Тази седмица определено беше Неделята на трошенето на паметници и на въздигането на нови „монументи”. За Паметника на Съветската армия няма да говоря, но определено не харесвам разбиването на мемориали (все пак съм археолог). Тук само ще подчертая, че съм за премахването на този анахроничен мастодонт в центъра на столицата. Но не унищожаване, а преместване на друг терен. Имаме добър пример с Музея на социалистическото изкуство, който е създаден именно с такава цел.
Искам да взема отношение обаче по другия случай. Неочаквано в навечерието на 150-годишнината от обесването на Левски на ул. „Дамян Груев” и пред входа на болница „Сердика“ в централната част на София се появи бутафорен „гроб” на Апостола на свободата. Парадоксалното е, че въпросната „погребална” композиция е разположена в „Зелената зона” и на паркомясто сред други паркирали автомобили. Изключително грозната самоделна инсталация бе определена от някои като „преносим модулен гроб с кашпи от Софийска община”.
Поредният „открит” гроб на Левски обаче отново отвори болната рана за мястото, където тялото му е било погребано след обесването на 18 февруари 1873 г. На читателите е известно, че досега са издигнати редица версии, коя от коя по-неправдоподобни. Разбира се над всички е „оптимистичната теория”, както я нарече журналистът Борислав Зюмбюлев, на Николай Хайтов. Става дума за лансираната от последния теза, че след смъртта на Левски, тялото му е погребано тайно в църквата „Св. Петка Самарджийска” в днешния център на града.
Нямаше да се занимавам отново с тази приключила за мен тема, ако случаят с кашпите не даде възможност пак да се заговори за тази версия на известния писател. Както можеше да се очаква, това бе направено от неговия син Александър Хайтов (да – автора на цар Самуил със светещите очи). Ето защо се чувствам задължен да поясня на по-младите читатели някои факти около случая с т. нар. погребване на Апостола в „Св. Петка Самарджийска”.
Не е тайна, че в зрелите си години Николай Хайтов е приеман много добре от комунистическата върхушка. Не случайно се издига до секретар на всемогъщия Съюз на писателите и получава изключително престижната Димитровска награда – най-високото отличие за дейците на културата в комунистическа България. От тази позиция той си позволява кадрувания в различни области на културата, а после му „идва апетита” и за науката. През 80-те години на миналия век Хайтов в редица статии и книгата си „Вълшебното огледало” громи най-изтъкнати български филолози като проф. Мирослав Янакиев, проф. Никола Георгиев, проф. Михаил Виденов. С неговата едностранчива и некомпетентна оценка в езиковото обучение са създадени проблеми, непреодолени до днес. Но всичко това е нищо в сравнение с намесата на писателя в археологията и историята.
Точно по времето, когато се разгаря езиковият спор, Николай Хайтов възражда една отхвърлена от науката теория относно гроба на най-великия българин, Васил Левски. С присъщия си плам той се хвърля да доказва тезата, че след обесването тялото е изровено от родолюбиви българи и после препогребано в олтара на малкия храм „Св. Петка Самарджийска”. За тази цел е набеден един от скелетите (№ 95 по научната документация) от некропола от V-VІ в., разкрит при направените от археолога Стамен Михайлов разкопки през 50-те години. Ще припомня накратко тази интересна история.
През далечната 1956 г. целият център на София е преустроен в унисон с мечтата за светло комунистическо бъдеще. А в него няма място за някакъв мизерен храм, каквато е в представите на ръководните комунистически дейци средновековната църквица „Св. Петка Самарджийска”.
Тя трябва да бъде съборена, но преди това следва да се проучи пространството в и около нея. Ръководството на разкопките е поверено на младшия научен сътрудник Стамен Михайлов. Необходимо е да се действа бързо, защото строителните машини са приготвени и чакат реда си. А работата никак не е лесна, тъй като основите на малкия храм лежат върху обширен късноантичен некропол от V-VІ в. Само ние, археолозите, си знаем какво е да работиш прецизно, когато над главата ти боботят багери.
