Душата на артиста е чувствителна, но народът на Вазов влиза в театъра през централния вход
Това, дето се раздухва в Народния театър, е буря в чаша вода. На пръв поглед. На втори може да се окаже, че в чашата има не вода, а отвара от бучиниш. И е съдено някой да я изпие. Така е, исторически погледнато. И театрално е подплатено – от “Ромео и Жулиета” до “Последната нощ на Сократ”.
Разликата е, че на сцената актьорът умира, а след това става и се покланя на зрителите. В живота е малко по-различно.
Изпиваш си горчивата чаша
(всекиму такава бива поднесена по един или друг повод, никой не пие само амброзия), хулят те, богопомазват те, размахват палци нагоре и надолу, сочат те с пръст, венцехвалят те, разпъват те на кръстове всякакви (според морала и политическите си пристрастия всякакви), възкръсваш и пак отначало. Ако си призван и наказан с талант.
Да, талантът е наказание – кръст, който цял живот си носиш по своя си виа долороса, всеки по своя, по чужд няма как. Както и никой не може да поеме твоя си кръст. Алюзията към името на една от страните, замесени в скандала, съвсем случайно се натрапи.
Александър Морфов (ах, ето пак алюзия към древногръцкия бог на приказния сън) е изключителен режисьор, не определям добър или лош, не съм театрален критик, а обикновен зрител, просто е изключителен. Неговият размах и нестандартният му поглед върху драматургичните текстове са пословични. Г-жа Кръстева определя пиара като сол – щипка натриев хлорид не променя бистротата на хаш-две-о-то, но когато отпиеш, се усеща вкусът. Ерго, хубаво е във водата да има сол (ах, солта на живота!), стига да не е солна киселина.
Та нека видим развоя на събитията според информацията. И вкратце. Вратата на кабинета, в който се помещава пиарът на Народния театър, е надраскана с абревиатурата на политическо движение и надпис “Изчезвай!” над (или около, няма значение) откъртената табелка с името на пресаташето.
Директорът на театъра подава сигнал в прокуратурата за посегателство от неизвестен извършител върху исторически културен паметник. Не знам към онзи момент на светкавична директорска реакция дали неизвестният извършител е бил известен, но Александър Морфов моментално афишира в отворено писмо, че е абсолютно известен и е готов да понесе последствията от деянието си. Няма да коментирам мотивите му, те са си негови.
Правото на избор и задължението да отговаряш за него. Всъщност никой освен работещите в Народния театър и пряко участващи в случая не знае
какво точно е предизвикало реакцията
Политическият елемент на публична подкрепа от страна на г-жа Кръстева в изборния ден, за която тя отговаря на журналистически въпрос, че се е проявила (цит.) “като Велислава”, а не като държавен служител в институция, по принцип деполитизарана, или някакъв вътрешен конфликт, свързан с чисто творческата политика в работата ѝ. Предполагам, че никога няма да разберем точно, а и кому е нужно.
Театралните трупи по презумпция са винаги семейство. С всичките отношения в него – от любов до омраза, от взаимност да конфронтация, от доброжелателство до завист, от съпричастие до скандалност, нормално е, човешкият фактор е първенстващ. Настрана това, дето душата на артиста е разностранна, чувствителна и спонтанна. Душата на администратора е по-рационална. Но и двете души са… души. Гневни и раними едновременно. В скоби, много ми е интересно ако върху вратата на Захари Карабашлиев, да речем, се бяха появили нарисувани сърчица и надпис “Обичам те”, дали това щеше да бъде таксувано също като поругаване на историческа сграда от недобронамерен извършител?
Аз не съм театрал по образование и професия. Аз обичам театъра и смея да твърдя, че много постановки са минали пред очите ми, а повечето от тях и през сърцето ми. Аз съм четвъртата стена на театралната зала, която се интересува не какво става зад кулисите, а какво и как става на сцената. И какво иска да ми каже този, който не е под светлината на прожекторите – режисьорът. Със спектакъла. На ръба на приличието е раздухването, размятането на мръсни ризи, разхвърлянето на оставки, заставки и предпоставки.
Спуснете завесата преди поклоните
Защото за поклоните всички са априори готови, но дали аплаузи или дюдюкяния ще получат, нека не ожидаме, не е нито по Станиславски, нито по Брехт. Малко на Бекет ми иде. И много на махленство.
Да не забравяме, че народът на Вазов влиза в храма на Мелпомена през централния вход и не го интересува кой и как се промъква през служебния. Какво става зад кулисите и в чакащи актьори е работа на трупата и техпера. Само че правете разлика между театъра като изкуство и хляб и зрелища като залъгалка на народонаселението. И не превръщайте сцената в арена. Народът на Вазов няма да ви прости.
