Свръхпродукция на мъжки полови хормони може да накара момиче да се чувства момче и обратното
Ако в 95% от случаите биологията си е биология, в останалите 5% има патобиология. Непрофесионалисти трудно могат да разберат, че малка част от децата се раждат с дефект в сексуалната диференциация (DSD), която се отнася до хромозомите, гонадите, т.е. органите, които произвеждат хормони, било то мъжки в тестисите, или женски в яйчниците. Външните полови органи, които на пръв поглед определят пола, невинаги са показателни. Има и психически пол, който и при най-идеалното съчетание може да е различен, поради липса на рецептори за съответните полови хормони.
Това най-вероятно е вродено състояние, но такива деца достигат до психическия си пол както хетеросексуалните - в пубертета, когато започва подсъзнателното влечение към отсрещния пол. Тогава децата с DSD или в психическия си пол усещат, че са по-различни. И това не е мода, нито опит да имитират някого, а състояние, което ги прави различни.
В големия процент от случаите с такива деца става дума за органична причина, а не за травмиращ климат в семейството. Органична причина например е недиагностицирано навреме свръхпроизводство на мъжки полови хормони от надбъбречните жлези. Такова дете расте уж момиченце, но има много високо ниво на мъжки полови хормони. Как да се чувства момиче?
Когато диагнозата не е поставена навреме, не е потърсена помощ и това момиче дойде на 17 години с категоричното желание да бъде мъж, ние ще я оставим да бъде мъж. После тя отива в английски университет, записана вече под мъжкото си име. И никога повече не се връща, за да опитаме да потиснем свръхпроизводството на мъжки полови хормони, защото се е чувствала щастлива като мъж.
Статистиката показва, че едно на 4500 деца се ражда с дефект в сексуалната диференциация, което е 0,2 промила от цялото население на страната. И ако такива деца не срещнат толерантността на семейството, а след това и на обществото, това ги прави много нещастни. Отхвърлянето, изолацията и заклеймяването им е чест повод за самоубийство, което понякога се оказва успешно.
Затова у нас се мисли как на такива юноши да се помогне по най-безболезнения за тях начин. Важно е рано да се постави правилната диагноза на конкретния дефект в DSD и да се знае какво ще се случи в предпубертетната възраст, по време на пубертета и след него. За тази цел трябва да се организира и осигури участието на голяма група специалисти – детски ендокринолози, уролози, акушер-гинеколози, хирурзи, патоанатоми, генетици, психолози, психиатри. Тези консилиуми е важно да работят с родителите на такива деца и със самите деца. След информирането за плюсовете и минусите на предстоящите терапии и интервенции, може да се вземе правилното решение за избор на пол, съобразено с конкретния случай. А когато детето вече е 8-9-годишно и е информирано за бъдещата си съдба при двете алтернативи, то също би могло да вземе участие в подобно решение.
Семействата, в които такива деца растат, понасят истината тежко, често не ги разбират, заклеймяват ги и така ги потискат още повече, вместо да облекчат състоянието им. Други изпращат такива деца да учат в западноевропейска държава, където намират по-толерантна среда. Мнозинството от тях впрочем са най-сигурните емигранти и никога повече не се връщат в България.