Един от безбройните гробове е № 95, който е разкрит под апсидата на храма. Наистина буквално под, защото съвсем ясно е видно как основите на сградата унищожават цялата долна част на скелета. Ситуацията много добре се долавя на една от малкото запазени снимки. На археологически език това означава само едно – църквата е построена по-късно от момента на полагането в земята на покойника от гроб № 95!
Не така обаче мислят някои хора, които сляпо вярват в мълвата, че след обесването на Левски в 1873 г. тялото му е погребано именно в „Св. Петка Самарджийска”. Именно за техните противоречиви и абсолютно необосновани твърдения се захваща Николай Хайтов. Използвайки своите безпределни възможности да публикува в иначе крайно ограничената информационна среда на социалистическата държава, през 80-те години той нагнетява общественото мнение до крайна степен с поредица от статии и книги за „гроба” на Левски в малката църква. Писателят използва умело немарливостта на разкопвача Стамен Михайлов. Археологът е знаел за съществуващата версия и е бил длъжен да се подсигури срещу очакваните атаки. Документацията му обаче не е пълна, а костите от гроб № 95 заедно с другите скелети са изпратени в Археологическия институт. Според приетата практика те се съхраняват в хартиени чували, които обаче са изгризани от мишки и тленните останки се смесват.
Започнал спора вероятно с патриотични подбуди, Хайтов скоро го превръща в атака срещу цялата археологическа наука. Както се каза, от археологическа гледна точка картината е пределно ясна - въпросният скелет № 95 се намира под зида на апсидата на храма и на снимките отлично се вижда как основите унищожават цялата му долна част. Никак не се разбира и защо за Левски е набеден точно този индивид при положение, че в апсидата има още два скелета от същия късноантичен некропол.
Хайтов обаче не се предава пред неоспоримите факти. С помощта на различни „експерти” той се опитва да докаже, че под основата на зида е изкопана дупка, в която буквално е напъхано тялото на покойника. Никога не се разбират причините за подобно действие. Сменят се няколко версии, за да се достигне до нелепата идея, че хората още тогава смятат Левски за светец, поради което слагат тялото в олтара като свети мощи. Нещо недопустимо от канонична гледна точка. Да не говорим за експертизата на антрополога д-р Боев за възрастта на погребания. Той е категоричен, че при смъртта си човекът е бил на повече от 50 години, докато Левски умира на 36!
Зад археолозите застават учени като проф. Николай Генчев, акад. Илчо Димитров, акад. Христо Христов, акад. Константин Косев. Използвайки връзките си с властта, Николай Хайтов обаче успява да наложи отчасти волята си. Това става след злополучна тридневна дискусия в БАН, водена от единствения историк на обратна позиция и личен приятел на писателя – акад. Николай Тодоров. Въпреки ясното становище на археологическата колегия, те налагат мнението си на тогавашното ръководство на БАН. Взето е решение върху зида на храма да бъде сложена плоча, в която да се отбележи погребването на Левски на това място. По-късно БАН променя позицията си и възпоминателната плоча е махната.
Оттогава дебатите се подновяват няколко пъти, вследствие на което Софийският общински съвет ту нарежда слагането на паметна плоча, ту тя да се махне. Последното решение е № 314 от 2011 г., където е намерен „пилатовски” изход – на плочата да пише, че гроба е там „....според народната памет”. Наследниците на Хайтов обаче нарушават решението на СОС и самоволно добавят „...и според научни данни”.
До смъртта си през 2002 г. Николай Хайтов издава цели 7 книги по въпроса в чудовищния тираж от 200 000 екземпляра. При тоталитаризма на учените практически не се дава думата. Едва през 2013 г. най-сетне се появи книгата „Науката срещу агресивното невежество. Погребан ли е Апостола на свободата в черквата „Св. Петка Самарджийска”. Там в 350 с. са събрани научно обоснованите доводи на археолози и историци по аферата с гроба на Левски.
В последно време все повече се говори за една версия, която като че ли най-точно обяснява какво се е случило през 1956 г. Решението за събарянето на „Св. Петка Самарджийска” е било окончателно и затова музейни работници използват съществуващата легенда за погребването на Левски в църквата. Ето защо комунистите не се решават да разрушат сградата и по този начин тя е спасена.
