Малко се притесних, че съм герой в книгата на Иван Гарелов “Рокендрол, шпионаж и… последен валс”. Аз не съм от хората, които плуват в собствен сос в светлината на прожекторите
Александър Петров е едно от легендарните имена в българската музика. През годините пише текстовете на едни от най-хубавите български песни, които се знаят наизуст и са любими на няколко поколения българи. “Бъди какъвто си”, “Богатство”, “Жулиета” и превърналите се в химн на демокрацията “Времето е наше”, “Развод ми дай”, “Последен валс” са само част от заглавията, зад които стои той. Емблематичната “Оставаме” от “Оркестър без име” също е по негов текст.
- Ще зарадвате ли меломаните отново с концерт само с ваши песни, г-н Петров?
- Да. Пред вашия вестник за първи път ще обявя и датата. Концертът “Рок поезия” ще бъде на 25 октомври в зала 1 на НДК. Ще участват групи като “Тангра”, “Сигнал”, “Фактор” и т.н
- Вие сте герой в новата книга на Иван Гарелов “Рокендрол, шпионаж и… последен валс”, как се случи това?
- В известен смисъл в основата на тази книга е едно закъсняло приятелство. Казвам закъсняло, защото аз помня Иван Гарелов от времето, когато той преди много години летуваше на къмпинг с една бохемска компания от художници, режисьори и артисти. Ние – по-младите, много им се радвахме и се възхищавахме на атмосферата, която създаваха. Вече години по-късно той е бил на един концерт с мои песни в зала “България” и както ми каза -
бил изненадан, че всички песни, които е харесвал, са написани от един човек
Това беше началото на нашето приятелство, което продължава и до днес. Бохемският му дух е жив и здрав, а е истинско удоволствие да го слушаш с безкрайните му истории от горещите точки на света. Сближава ни и това, че и двамата виждаме по еднакъв начин може би най-големия проблем на древната ни, но бедна страна. И това е омразата, продуцирана от партии и политици, която разделя обществото. Лично аз не мога да се начудя на българския инат и упоритост да хвърля толкова енергия, за да си търси враг, а после спасител.
- Виждахте ли се специално за да му разказвате истории, които да включи в нея?
- Много пъти сме се виждали и разговаряли за безброй неща, но само веднъж се срещнахме специално за да вземе интервю от мен. “Рокендрол, шпионаж и… последен валс” е публицистична книга, в която Иван Гарелов, ровейки в архиви, срещайки се с хора, насочва вниманието ни към това, че рокмузиката ерозира желязната завеса, сближава младите хора от двете ѝ страни и в крайна сметка тя е големият победител в студената война.
- Как реагирахте, когато разбрахте, че ще сте основна фигура в историята?
- Малко се притесних. Аз не съм от хората, които плуват в собствен сос в светлината на прожекторите. А и цял живот съм бил зад сцената, скитал съм по улиците
и съм сядал в кафенетата, за да наблюдавам хората и живота
- Мечтата ви е била да станете археолог, защо?
- Това беше в тийнейджърските ми години. Много преди светът да научи за Индиана Джоунс. Винаги съм имал интерес към историята, а също така обичам природата, екзотиката. Така че археологията беше най-близо до представата ми за това, което искам да бъда.
- Защо в крайна сметка записахте българска филология?
- “…Не ми достигна бала със един процент” – както пеят “Тангра” в песента “Бъди какъвто си”.
- Какво помните от написването на “Нашият град”?
- Всичко помня. Как ме срещна на бул. “Витоша” Борис Карадимчев.
Как ми предложи да напиша стихотворение, от което той да направи песен за някакъв провинциален състав. Помня къде я чух за първи път.
- За съжаление, изключително талантливият Косьо Марков си отиде от ковид. Свърши ли ерата на “Тангра”?
- Косьо липсва на всички, но животът продължава и песните, които направихме с група “Тангра”, трябва да звучат не само в ефир. Подготвяме нови песни, групата напоследък има доста концерти, пътуват много.
- Преди да напишете “Нашият град”, никога не сте писали стихове. А май няма песен с ваш текст, която да не е от вечните хитове на България. Как се случи това?
- Благодаря, но имам много песни, които не само че не са хитове, а си минаха и заминаха незабележимо. Колкото до “Нашият град”, мисля, че успехът се дължи на факта, че не бях повреден от клишетата на популярната музика. Просто разказах една истинска история, която беше като художествена фотография на малкия град и безброй хора се откриха на тази снимка.
- След толкова години сега можете ли да кажете от първо слушане една песен дали ще стане хит, или ще потъне?
