Редът на еднофамилните сгради може никога да не дойде
България е на финалния етап от приемането на официална дефиниция за енергийна бедност, което е резултат от дълги експертни проучвания с използване на експериментални данни и пилотно тестване. Докато по основното съдържание на дефиницията остава да бъдат уточнени последни детайли, въпросът с приложението ѝ стои по различен начин. Анализът на експертните становища показва, че използването на дефиницията за целите на енергийното обновление на сградите може да стане по начин, който няма да приоритизира енергийно бедните и може дори да увеличи енергийното неравенство. Това се казва в доклад на Институт “Отворено общество” – София. Ето части от него:
Сред част от експертите в ключови министерства, както и сред представители на бизнеса и независими енергийни експерти се е оформило разбирането, че отпускането на адекватни енергийни помощи е вторична задача спрямо инвестициите в енергийно обновление.
То се свързва с насоките, заложени в различни документи на ЕС за енергийната ефективност, декарбонизацията на икономиката и намаляването на енергийната бедност. Според “Отворено общество” внимателният прочит на цитираните от експертите документи на ЕС по тези теми не потвърждава такава еднозначна позиция.
Участието на енергийно бедните в програмите за енергийно обновяване на сградите ще се насърчава чрез покриване изцяло или на голяма част от техните разходи за санирането на сградите, в които те са собственици на жилища. Този вид стимул не гарантира включването на енергийно бедни във въпросните програми – при такъв подход делът на санираните жилища, тяхна собственост, може лесно да се окаже много по-малък от дела в общия жилищен фонд. Причината е, че програмите залагат на личната инициатива на собствениците в рамките на етажната собственост.
Начинът да се даде приоритет на обновяването на жилища, обитавани от енергийно бедни, е да се започне със санирането на сгради, в които те са най-висок процент - било като обитатели или собственици.
Приоритет може да са общинските жилища,
в които са настанени социално слаби семейства, следвани от сградите, разположени в квартали и населени места с най-високи показатели за енергийна бедност или с най-високи стойности на по-широк кръг от показатели за множествена депривация. Към момента в плановете за прилагане на дефиницията за енергийна бедност липсва както идеята да се приоритизират сгради с висок дял на енергийно бедните собственици или обитатели, така и елементи на териториален подход.
Не се предвижда и обхващане на еднофамилните сгради, макар че нито в дефиницията за енергийната бедност, нито в някакви общи насоки има нещо, което да препятства тяхното включване в програмите. Очаква се това да стане в неопределен бъдещ период.
На практика при сегашните темпове на финансиране на обновяването дори на основна част от многофамилните сгради, които се нуждаят от саниране, това няма да стане в обозримо бъдеще. Така че редът на еднофамилните сгради за енергийно обновяване с публична подкрепа може никога да не дойде. Голяма част от хората, живеещи в крайна енергийна бедност, са обитатели на еднофамилни сгради. Това включва и преобладаващата част от живеещите в неформални жилища.
Засега при прилагане на дефиницията за енергийна бедност не се предвижда инвестициите в енергийно обновяване на неформалните жилища (незаконни жилища - бел.ред). Те нерядко
са концентрирани в групи,
включително части от квартали, цели квартали и значителни сегменти от населени места. Коментарите от експерти от държавната администрация показват, че инвестициите в тях не се разглеждат като възможност за решаване на проблемите с незаконното строителство, причинено от крайна бедност.
Изтъкват се правни аргументи, че подпомагането на хора, живеещи в постройки, които от гледна точна на текущото законодателство не трябва да съществуват или да бъдат обитавани, би нарушило закона и като цяло би стимулирало неспазването на законите. Очевидно е, че
появата на “джобове на бедност”
с незаконни постройки е станало в рамките досегашните правила и политики, което свидетелства, че нещо в тях не е сработило както трябва. Решаването на този проблем изисква сериозна смяна на подхода – някаква иновация в публичните политики и най-вероятно – чрез промяна в действащото законодателство.
За подобряване на енергийната ефективност на енергийно бедните домакинства е нужно да се развият програми за преминаването към нови отоплителни технологии и за подмяна на електроуредите на домакинствата. Немалка част от тях са принудени да ползват остарели електроуреди, които ползват много електроенергия и увеличават риска от енергийна бедност. В някои от по-големите общини има примери за такива програми, но е необходимо техният обхват да се разшири, би могло да се ползват и добри практики от Европа.
В предишните програми за саниране разходите на всички собственици в одобрените сгради, независимо от социалния им статус и доходите, са били покривани изцяло. Вероятно този подход е довел до насочване на значителен публичен ресурс към домакинства, които могат сами да покрият разходите си. Разумното използване на парите е важно, предвид голямата стойност на инвестициите в енергийната ефективност и на фона на нужди, многократно превишаващи планираните средства. Според оценки на експерти броят на енергийно бедните надхвърля 8 до 10 пъти досегашните социално подпомагани хора и семейства. Енергийно бедни могат да се окажат до 50% от домакинствата. Това прави още по-наложително приоритизирането. Най-естественият и ефективен подход е да се обхващат първо най-бедните измежду живеещите в енергийна бедност, дори това да налага коренна промяна на досегашния модел на финансиране, сериозни законодателни промени и базисно обновяване на програмния инструментариум. Едновременното справяне с енергийната бедност, енергийната несправедливост и движението към по-зелена икономика изисква непрекъснати иновации.
