Коефициентът на плодовитост у нас е над средния за ЕС - българските майки и бащи изглеждат дори “смели”
Фондът на ООН за населението (UNFPA) публикува годишния си доклад за състоянието на световното население. Докладът се появява само няколко месеца след като населението на света достигна 8 милиарда. Фактът, че осмият милиард се прибави за едва 11 г. (между 2011 и 2022 г.), възроди страховете за пренаселена планета, задъхваща се под непосилно демографско бреме (ще припомним, че човечеството достига 1 милиард през 1804, 2 милиарда през 1927 г., след което за по-малко от век прибавя още 6 милиарда). В същото време във все повече страни раждаемостта е безпрецедентно ниска (например в Южна Корея сумарният коефициент на плодовитост - броят деца, които една жена би родила хипотетично при повъзрастовата плодовитост за даден период - през 2022 е 0,78), населението застарява и намалява, което поражда противоположното безпокойство - за обезлюдена планета, превърнала се в демографска пустиня.
В този контекст не е изненадващо, че дискурсът около населението все повече преекспонира страхове и паникьорство. Това се вижда от начина, по който световните медиите отразиха появата на 8-милиардния жител на планетата - например лондонският The Telegraph публикува статия
“Демографска бомба със закъснител
е на път да преобрази нашия свят”. Политици все по-често използват демографска проблематика, било то, за да оправдават собствените си грешки и неуспехи, или за да събират гласоподаватели зад популистки и националистически лозунги. На този фон докладът за състоянието на световното население е опит да се внесе яснота и баланс в дебата по демографските въпроси.
Той показва, че страните могат да благоденстват независимо дали населението им расте, или намалява. Припомнят се негативните последици на недобре обмислени демографски мерки. Пример за това са политиката за едно дете в Китай, която бе опит с драконовски средства да се намали демографският растеж, и мерките за повишаване на раждаемостта в Румъния, приети от режима на Чаушеску през 1966 г., в резултат на които десетки хиляди деца са изоставени и мизерстват, а
стотици румънки губят живота си
поради драстично увеличената материнска смъртност. И в двата случая на хората е отнето правото да решават свободно кога и колко деца да имат. Тези примери правят особено важно напомнянето в доклада, че хората не са “репродуктивни единици”, предназначени да се размножават в съответствие с политически или други цели, а че зад демографските процеси стоят основни човешки права, както и задължения на държавните и обществени институции да улесняват упражняването им.
Нашата страна подобно на други източноевропейски държави има редица особености, които доскоро нямаха аналог в мирновременната демографска история. Една от най-важните е комбинацията от нетна емиграция и отрицателен естествен прираст (т.е. превес на умиранията над ражданията). Това не само води до значително намаление на населението и задълбочаване на демографското стареене, но и създава порочен кръг, тъй като младите емигранти са потенциални родители и са във възрастта с най-ниска смъртност, което се отразява на интензивността на ражданията и умиранията, и прави естествения прираст още по негативен. В медиите често се спекулира, че
сме страната с най-бързо намаляващото население
в света (с алюзии като “демографски апокалипсис”, “демографски колапс”, “клинична демографска смърт”, и т.н.). Това не е съвсем точно, тъй като страни като Латвия, Литва, Молдова, Босна и Херцеговина и Грузия губят по-голяма част от населението си в сравнение с България.
Втора важна особеност са неблагоприятните тенденции в смъртността. На фона на трайно намаляващата смъртност и растяща продължителност на живота след Втората световна война, смъртността в редица източноевропейски страни (особено сред мъжете в трудоспособна възраст) се увеличава в края на 20-и и началото на 21-и век. Например между 1985 и 2005 г. средната продължителност на живота за мъжете в Русия (тук и нататък в статията става въпрос за средната продължителност на живота при раждане) намалява от 62,7 на 58,8 г., докато във Франция тя се увеличава от 71,2 на 76,7 години. В България също се наблюдава нарастване на смъртността, но не толкова изразено, колкото в други страни от региона - у нас средната продължителност на живота за мъжете достига 69 години в средата на 60-те години на миналия век, след което стагнира или слабо се понижава до 67 години през 1997 г., последвано от увеличение (през 2019-а този показател е 71,6 г.), и
“срив” в резултат от COVID пандемията (68,1 през 2021)
Фиг. 1 показва, че през 1990 г. по средна продължителност на живота (за двата пола) България е изпреварвала 6 от бъдещите нови членки на Европейския съюз.