- Мога да кажа дали ми харесва, или не. А хита го правят медиите. Лично аз никога не съм се стремил да направя хит. Просто искам да кажа нещо, на хората, нещо което да ги развълнува, да намерят частица от себе си в песента. Понякога се получава.
- В стиховете вкарвате и свои лични истории, разкажете някои от тях.
- Лична и преживяна е историята в песента “Богатство” на “Тангра”. Бях две години студент във Великотърновския университет, живеех в една мансарда и всичко в тази песен е истина.
- Без коя любов не може човек?
- Без последната.
- Кои са последните текстове за песни, които написахте?
- Предложих две стихотворения на група “Тангра”. Надявам се скоро да има музика към тях и да ги запишем. Презаписахме и някои много популярни песни със съвременен звук, като
настоявах да запазим духа на оригинала
и да не експериментираме с модните тенденции.
- Как се родиха “Развод ми дай”, “Последен валс” и “Времето е наше”?
- Хрумна ми тази метафора за “любимата” и около нея написах стихотворенията. Първо беше “Развод”, а като естествено продължение дойде “Последен валс”. Колкото до “Времето е наше” – това беше слогънът в първата предизборна кампания на СДС. Аз написах стихотворението, а после Борис Карадимчев ме попита дали може да вмъкне тази фраза в песента.
- Какво беше усещането, когато слушахте хиляди хора да ги пеят по време на митингите?
- Странно. Не съм очаквал, че тези песни ще станат толкова популярни. Ходех на всички големи митинги. Днес си давам сметка, че те са една много малка прашинка от историята.
- Тогава предложиха ли ви да влезете в политиката?
- Да. Веднъж. Казаха ми, че ще бъда на избираемо място, а аз дори не знаех какво е това. Благодарих и върнах китката. И за миг не съжалявам, защото си знам, че не ставам за това. А и си харесвам работата.
- Имало ли е текст, който се е налагало да пренаписвате?
- Не си спомням. Но много пъти съм редактирал вече написани неща, преди да ги предложа на някой композитор или музикант.
- Как се пише по-лесно - без да сте чули музика или с вече готова мелодия?
- Понякога музиката сама подсказва. Но предпочитам да напиша стихотворение, което да бъде облечено с музика.
- Разкажете за годините, в които пътувахте с “Тангра”.
- Палави години бяха. Музикантите като цяло са със страхотно чувство за хумор и беше много забавно. А и всичко беше бъдеще…
- Как ви се струват текстовете на песните, които младите хора слушат днес?
- Не бих искал да коментирам. Още повече че днес естетиката, а и мисленето на младите са различни. И така трябва да бъде. Но като цяло
една песен, за да има шанс за дълъг живот, трябва да бъде разпознаваема
Да не е поредното клише, в което тя или той се обясняват един на друг за някакви си техни, лични неща. На кого му пука. Но между огромната продукция, която излиза от студиата, понякога чувам великолепни неща.
- Навремето имаше ли ревност или конкуренция между авторите на песни?
- Не. Поне между авторите от моето поколение. Радвахме се на успехите си един на друг. Колкото до авторите от по-старото поколение – определено имаше отношение. “Как така ще пише, като не е член на Съюза на българските писатели?”
- А между групите?
- Не. Помагаха си. И бяха много сплотени. Може би защото всички имаха проблеми заради музиката, която правеха.
- Как избирахте кой текст за песен на кой изпълнител да го дадете?
- Всеки добър изпълнител е преди всичко много характерен. Не само с гласа си. Изпълнителите имат свой изграден образ за публиката и трябва да го подкрепиш с онова, което правиш за него.
- През годините имали ли сте тежки периоди?
- Да. Като всеки човек.
- И кои са най-хубавите?
- Те са толкова много, че ми е невъзможно да направя класация. Мисля, че
хубавите периоди трябва да бъдат оценявани навреме, а не след време
И по-често да си повтаряме, че “…най-хубавото, навярно предстои…”
- Коя е наградата, която най-много цените?
- Последната. Получих награда от БНР “за открояващи се постижения и ярко присъствие в музикалния живот през 2022 г.”. Много съм щастлив, защото от Българското национално радио започна моят път.
- Продължавате ли да пътувате? Къде бяхте последно и къде предстои да отидете?
- Последно през есента на миналата година бях на един средиземноморски круиз, а към края на годината съм се прицелил в Кения и Танзания.
- Върху какво работите в момента?
- Вече започнах подготовката за концерта “Рок поезия”. А това, което предстои скоро в рамките на фестивала “София филм фест”, е премиерата на документалния филм на режисьора Костадин Бонев “Оловният войник”. И там съм “главен” герой, при все че участва- както сполучливо ги нарече Ники Кънчев - “висшата лига на българската рок музика”. Премиерата ще бъде на 26 март в кино “Люмиер”.
