Днес се навършват 114 г. от обявяване на Независимостта на България. Още от часа на нейното прокламиране тя се превръща в “голямо и свято събитие” за целокупната българска общественост.
Официалното й обявяване става в търновската църква “Св. 40 мъченици”. Изборът на старопрестолния град индиректно внушава фактическата държавотворна приемственост между Втората и Третата българска държава. Още преди обяд на “хубавия и слънчев ден“ 22 септември 1908 г. българският владетел, придружен от министри и депутати, пристига в Търново, “потънало в празнична премяна, цветя, знамена и лозунги”. След традиционното посрещане с хляб и сол, тържествения молебен и официалните речи княз Фердинанд І прочита изготвения от тогавашния министър-председател Александър Малинов “Манифест към българския народ”.
Ето как вестник „Пряпорец” в броя си от 23 септември 1908 г. описва този ден: „Вчера в историческата столица на българските царе се извърши едно от най-великите събития в нашата нова история и се съживи скъпата традиция, завещана нам от славното и велико минало на някогашна България - Българското царство се възстанови.”
Новината е посрещната с възторг в цялата страна, организирани са митинги и тържества. След Велико Търново князът и министрите се отправят през Габрово, Шипка, Казанлък, Стара Загора и на 27 септември пристигат в Пловдив, където специално до Офицерския клуб е издигната триумфална арка.
Идеята за независима България е жива през столетията назад в историята ни. През епохата на Възраждането тя става част от плановете за освобождение и за изграждане на модерна и независима българска държава, а нейното прогласяване всъщност завършва делото на българските възрожденци и борци за национално освобождение.
След Руско-турската война от 1877/78 г България е свободна, но само една нейна част. След Съединението на 6 септември 1885 г. и земите на юг от Балкана стават част от българската държава. Едва на 22 септември 1908 г., точно тридесет години след Освобождението, България получава правото да се назовава наистина независима. Дотогава тя е княжество, васално на султана.
В началото на ХХ век условията за обявяване на независимостта на младата българска държава са изключително благоприятни, назряват комплекс от причини – и икономически, и политически, които правят възможна тази решителна крачка. През лятото на 1908 г. младотурската революция в Османската империя е завършила с успех за реформистите, а Австро-Унгария - една от Великите сили, наложили Берлинския договор, се готви да анексира две от провинциите на Османската империя - Босна и Херцеговина. Неслучайно княз Фердинанд се среща във Виена с император Франц-Йосиф и съгласува действията си с него. Австро-Унгария анексира Босна и Херцеговина на следващия ден след обявяването на българската независимост.
На 22 септември 1908 г. България става царство и пълноправен участник в международните отношения, князът вече се титулува цар. Изключителна е ролята на политическия елит. В рядко срещано съчетание на възгледи - Народното събрание, монархът и опозицията се обединяват за провъзгласяване Независимостта на България. Успешното съчетание на дипломация, национална отговорност и държавническа настойчивост, както и прибраните лакти на партиите правят възможно утвърждаването на името на България като суверенна държава.
Обявяването на независимостта носи две основни послания – пълен суверенитет и обединението на всички българи, а не само промяна на статута на държавата. С този акт българският народ заличава важни остатъци от петвековното турско владичество. България се нарежда като равноправен партньор заедно с останалите европейски държави.
„Въодушевен от това свято дело и за да отговоря на държавните нужди и народното желание, с благословението на Всевишния, ПРОВЪЗГЛАСЯВАМ СЪЕДИНЕНАТА НА 6 СЕПТЕМВРИЙ 1885 ГОДИНА БЪЛГАРИЯ ЗА НЕЗАВИСИМО ЦАРСТВО !
Из „Манифест към българския народ за обявяване на Независимостта“
Да живее свободна и независима България!
Да живее българският народ!
Честит празник!
