За България е по-изгодно Западът да победи. Може би
Кога най-сетне ще свърши войната в Украйна? И как? От отговора на този въпрос в най-голяма степен зависи и дълголетието на предстоящата коалиция ГЕРБ – ПП и цялата българска политика в близките 2, 20 или не дай си боже 50 години.
Образно казано, българските гащи са защипани в зъбчатите колела на тази война, а тя е само част от геополитическата битка. И докато са ни защипани гащите, нашите жалки политически коалиции ще се правят под патронажа на едно посолство.
Другите автори само галят тази тема по прическата и никой не смее да посегне под полата ѝ. А там долу няма нито “евро-атлантически ценности”, нито “славянски корени”, нито “национални традиции” и други глезотии. Там става дума само за пари и власт и най-вече за нефт и газ. Който иска да разбере за какво става дума, да чете по-надолу.
Първо – войната не започна миналата година, а през 2014 г., когато Крим, Донецк и Луганск бяха отцепени от Украйна. Как стана това, дали доброволно, или с руско нахлуване – нека не се отклоняваме. По-интересно е защо стават точно тогава. Ясно защо – прозападният “майдан” под ръководството на великолепната Виктория Нюлънд прогони проруския президент Янукович и унищожи управляващата Партия на регионите. А кога започна майданът? Веднага, щом в края на 2013 г. Янукович отложи асоциирането с Европейския съюз и разгневи украинците. А защо го отложи? Заради мощния натиск от Путин. А защо беше този натиск? Тук вече стигаме до същността.
Три-четири години преди това на територията на Украйна бяха открити 3 нови газови находища. На първо време е доказано, че в тях има 1,1 трилиона куб. м газ, но очакванията са за около 5,4 трилиона. Повечето са в окупираните територии. Ако Украйна влезе в ЕС, находищата ще заработят и Русия ще загуби огромен дял от своя европейски пазар, което ще я свали в екзистенциален нокаут. И точно това вече беше на път да се случи. През 2011 г. Киев сключи договор с компанията “Ексон” за търсене на шистов газ, а през 2013 г. – с “Шел” и “Шеврон” за разработка на новите находища. Последният договор бе подписан в края на годината - буквално в момента, в който Путин удари с юмрук по масата, Янукович се отказа от европейското бъдеще и майданът избухна.
Всичките постсъветски конфликти на Русия са нефто-газови. Преди Янукович президентът Юшченко дойде на власт с т. нар. Оранжева революция и веднага поръча геоложките проучвания. Преди това някой се опита да го отрови. Конфликтът в Грузия през 2009 г. също е свързан с нефт и газ – тази държава се оказва най-удобна за тръбите, които свързват Европа с Каспийския басейн, без да минават през Русия.
Резервите на Каспийския басейн са около 48 милиона барела нефт и 8 трилиона кубически метра газ, съответно 3 и 4 на сто от световните запаси. Те са на териториите на 4 бивши съветски републики – Казахстан, Узбекистан, Азербайджан и Туркменистан. Всички те в миналото нямаха пряк достъп до европейския пазар и разчитаха на руските тръби, а това ги поставяше под контрола на Русия. В един момент консорциум, воден от “Бритиш петролиум”, построи нефтопровод от Баку през Грузия и до турското пристанище Сейхан. Точно тази тръба доведе до напрежението и войната в Грузия през 2009 година, след която Белият дом реши, че Путин е вреден.
Кой крив и кой прав е друга тема, важното е, че в дъното на конфликта са каспийският нефт и газ. Повечето от тези находища все още са блокирани по посока Европа, тъй като само Азербайджан е от западната страна на Каспийско море, а Русия не позволява през морето да се прокарват тръби. Рано или късно и това ще се случи, но Грузия ще си остане ключът към Каспийския басейн. Затова Грузия е рекордьор по цветните революции – преди месец пак имаше една.
Западните путиноведи обичат да казват, че Путин управлява Русия като директор на нефто-газова компания. И са прави! Русия е точно такава компания, а Европа е (или беше) нейният основен пазар. Нормално е за шеф на компания да пречи на конкуренцията с всякакви възможни средства. Също така е нормално конкуренцията да се бори за своето място под слънцето с каквото има.
Малко хора се сещат, че експертизата на Путин е точно такава - той е доктор на икономическите науки. Дисертацията му е защитена през 1997 г., 3 г. преди да стане президент, и то на тема “Стратегическо планиране на репродукцията на базата на минералните ресурси в условията на формирането на пазарни отношения”. В нея има глава “Стратегическо планиране”, която почти изцяло е копи-пейст от едноименната книга на американските професори Уилям Кинг и Дейвид Кливлънд. Тя пък е преведена на руски в далечната 1982 г. и може би още тогава Путин се е запознал с нея по време на една от специализациите си в Москва.
През 2000 г. Путин става президент и удря джакпота – точно тогава цената на петрола и газа скача многократно. Това вади Русия от мизерията и поставя основите на неговото царстване. Оттогава главната му цел е да пази руския монопол върху доставките за Европа.
За да заобиколи Украйна, Русия прокара газопровод през Беларус, после “Турски поток”, после “Северен поток” 1 и 2, а после и втория “Турски поток”, чиято тръба мина през България под друго име. Но северните потоци вече гръмнаха, а останалите стават ненужни, ако Западът спечели войната в Украйна и ако държавите от другата страна на Каспийско море успеят да прокарат тръбата, която ще ги свърже с Европа. Тогава Русия пак ще може да изнася за ЕС, но вече като скромен партньор. И разбира се, на много по-ниска цена.
Тогава вече може да има мир в Украйна. Ако Западът победи и Русия се изтегли, Европа ще се къпе в евтин газ и нейната агонизираща промишленост пак ще живне. Това е обещанието, заради което Европа търпи несгоди и лишения. И ще търпи още дълго.
Грантоедната общност може да има много по-голям пропаганден успех, ако обясни, че при този сценарий България ще получи 3 пъти по-евтин газ в изобилни количества. И нищо чудно проектът “Южен поток” да излезе от гроба, само че без “Газпром”.
Но това е само един от възможните сценарии. Ако Русия успее да запази каквото е завладяла, през Украйна ще се издигне ограда подобно на тази между Северна и Южна Корея, а газът за България ще продължи да поскъпва.
Някои руски коментатори се надяват, че САЩ най-сетне ще осъзнае своята велика геополитическа грешка – с тази война те насила тласнаха Русия в прегръдката на свой голям конкурент - Китай. И тогава ще протегнат ръка за прошка. Тази теза се споделя и от редица американски анализатори, сред които може би най-известен е професор Джон Миършаймър, привърженик на “агресивния реализъм” в международните отношения и идеен противник на соросоидния либерализъм.
Тези очаквания пропускат една важна подробност. Кой е господарят на американската външна политика? Големите американски компании, разбира се. А къде е тяхната производствена база? В Китай. Значи като предоставят на Китай евтините руски ресурси, те поевтиняват продукцията и увеличават печалбите си. Така и компаниите печелят, и Европа може би ще получи своето.
А може би нищо няма да получи. На вълка вратът му е дебел, защото си върши работата сам.
