Две десетилетия от началото на опустошителната война в Ирак е пределно ясно, че тя е била предприета в резултат на своеобразен посттравматичен шок, отколкото на основата на внимателен, интегриран и широкообхватен проект. Страхът от предполагаемите "оръжия за масово унищожение" на Саддам Хюсеин не беше просто измислен претекст, но и истинска мания. Съединените щати отидоха в Ирак, за да се отърват от един кървав, маниакален диктатор и потенциална заплаха за тяхната сигурност. Същевременно те бяха зле подготвени, за да се впуснат в дългия процес на "изграждане на нация" и поставяне началото на "иракска демокрация", съюзена със Запада - илюзия, която тогава се споделяше не само от неоконсерваторите, но и от интелектуалният елит. Сред радетелите на революционната промяна на Близкия изток посочени от Хасан бяха ярки имена като Бърнард Луис и Фуад Аджами, както и видни представители на иракската опозиция в изгнание като Ахмед Чалаби и Канан Макия. И докато твърденията за "оръжия за масово унищожение" бе опровергана скоро след инвазията, развенчаването на другата илюзия - за възможността от демокрация в Ирак като първа стъпка към демократични промени в Големия Близък изток - се нуждае от по-обстоен анализ.
Хипотезата за "революционна промяна отвън" се основаваше на факта, че мнозинството от иракчаните искат да се отърват от Саддам Хюсеин и неговия омразен режим (което е обективно вярно) и че иракското общество и неговите алтернативни политически елити са готови за изграждане на демократична, институционална, плуралистична система (която се оказа погрешно).В своя статия, публикувана преди няколко дни, гореспоменатият иракски изследовател Харит Хасан изтъкна три основни причини за провала на идеята за демократизирането на Ирак:
Първата е, че повечето политически и идеологически течения, които са доминирали в Ирак след свалянето на монархията през 1958 г., а дори преди тази дата, са били течения, които отхвърляли либералната идея и били враждебни към Запада, независимо дали са се назовавали комунисти, баасисти, националисти или ислямисти. Самият баасистки режим и неговите пропаганден апарат изигра основна роля в разпространението на антизападническите идеи в периода след 1968 г.
Втората причина е, че почти тридесет години на репресии, войни и 13-годишна жестока икономическа блокада доведоха до изчезването на ефективни политически организации, унищожаването на средната класа в Ирак и разрушаването на модерното гражданско общество. Следователно, липсваха обществени предпоставки за развитието на либерална демокрация и за широка социално подкрепа на нейните институции. Вместо това, политическият вакуум, възникнал след падането на баасисткия режима на Саддам Хюсейн, беше запълнен главно от ислямски течения, екстремистки религиозни движения и джихадистки сили, концентрирани в градовете със сунитско мнозинство. С други думи, "наложената отвън революция" не намери вътрешен "исторически блок", който да я подкрепи.
Отговорността на местните елити
Третата причина е свързана с естеството на елита, който пое ръководството на страната след окупацията. Повечето от партиите на власт бяха ислямски шиитски партии, завърнали се от изгнание, и кюрдски партии, чиято основна мисия е утвърждаването на независимостта на Иракски Кюрдистан, а не възстановяването на е единен и демократичен Ирак. Исканията и политиките на тези сили се характеризираха с етноконфесионален характер, тъй като идеята за защита интересите на тяхната общност чрез отстояване на нейн справедлив дял от властта и богатството доминираха в поведението им. Вместо програма за развитието на Ирак като държава, тези етноконфесионални формации отстояваха тезата за Ирак като механичен сбор от съставляващи я конфесии (религиозни секти/етноси). Тоест разпределение на властта на квотна основа. По такъв начин самата идея за демокрацията на всички иракски граждани бе заменена с представителство на въпросните конфесии и етноси - представителство, монополизирано от тези сили и защитавано както със законови, така и с незаконни средства.
