- България се превръща в мащеха за бедните хора и средната класа, а именно те са основният източник на емиграция
- От края на 90-те гурбетчиите печелят пари за билет до Централна Европа в Турция или Гърция, после поемат към по-далечни дестинации
- За да си върне емигранти, България трябва да стане пак социална държава
- Защо рок версията на “Моя страна” да е “куул”, а за чалга кавъра “интелигенцията” орева света
- Европа печели от нереформираните ни вузове - прави от възпитаниците на езиковите ни гимназии висшисти и ги интегрира
- Първата вълна юпита във властта съсипаха образователната система и здравеопазването, като ги монетизираха по безобразен начин. Втората вълна юпита сега съсипва социалните услуги и кодекса на труда
- 2 милиона българи живеят зад граница, а през последните 10 г. по данни от последното преброяване страната са напуснали 861 054 сънародници. Анализатори твърдят, чеима обратно движение към родината, забележимо още преди пандемията и което е по-силно от това на напускащите. Но както обобщиха преди време колеги, изнасяме мозъци и раждаемост, а внасяме смъртност. Солидарен ли сте с този извод?
- За броя на българските граждани зад граница най-точна информация има не НСИ, а МВР, доколкото паспортният отдел може да проследи броя на издадените международни паспорти и лични карти в дадени страни, а граничната полиция получава информация за влезлите на територията на ЕС или трети страни граждани.
Иначе - да, движение “напред-назад” се наблюдава още отпреди присъединяването ни към ЕС. В края на 90-те можеше да се говори за “стъпаловиден гурбет”. Хората отиваха в някоя близка държава, за да припечелят някаква сума – например в Гърция, Турция. Връщаха се и с тези пари тръгваха към Централна Европа – Чехия, Австрия, Германия. Връщаха се и оттам и тогава отиваха в по-отдалечените от България страни – Испания, Португалия, Швеция. С приемането ни в ЕС започнаха да се формират малки общности от сезонни работници, които непрекъснато пътуваха между две дестинации. Например от Монтана към Фоджа, от Сливен към Мурсия, от Пловдив към Дортмунд. Тогава можеше да се говори за “пулсиращи диаспори” – общността е там, но хората се сменяха. Например работя някъде 3 или 6 месеца, после се прибирам, за да си оправя тук дома, да покрия някакви разходи и кредити, а ти – като мой приятел – вземаш моето работно място и се нанасяш в квартирата. След 3-6 месеца аз се връщам обратно, а ти се връщаш в България. През последните десетина години, след края на икономическата криза, предизвикана от имотния балон през 2008-2010 г., започнаха да се създават все по-устойчиви диаспори от български граждани, живеещи в чужбина. Да, в тях има глад за работна ръка и затова основният им състав са хора в трудова възраст, докато пенсионерите се връщат заедно с част от родените в ЕС деца.
Но в никакъв случай не мога да се съглася, че изнасяме мозъци. Да, има значителен брой лекари и инженери, търсещи реализация в чужбина, но те са малък дял на фона на хората с основно образование и нискоквалифицираната работна ръка, която е търсена и добре платена на Запад, а силно подценена у нас. Хората се подвеждат, защото в България има един особен култ към т.нар. елитни гимназии, а много от техните ученици заминават в чужбина. Но това не е “изнасяне на мозъци”, а “печелене на мозъци”, защото отиват деца със средно образование, а там стават висшисти.
- Ваши колеги обясняват, че 2-та часа със самолет до Брюксел или Берлин са по-кратки за младите от 6-те часа с автобус до Варна. Ходели в чужбина за обучение и работа, но предпочитали самолета. Въпросът е дали можем да ги върнем в трудова възраст и с какво?
- Е, със самолета до Варна са 30 минути, ако трябва да сме буквалисти. Но въпросът е какво е качеството на образованието, което се предлага в България – спрямо това в чужбина, от една страна, и какви са възможностите за трудова реализация и съответно нива на заплащане там... И ако трябва да съм честен, ще е трудно да ги върнем засега. Висшето образование в България често е теоретично и схоластично и не се различава от образованието в началото на XX век.
Образованието на Запад е организирано на принципа “учене чрез правене” – студентите са принудени да са активната страна. Тук все още често се оценява доколко студентът е наизустил случайно паднал му се въпрос според разбиранията на даден професор. Там се оценява индивидуалното израстване в рамките на съответния курс. Позволявам си да кажа всичко това, защото след магистратурата си в България специализарах две години в Германия и една година в Унгария и наистина говорим за абсолютно различни педагогически подходи.