Сега сме “на опашката”, при това изоставаме със смущаващи темпове – ако през 1990 г. новородено дете в Словения би живяло с около 2 и половина години по-дълго от дете, родено в България (при тогавашните равнища на смъртност), то сега тази разлика е почти 10 години. Това е последица и от лошото управление на COVID кризата у нас. COVID води до увеличаване на смъртността във всички нови членки на ЕС, но в нито една от тях увеличението не е толкова голямо, колкото в България.
Докато през 1995 г. сме били по средата по БВП на човек от населението, то през 2021 сме “на опашката”.
Това говори, че кризата в България не е толкова демографска, а икономическа, социална, политическа и моралноценностна. Всичко това рефлектира върху качеството на живота и здравето на нашите сънародници и стои зад високата емиграция на млади хора.
На този фон фактът, че сумарният коефициент на плодовитост у нас е по-висок от средния за ЕС (през 2021 г. в България този показател е 1,58; за 27-те страни като цяло той е -1,53), показва
“смелостта” на младите български майки и бащи
и това, че у нас все още има оптимизъм за бъдещето. Любопитно е, че нашата страна има най-ниската средна възраст на майчинство в Европейския съюз (у нас тя е 27,9 г.; за 27-те страни като цяло - 31,1. Дори и с високата емиграция на млади хора, България има по-благоприятно съотношение на населението в “активна възраст” към това извън тази възраст, в сравнение със средното за ЕС (у нас на 100 души на възраст между 20 и 65 г. има 69,1 души извън тази възраст; за 27-те страни като цяло този показател е 70,3). Това показва, че населението ни може да има по-светло бъдеще и България може отново да бъде нормална европейска страна. Това обаче изисква ликвидиране на корупцията и замяна на популистките политики с интелигентни, осигуряване на достъп до по-добро здраве и здравеопазване, което ще даде повече увереност на младите хора в бъдещето и ще им позволи да останат в родината си и да създават семейства.
Докладът за състоянието на световното население отделя специално внимание на понятието “демографска устойчивост” (demographic resilience), т.е. способността на едно общество да се адаптира към демографски промени. Това понятие е в основата на нова парадигма за демографските политики. Вместо опити да се повлияе на демографските процеси така, че те да “паснат” на съществуващите социални институции (пример за този подход са призивите да се раждат повече деца и да се работи по-дълго, за да се спасят пенсионните системи), новата парадигма предполага адаптиране на социалните институции към новите демографски реалности (т.е. пенсионните системи, създадени в условията на бърз демографски растеж и действали като пирамидални схеми, да се реформират и да отговарят на съвременните демографски реалности и да осигуряват по-добра връзка между вноски и плащания).
Жалон в установяването на тази нова парадигма бе проведената в София през декември 2021 Международна министерска конференция “Да изградим демографското бъдеще на Европа: Пътища за просперитет в свят на бърза демографска промяна”, добър пример за това, че България може да бъде и лидер, а не само да стои на опашката.
* Николай Ботев е един от експертите, участвали в подготовката на доклада за състоянието на световното население. Той е работил в Икономическата комисия на ООН за Европа и във Фонда на ООН за населението. До нахлуването нa Русия в Украйна е част от Digital Professors на Висшата школа по икономика в Москва. Доктор (PhD) по демография от Пенсилванския университет. Негови статии са публикувани в най-престижни научни списания в областта на демографията и социалните науки.
