Белград вече разполага с най-силната армия в региона, а ние дори нямаме инфраструктурата, за да дойде помощ от НАТО
Колко реална е опасността Русия да прехвърли войната си срещу Украйна на западния бряг на Черно море? Този въпрос бе на вниманието на политиците и службите в България и НАТО в последните 10 години - откакто Владимир Путин реши да превземе Крим и Донбас. А особено остро беше обсъждан след началото на пълноразмерната война на Кремъл срещу Украйна през февруари 2022 година.
Две години по-късно опасността изглежда доста по-малка. Още повече че Украйна успя да намали руското присъствие в Черно море, а оттам и възможностите на Русия да изнесе войната към нашите брегове. През това време обаче поне в България гледахме с широко затворени очи една друга опасност, която е съвсем реална и точно до границите ни.
Западната ни съседка Сърбия все повече се милитаризира, а режимът на президента Александър Вучич се връща към реториката от времената на Слободан Милошевич и кървавите войни на Балканите, които предизвика разпадът на Югославия.
На пръв поглед Вучич и Сърбия опитват да играят едновременно с Китай, Москва, САЩ и Европейския съюз. Западната ни съседка комай единствена реши, че китайските пари не миришат и взе огромен кредит от Пекин - над 3,2 млрд. евро, за да строи канализация и шосета. Паралелно с това успешно флиртува с Москва - не наложи санкции срещу Русия, а Вучич разчита на руските специални служби в борбата си с неправителствените организации и опозицията. Но опитва да поддържа отношения с Вашингтон и ЕС, включително и като си затваря очите, че сръбските военни заводи са изнесли за Украйна оръжие за около 900 милиона долара.
Тази игра, подобна на маньоврите на югославския диктатор Йосип Броз Тито, обаче върви с една изключително опасна тенденция - Сърбия постоянно се въоръжава. А Александър Вучич систематично насажда омраза към всички съседни държави и малцинства, докато, заслепени от лития политици като Еманюел Макрон и Олаф Шолц, предпочитат да не виждат, че в Белград управлява режим, който вече прекрачва границите между авторитаризъм и диктатура.
Нещо, което обаче българските политици не бива да правят. Само през тази година Вучич първо опита да диктува външната политика на България заради резолюцията на ООН за клането в Сребреница. А само преди дни влезе в тона на управляващите в Северна Македония и заговори за “българска блокада” срещу Скопие. И опита да привлече европейското финансиране от коридора между Черно и Адриатическо море към изгодния за Белград проект за разширяване на този към Скопие и Атина. В неделя официална Сърбия пък открито заговори за “български зверове”.
Странно, но на този фон нито един роден политик като че ли не забелязва това поведение. Напротив, на срещата на Европейската политическа общност във Великобритания през юли президентът Румен Радев пийна приятелско кафе именно с Вучич и в компанията на премиера на Унгария Виктор Орбан.
Отношението на Белград към България е само един от примерите. Сърбия води агресивна и арогантна политика спрямо всички държави на Балканите. А подклаждани от Белград и Москва, сръбските общности в Босна и Херцеговина постоянно държат страната на ръба на разпада. Президентът на тамошната Република Сръбска Милорад Додик редовно говори за обявяване на независимост или дори преминаване към Сърбия.
“Има реална опасност от нова война на Балканите. На Балканите се чувства руската ръка. Сърбия е ръката на Русия на Балканите. Сърбия обслужва руските интереси”, предупреди през лятото бившият главнокомандващ на силите на НАТО в Европа ген. Уесли Кларк. “Президентът Александър Вучич е умен. Той се опитва да внуши, че разиграва и двете страни, но в крайна сметка ще направи това, което ще поиска от него Путин. Това, което той иска от Путин, е да получи подкрепа за използването на неговите сили в Косово. Той иска да вземе поне половината от северната част на Косово, а може би и повече”, допълни генералът.
Сърбия се въоръжава за едноседмична ефективна война, предупреди преди дни и президентът на Хърватия Зоран Миланович, след като Макрон отиде до Белград, за да обяви, че Франция продава на Белград изтребители “Рафал”. Хърватинът леко опита да омаловажи милитаризацията на Сърбия с изтъкване на възможностите на хърватската армия.
Реалностите обаче са малко по-различни. Ведната след като Вучич стана президент на Сърбия през 2017 г., той започна тази тотална милитаризация. В началото на мандата му преди 7 г. разходите за отбрана на Белград бяха под 1 млрд. долара, а в момента са над 1,4 млрд. долара на година. За сравнение разходите на България за отбрана надхвърлят тези на Белград само в две от годините в периода 2017-2023 г.
Това се случва през 2019-а и 2023-а, когато България е дала по над 2 млрд. долара за въоръжение и отбрана. И то при положение, че за миналата година например БВП на България е по-голям от сръбския с близо 30 млрд. долара.
А резултатът е, че Сърбия, която официално разполага с идентично население като България и официално по-малка армия (25 000 срещу 40 000 на книга), всъщност е най-високо класираната балканска държава в тазгодишната класация на Global Firepower. По-добре е класирана единствено Румъния. Донякъде тази оценка на силата на армията на съседите е и заради налични 600 000 души в паравоенни организации в Сърбия, но много повече заради инвестираните в последните години средства в ново въоръжение.
Сръбските ВВС разполагат със 117 самолета, от които 28 бойни. Имат и 44 хеликоптера. Сухопътните им сили пък имат 262 танка, 3954 машини, 90 самоходни гаубици и още 72 оръдия, които се обслужват от влекач. Белград има на разположение и 82 ракетни системи.
България разполага с 65 самолета във ВВС, от които само 9 бойни са готови за действие, а хеликоптерите ни са едва 27. Имаме по-малко танкове от Сърбия, малко повече машини, но по-малко оръдия и ракетна артилерия. Като огромна част от нашите гаубици са прикачни, а не самоходни. Добре е да кажем и че от официалните 40 000 души армия реално България разполага с много по-малко. Некомплектът в някои части гони и 30%, което ги прави неспособни да действат. А дори български генерали под сурдинка признават, че реално разполагаме само с две напълно боеготовни бригади.
Подобно е положението и на Хърватия (също като България страна от НАТО), която на книга има по-голяма армия от сръбската. Но чувствително изостава като самолети, танкове, артилерия.
За разлика от България и Хърватия, Сърбия върна и наборната военна служба. Засега ще е само 75 дни, по-скоро малко по-задълбочено военно обучение, но е факт. У нас засега се твърди, че се правят планове как да бъде засилен резервът на въоръжените сили и да се въведе някакво по-сериозно военно обучение. Защото направеното преди 3 г. - часове на класния за гимназистите и доброволна казарма, очевидно не работи. Плановете за модернизация на оръжията пък при пълно изпълнение биха дали някаква сигурност на България едва около 2032 г. А и съвсем не е сигурно, че армията ни ще получи исканите 2,5% от БВП, за да може да завърши модернизацията си.
В това време Сърбия наистина вече разполага със способностите да води война на Балканите, сочат и оценките на българските военни анализатори. А избухването на напрежение, което да я вкара във въоръжен конфликт дали с Косово, дали с Босна, изглежда все по-вероятно. На този фон България закъснява дори с изграждането на инфраструктура, за да може да си осигурим помощ от съюзници от НАТО, ако се наложи. Даже построяването на база за многонационална бригада изглежда отложено в далечно бъдеще въпреки уж декларираните амбиции. И въпреки очевидната опасност скоро тези многонационални сили да са ни нужни.