- Помните, предполагам, протестите, в които в началото преди 2 г. шестваха завърнали се за ваканция в родината млади хора. Лозунгите им бяха красноречиви - трудно се виждат на добри работни позиции, не намират място тук. Кое пречи?
- Това, което изключително много пречи в България, е шуробаджанащината. Има конкурси за добри работни места, и извън IТ сектора, – обикновено ги заемат внукът на лелята, синът на калекото и т.н. Същото важи и за кариерното израстване. Липсва същинският принцип на равнопоставеност и издигане според заслугите, т.нар. меритокрация. Нещо повече, в България има изключително силно изявена мачовска солидарност, при която жените рано или късно се сблъскват с един “стъклен”, т.е. невидим таван. Ако погледнете броя на мъжете министри, депутати, кметове на големи общини, изпълнителни директори на големи фирми спрямо броя на жените на тези позиции – разликата е шокираща. Жените са около 25%, макар че всъщност са почти 60% от хората с магистърска степен. Как очаквате да се върнат младите жени, когато виждат че на Запад имат по-добър шанс за кариера и по-бързо да постигнат висок жизнен стандарт.
- В крайна сметка всички се питаме дали България има държавна политика към тях? Защото масовото впечатление е, че тук изградените контакти още от университета и връзките играят по-могъща роля в намиране на престижна работа, отколкото конкурсите за място, в които човек с чужда диплома може да кандидатства. Може ли да се промени това? И как?
- Разбира се, социалният капитал – т.е. изградените контакти – играе ключова роля във всяко общество, включително и извън България. Но е въпрос и на корпоративна култура, и на секторни политики и практики. Тук например в неправителствения сектор и в международните организации даже става обратното – “западните кадри” са смятани за по-добри. Обратното, в публичната администрация, здравеопазването и във филмово-театралната гилдия значение има чий човек си, за да те назначим, наемем или да направиш специализация, нищо, че може да си избутал едва-едва само Н-ския колеж.
- Има и друг нюанс в тенденцията - част от завръщащите се у дома българи в трудова възраст го правят за почивка и развлечение, част се насочват към изоставените български села, също като датчани, германци и нидерландци, и се вливат в спокойствието на опустялото българско село.
- Пазарът на имоти в България е един абсурден балон. Апартаментите в София и Варна например са свръхнадценени спрямо подобни жилища в Атина, Солун, Валенсия или Южна Италия. Но в селата е обратното – имотите и земята са подценени, особено в Северозападна България, където доскоро можеше да се купи къща с малко дворче за около 10 хил. лева. Нормално е да се купуват летни вили или парцели за развиване на земеделски бизнес.
- Живеещи от години в емиграция, при това при добър стандарт, изненадващо гласуват за националистическата “Възраждане”. Имаше бум на млади и емигрантски гласове за “Има такъв народ”... Какъв е мотивът им?
- Само който не е живял извън България, не знае какво нещо е носталгията - да можеш да си кажеш две думи с някого на български през деня. Или да има с кого да изпееш една песен на маса и с чашка домашна ракия. Изненада имаше само за политиците от т.нар. градска десница, защото те живеят с илюзията за мозъците в чужбина. Аз пак ще повторя – основната част от емигрантите са бачкатори, за които просто няма работа или достойно заплащане в България. Обидното отношение и дискриминацията към хората с ниско образование в България са значително по-големи, отколкото в другите страни на ЕС. Тук дори често се чуват призиви да бъдат лишени от избирателните им права. А ИТН много разчита именно на носталгията и песните. Когато фактически спечелиха изборите, закриха кампанията с концерт на Орлов мост от обичани от мнозина песни: “Боят настана”, “Назад, назад, моме Калино” и “Моя страна”, например.
- Скандал предизвика грубата парафраза “Моя страна, моя Германия” на легендарната песен на Емил Димитров. Какво ни казва с нея интегрирания в чужда държава нашенец?
- С риск да засегна много хора ще си позволя да подчертая, че песента “Моя страна” е типичният пример за тоталитарната пропаганда на БКП през 70-те. Оригиналът на песента, написана от Емил Димитров на френски език, се казва “Моника”. В нея става дума за любовната му мъка по русокоса сервитьорка, която е трябвало да се върне в България. Скандалът е потушен, като е възложено на Васил Андреев да напише текст, който, извинете, ама обяснява как т.нар. тогава невъзвращенци ще се върнат и след смъртта си.