Трябва да се отбележи, че по-голямата част от политическите партии и организации, които си сътрудничиха с американците, са организации, чиито централи бяха в чужбина (Лондон - Дамаск - Техеран). Това са комунистически, леви и шиитски екстремистки организации, изповядващи ценности в разрез с модерните общества и гражданската държава. Не случайно, те са пряко зависими идеологически, исторически, пропагандно и финансово с Иран и бившия Съветски съюз . Всъщност, когато тези формации (шиитски екстремистки) по парадоксален начин станаха част от американския проект, тяхната цел бе да подкопаят стабилността на страната и да я превърнат в изнесена база на иранската хегемония над Близкия изток. Става дума за проект още от времето на Хомейни за износ на ислямската революция към арабския и ислямския свят. Частична реализация на въпросния проект е създаването и активизирането на въоръжени шиитски милиции извън пределите на Иран. Именно чрез тях Техеран успя да установи доминиращо влияние в четири държави в региона: Ирак (чрез пълния контрол върху правителството и държавните институции, включително сектора за сигурност), Сирия (няколко шиитски въоръжени организации), Ливан (организацията "Хизбула") и Йемен (чрез проиранските хути).
Това засилване влиянието на Иран предизвика ответна реакция от страна на сунитските държави в региона, които финансираха и въоръжаваха сунитски ислямистки групи, противопоставящи се на шиитските милиции. На свой ред този сблъсък е в основата на гражданските войни, които обричат съответните държави на хаос и нищета. Шиитските милиции дистанционно са направлявани от Иранската революционна гвардия и силите Quds (арабското име на Йерусалим).
Тук не мога да не разкажа за разговора си в кулоарите на симпозиум с тогавашния старши съветник във френското министерство на вътрешните работи, състоял се три месеца преди американското нахлуване в Ирак. Той ме информира, че бил в офиса на помощника на вицепрезидента Дик Чейни в очакване на предварително планирана среща с него, когато Чейни излязъл да изпрати иракска делегация. Повечето от членовете й били с чалми, т.е. духовници. След като седнали да разговарят, Чейни го попитал: "Разпознавате ли някой от моите иракски гости?". Отговорът на французина бил - само един от тях, но мисля, че са шиитски ислямски лидери. Вицепрезидентът потвърдил: "Да, това са нашите съюзници, които ще изградят демокрацията в Ирак". "Но господин вицепрезидент, не знаете ли, че лоялността на тези шиитски религиозни лидери на политическия ислям е изцяло към вашия враг Иран?" - попитал френският дипломат. "Грешите - контрирал Чейни - това са иракски шиити, чиято лоялност е към Ирак и арабската кауза!" Все пак френският експерт бил откровен със събеседника си: "Убеден съм, че ще понесете разочарование тъкмо от тези хора. Смятам че ще станете жертва на вашите заблуди и фантазии, които са далеч от данните на реалността. "
Спомням си и пророческите думи на саудитския външен министър по онова време Сауд ал-Фейсал, с които коментира американската инвазия срещу Ирак: "Те поднесоха Ирак върху златен поднос на Иран и ще видите какво ще се случи оттук нататък." Това, което се случи, беше видяно от целия свят. Днес Ирак е провалена държава, доминирана от въоръжени ирански милиции, които са поели пълен контрол над държавата и определят нейните вътрешни и външни политики. Тези самозванци убиват всеки, който критикува върхушката, независимо от статута му - от обикновения гражданин до опозиционен политик, журналист или интелектуалец. Така налагат ретроградните си "ценности", и позовавайки се на исляма диктуват поведението на хората дори в личния им живот.
Това което теоретиците на този проект пренебрегнаха според мен е че, в страната течеше процес на засилваща се ислямизация, подобно на други арабски общества. Тази ислямизация и съответстващата й система от ценности са противоположни на либералната демокрация към която принадлежат Съединените щати. Тук трябва да се отбележи фактът, че след като Саддам Хюсейн претърпя крах с инвазията си на Кувейт и съответно на Ирак бе наложена икономическа блокада, диктаторът потърси спасение в кампания за възраждане на религиозната идентичност на страната като контрапункт на западната култура и политическата демокрация. На практика бе сложен край на светската система в Ирак, която беше отстояване в продължение на десетилетия независимо развитие на страната. Саддам Хюсеин лично добави фразата "Аллах е велик" върху иракското знаме и принуди един от иракските калиграфи да препише Корана със собствената си кръв (впоследствие този кървав екземпляр е бил изнесен инкогнито в западна държава).
