Три решения, за които трябва да мислим не само на 1 май
Днес отбелязваме Деня на труда и международната работническа солидарност. Първи май е израз на почит и уважение към трудещите се от цял свят, към онези, които ежедневно създават плодовете на икономическия прогрес и правят живота ни по-добър, по-лесен и по-спокоен. Онези, без които човешката цивилизация е немислима и невъзможна.
Поради тази причина в дни като този трябва с още по-голям интерес и сила да поставим въпросите за справедливото разпределение на добавената стойност, достойното заплащане на труда и ефективната социална политика. Трябва да говорим за конкурентоспособност, основана на технологичен прогрес и инвестиции в човешки капитал, както и за справедлив зелен и устойчив преход, чиято алтернативна цена да бъде икономически аргументирана, но и морално поносима.
Всъщност, един от основните проблеми на труда в България, е разпределението на това, което той създава. Цената на труда е работната заплата, но твърде често тази работна заплата е подценена и не отговаря на реално произведената добавена стойност. А това от своя страна, води след себе си до ръст на неравенствата в доходите. Ако искаме да напреднем в стремежа си към по-социално и солидарно общество, тези неравенства трябва да бъдат редуцирани в приемливи норми, които да не вредят на икономиката, покупателната способност на хората и стопанската инициатива, а напротив, да стимулират икономическия прогрес и справедливата конкуренция.
В дни като днешния е хубаво да напомним още веднъж, че поддържането на неолибералната доктрина на строга фискална политика се провали. Пандемията и последвалата криза след нея ясно очертаха необходимостта от държавата като основен стопански субект и нейната намеса в икономиката посредством инструментите на правителствените разходи и данъците. Кризи от такъв мащаб не могат да бъдат преодолени от домакинствата, нито от фирмите. Ролята на държавата в този контекст е ясно очертана – тя трябва да редуцира социалните дисбаланси, с които пазарът не може да се справи.
За успешното възстановяване след поредната криза, през която ЕС и България премина, е необходима преориентация към модел на икономически растеж, основан на вътрешното потребление, ръст на работните заплати, справедливи и адекватни минимални нива на заплащане и силни синдикати. Последното минава задължително през разширяване на обхвата на колективното трудово договаряне в цяла Европа, тъй като емпиричната литература отдавна е доказала, че ръстът на обхвата на хората, покрити с колективен договор, и развитието на подоходните неравенства корелират отрицателно помежду си.
Например в сравнителен план Индексът за ангажимента за намаляване на неравенствата (CRI), публикуван от OXFAM и DFI, поставя Норвегия на първо място от проучваните страни /общо 161 на брой/ в усилията й за намаляване на неравенствата през последните години. След нея се нареждат Германия и Австралия. Всички от първите 10 места в класацията се заети от богати страни от ОИСР. Една от причините е, че по-богатите страни имат много повече възможности за събиране на данъчни приходи, които впоследствие да разходват за обществени услуги и социална защита. У нас обаче политиците се плашат само от мисълта, че трябва да говорят за данъчната система, пък какво остава да осъществят наистина някаква реална промяна.
Точно поради тази причина България се намира на 62-о място в класацията. Разбивката по стълбове показва, че страната ни се нарежда на 47-о място по социални услуги, на 144-о по справедливост на данъците и на 46-о по труд. Всъщност през последните две години страната ни падна с цели 20 места по този глобален показател за неравенства. Международните оценки за българската данъчна система са красноречиви. Всички глобални доклади показват, че страната ни има една от най-регресивните скали на облагане в света. Ставката на ДДС е два пъти по-висока от ставките на данъка върху доходите на най-богатите и корпорациите, които плащат само 10%. Да си на 144-то място от 161 държави в света по ефективност и справедливост на данъчната ти система, не е много приятно и не говори добре за фискалната политика и нейните преразпределителни механизми. Точно поради тази причина е крайно време да има промяна в данъчната система у нас. В крайна сметка първи май е ден за борба и защита на работническите интереси и права. В момента хората на труда понасят много по-голяма данъчна тежест по линия на кумулативното облагане от преки и косвени данъци, спрямо който и да е друг икономически субекти.
И понеже стана дума за ролята на държавата в икономиката, трябва да кажем, че тази роля намаля като дял от БВП, макар номинално да е повече. Обикновено най-слаборазвитата икономика в една интеграционна общност (каквато е България в ЕС), трябва да нараства с най-висок темп. Това се нарича „бета конвергенция". Това е нещото, което трябва да ни интересува, а не абсолютното число на БВП или абсолютното число на дълга, или абсолютното ниво на разходите на държавата за отделните пера и функции.
Ако поставим на една графика данните за България, то тези данни трябва да показват средностатистически най-високите средни нива на растеж в ЕС спрямо базисния период. Мислите ли, че това се случва? Вместо това всекидневно се правят погрешни внушения как никога не сме имали по-висок БВП, по-високо равнище на заплащане и видиш ли, сме много по-богати. Всъщност БВП на България и нивото на заплатите, ако не сме в рецесия, всяка година са рекордно високи. Но това само по себе си не значи нищо. Това е твърдение от сорта на "днес сме по-възрастни от вчера" и затова сме много добре. Тук няма никакво постижение.
Истината е, че днешният капитализъм по ръст на неравенство, наследени богатства и ерозираща роля на държавата в икономиката, придобива феодални характеристики. Това не е онзи капитализъм за който се учи в университети и за който говори Адам Смит преди няколко столетия. Ако Смит беше жив сега, щеше да се отрече от собствената си теория, виждайки на какво е заприличал света и взаимоотношенията между субектите. Съвършената конкуренция вече не съществува! Тя е нищо повече от една теоретична концепция, която служи за оправдание да се поддържат по-ниски равнищата на заплащане.
Вече дори не става въпрос за "повече" правителство или "по-малко" правителство, а за преход от един тип правителство към друг. Именно стабилната държава, а не минималната държава, създава условия за разгръщане на пазарния процес. За съжаление, заради доминиращите неолиберални програми, социалният консенсус не беше включен в началния етап на системната промяна у нас.
И така до днес.
В Конституцията на Република България е записано, че държавата е социална и правова. На първи май е хубаво да каже, че днес социалният елемент е твърде слабо засегнат, а нарушението на трудовите права са често срещана практика. Все още стотици хиляди българи са работещи бедни, а неравенствата в доходите у нас остават най-високите в целия ЕС.
Решението?
Има три неща, които неолибералите не харесват: 1) големи профсъюзи, 2) голяма държава и 3) големи данъци. За второто и третото вече казах по-горе. По отношение на профсъюзите ще кажа само едно. Те не са комунисти, нито либерали, нито консерватори, нито националисти. Те са кучета-пазачи на интересите на работещите и като такива могат да бъдат всичко това едновременно, но и нито едно от тях. Профсъюзът е много повече от мен, много повече от теб! Профсъюзът е най-добрата програма за борба с бедността, неравенствата и несправедливостта, която действително работи и не струва на правителството нито една стотинка.