Колкото до редакцията, която беше приета като скандална, мога да кажа само, че с известните песни винаги е имало шеги. В подобен текст например хазяйката идва с “виенска кифла и каничка КОНЯК”, като пита “спахте ли ВЪОБЩЕ”. Всъщност, като говорим за емиграция, си спомням спомням едни младежки купони от края на 80-те и началото на 90-те години, когато в песента “Една българска роза” момичетата пееха “вземи във този хубав ден една българска роза И МЕН (вместо “от мен”). Тези тогавашни момичета сега са жени на средна възраст, женени за чужденци в Австрия, Италия, Германия, Кипър и т.н.
А текстът на “Моя страна, моя Германия” боли, заради тъжната истина в него. Това е гласът тъкмо на нискообразованите, на дискриминираните малцинства в България: “колко много преживях, да се устроя; да изкарам аз за децата ми у нас, за да живеят”. Това пее момчето. “Моя страна, моя Германия”, пее то, защото там си изкарва хляба, а от античността знаем поговорката “Където е добре – там е отечеството”. Но заедно с това пее: “Моя любов, моя България”. Пак ще се върна към казаното по-горе: част от емиграцията ни са пулсиращи диаспори от хора, които не са у дома си, нито тук, нито там. Да, вероятно има нарушаване на авторски права във връзка с аранжимента на Митко Щерев и някои строфи на Васил Андреев. Но скандалът е дотук. Останалото е въпрос на естетика и вкус. Миналата година Слейв и Самара направиха рок кавър – имаше ли скандал? Не. Защото са българи, а рокът е “куул” и си правим “фестове” дори в Миндя. Тази година Кристофър направи чалга кавър и “интелигенцията” орева света. Защо? Защото чалгата е “циганска музика” или защото Кристофър е ром и съответно няма право да пее, че България е негова страна, така ли?
- Прегледах доста публикации по темата за завръщащите се от емиграция българи. В една от тях преди 2 г. пише, че пандемията е върнала у нас поне 120 000 души, но едва 28 000, или около 5%, са потърсили работа. Как четете вие тази статистика?
- Възможно е да казва две неща. Заплащането на труда у нас е прекалено ниско и хората предпочитат да работят 3-4 месеца на нивите в Италия и след това 8 месеца да харчат парите тук, вместо да се трудят всеки ден от 8 до 17 ч за 350 евро. Тъжната истина е, че в земеделието или строителството на Запад тези пари се изкарват законно за 3 до 7 дни. Второто възможно обяснение е, че имаме огромен сив, направо черен сектор на заетост и много видове труд остават недекларирани и не плащат данъци. Представете си, че тези хора са се върнали тук заради по-либерания режим по време на пандемията и същевременно фактически продължават да работят от разстояние за работодателите си в САЩ, Франция или Нидерландия. Защото там няма идиоти в парламентите, които да ограничават т.нар. работа от разстояние с изисквания за фиксирано работно пространство и проверки от работодател дали седиш на него.
- Понася ли българската политическа система влизането на “новите българи” - завършилите в чужд вуз юпита?
- През последните двадесет години българите сякаш чакат месия да дойде и да ги спаси, защото тук “всички са маскари”. По този начин “успелите на Запад” биват възприемани като хора, които може да решат проблемите тук. Лошото е, че те май ги задълбочават. Първата вълна юпита съсипаха образователната система и здравеопазването, като ги монетизираха по безобразен начин. Втората вълна юпита в момента съсипва социалните услуги и кодекса на труда.
- В крайна сметка какво трябва да предприеме българската държава, за да си върне поне поколението на емигрантите?
- България трябва отново да стане социална държава. Трябва да се засили социалната солидарност, от една страна, и социалната отговорност на едрия бизнес, от друга. В момента всичко се мисли през икономическата ефикасност, а не през ползите за обществото. По този начин не може да върнете хора от Германия, Франция или Испания, защото там и образователната, и здравната, и социалната система работят в полза и на социално уязвимите хора. Тук има над един милион души без здравни осигуровки, фактически лишени от достъп до здравеопазване. Има над 200 хил. души без лични документи, в т.ч. новородени деца без актове за раждане – това означава без достъп до образование, легален пазар на труда и без социални помощи. България се превръща в мащеха за бедните хора и средната класа, а именно те са основният източник на емиграция.
CV
Алексей Пампоров е магистър по културология и доктор по социология
Доцент по социология е в Института по философия и социология при БАН
Специализирал е демография в института “Макс Планк” (2003-2005)
Чете лекции по “Ромска история и култура” и по “Демография и публични политики” в СУ “Св. Климент Охридски” и в ПУ “Паисий Хилендарски”
