъщност актьорите, както и целият състав на театъра, които стоически отстояха правото на тяхната продукция да бъде гледана в приятна и спокойна среда, заслужават награда!
- Смятате ли, че голяма част от недоволните не са запознати в детайли с текста на Шоу?
- Много ме съмнява “недоволните”, както ги наричате, да познават пиесата. Разбира се, в “Оръжията” има моменти, които може да се интерпретират като осмиване на нашия характер, хигиенни навици, начини на мислене... Все пак действието на пиесата се развива в България и героите са все българи, с изключение на един. Това, което чух обаче - протестиращите да казват за пиесата, че Шоу осмива героизма на българите, проявен по време на Сръбско-българската война - меко казано, е късогледство, тенденциозно четене на текста. Чрез пиесата си Шоу осмива фалшивия героизъм като този на Дон Кихот. Майор Саранов, героят на деня в пиесата, отговорен за победата в битка край Сливница, научаваме, е победил само защото сърбите се оказват без правилните муниции при атаката на кавалерията му. С други думи, победата на майора се дължи на случайност, която, разбира се, се приема от българите като проява на героизъм вместо като повод за сериозно наказание. Ако сърбите са имали правилните муниции, ни човек, ни кон, ни дявол е щял да остане жив от кавалерията. Точно това осмива Шоу: измисления кураж на офицери, които са готови да хвърлят кавалерии и полкове пред амбразурите на картечниците, без много да му мислят. Голяма смелост за това не се иска.
- Още първото поставяне изобщо на пиесата е предизвикало студентски протести в Германия, в Австрия и в Чехия. Все пак комедията проблематична ли е, защото в основата на сюжета ѝ е заложена една от най-съкровените битки в българската история - тази при Сливница? И една от най-важните ни войни - Сръбско-българската от 1885 г.
- Интересно е тук да се спомене, че Шоу написва пиесата без определено място на действие, а имената на героите са дъщерята, майката, бащата и т.н. В автоинтервю, публикувано в “Пал Мал Бъджет”, Шоу твърди, че за война той се обръща към приятеля си Сидни Уеб, който му предлага завършилата съвсем наскоро Сръбско-българска война. Първоначално Шоу решава действието да се развива в сръбско семейство, но след като се консултира с руски адмирал, ръководил българската флотилия, разбира, че му трябва българско семейство.
От руския адмирал Шоу научава и повече за българския бит и колорит, дори използва една от историите му за България.
В крайна сметка името на Шоу е под пиесата, не на адмирала, но думите на последния имат достатъчно тежест, за да не се подминават.
Шоу открито заявява в автоинтервюто, че е лаик географ и историк, което не оправдава избора на война и място на действие. Напротив, непознаването на войната и жертвите, които българите правят, за да я спечелят, уронват силата на пиесата, особено целта ѝ да изобличи фалшивото лице на военния кураж.
- Как си обяснявате, че 130 г. “Оръжията и човекът”, една от най-известните творби на нобеловия лауреат, е нямала превод на български?
- Това е повече въпрос към преводачите на Шоу преди нас. Мога да ви кажа защо ние решихме да преведем пиесата. Аз научих за нея съвсем в началото на този век от академичния си ръководител - професор Андрю Елефебайн. Той остана доста учуден, че не познавах пиесата, а аз, като я прочетох, осъзнах учудването му.
Тогава потърсих и превод на пиесата на български, но не намерих такъв, което от своя страна ме учуди още повече - все пак Шоу е нобелов лауреат за литература и носител на “Оскар”.
А наличието на толкова много български елементи в пиесата беше повече от достатъчен аргумент за нас, че пиесата не бива да остава непозната за българските читатели, че ще бъде най-малкото интересно за тях да научат как един от най-известните драматурзи в света пише за България в края на XIX век.
- Какво бе най-предизвикателно за вас в работата по превода? Казахте, че работите по второ издание. Ще бъде ли то различно?
- От особена важност в нашата преводаческа програма беше да възпроизведем хумора и остроумието на пиесата поради решаващата роля, която те играят в “Оръжията”. Това се оказа доста предизвикателна, но в същото време интелектуално удовлетворяваща задача, позволила ни да се докоснем до тънкоироничното отношение на Шоу към темата и героите на пиесата. Като цяло сценичните наставления и линиите на диалога в пиесата са ортодоксални, така че предизвикателствата ни при превода бяха предимно от културно-езиков характер, произтичащи от трудности при намирането на подходящи български еквиваленти на някои от мебелите в домакинството на Петкови например.
На пръв поглед елементарни думи като английската “coat” (връхна дреха, от рода на палто, но може да означава и сако) ни накараха да обикаляме по речници, докато се съгласихме на “куртка”, защото думата трябва да има военни и домашни конотации.
Второто издание, което ще излезе съвсем скоро, ще има промени, най-вече свързани с още по-въздействащи съответни езикови средства, които са превърнали “Оръжията” в една от най-поставяните пиеси на драматурга.
- Как ще коментирате думите на Шоу, че мръсните нокти на Стамболов, а и жестокото му убийство са достатъчно убедителни доводи, че българите имат лоши хигиенни навици и сляпо имитират всичко, което Западът им предложи? Може ли да се открият редица поводи за обида?
- Не бих казал, че тези думи на Шоу са повод за обида на българина. Всъщност, думите му звучат обидно за самия него, тъй като издават търсене на сензация зад такъв сериозен акт.
С един пример да се правят изводи за цял народ е доста повърхностно и Шоу едва ли не е разбирал какво казва и защо. Но да не забравяме, че той отлично знае с какво привлича драмата. Неслучайно сам си прави интервю за пиесата. Хората търсят театър и Шоу им го дава както на сцената, така и извън нея. “Оръжията” е първата пиеса на Шоу, която го прави “продаваем драматург”.
- С действията си обидените потвърждават ли само думите на Шоу, че “относително варварският народ не понася осмиването на своите недъзи”? Не умеем ли да се надсмиваме над себе си, както го правят други народи? Или имаме чувство за самоирония?
- Тук Шоу бърка, до голяма степен поради непознаване на българската литература.
Ще повторя, че отново не става дума за пиесата, а за приказки на Шоу, свързани с нея. Българската литература преди 1894 г., когато излиза пиесата на Шоу, вече си има “Криворазбраната цивилизация” (1871), а “Бай Ганьо” излиза на части в българската преса. И двете произведения са язвителни сатири, подлагащи на присмех българина, включително неговата хигиена, лекомислие, парвенющина и т.н.
Така че чувство за хумор и самоирония българинът по него време си има. Може би трябва да благодарим на Шоу, че ни напомня за тях.
- Като българин и университетски преподавател, който от години живее в САЩ, какви изводи си правите от станалото около “Оръжията и човекът” на Джон Малкович?
- Протести срещу литературни произведения е имало и едва ли ще спре да има. В много американски щати се забраниха отскоро книги, които в повечето страни се третират като класика. В Айова, където аз живея, са забранени за преподаване в средните училища “Разказът на прислужницата” на Маргарет Атууд и “Пурпур” на Алис Уокър. Лесно се забранява, лесно се затварят театри и кина. Познати истории, отречени от времето, от живота. Но нека се върнем отново при нравоучителните сказки на ирландеца Шоу: “Цивилизованата публика се радва, ако я заставят да се смее на самата себе си, и признава благотворната сила на подобно съчинение.”
Може и да се засмеем.
