Светъл, висок мъж с очила, облечен в елегантен, но удобен тъмен костюм от фин вълнен плат на едва забележими райета, изглеждащ досущ като герой, изваден от роман на Джон льо Каре, пристига с влак от Лондон в Брюксел на 11 септември 2001 г. Влизайки в лоби бара на един от многобройните хотели в белгийската столица, които не могат да бъдат запомнени с нищо друго освен със своята неотличителност, той веднага намира с поглед този, който е дошъл от България и нетърпеливо го очаква за среща. Мисията на двамата е свързана с пет български медицински сестри и един доктор, за които либийският лидер Муамар Кадафи казва, че работейки за Мосад и ЦРУ, са заразили 400 деца в Бенгази с вируса на СПИН.
Сър Марк Алън – шеф
на “Глобални операции”
в британското външно
разузнаване МИ6, подава
ръка на българския външен
министър Соломон Паси
Денят на срещата им ще остане в световната история. Но по съвсем друга причина. Докато двамата обсъждат детайли по казуса с българите в Либия, два самолета - един след друг - се забиват в кулите на Световния търговски център в Ню Йорк.
След тази забележителна първа среща двамата ще се видят отново. Сър Марк Алън ще пътува няколко пъти до София като гост на българското правителство, на президента Георги Първанов и директора на Националната разузнавателна служба ген. Кирчо Киров. През следващите години той ще диктува част от случващите се събития по либийското досие чрез своите дискретни съвети.
Междувременно ще убеди Кадафи да се откаже от програмата си за оръжия за масово поразяване, ще напише черновата на плана за спасяването на българските медици и връщането на осъдения за атентата над Локърби през 1988 г. либиец Абделбасет ал Меграхи, а след това ще постеле червеният килим, по който британския премиер Тони Блеър ще влезе в палатката на либийския полковник, за да подпише сделка за 15 милиарда паунда. В крайна сметка ще се оттегли от сенчестия занаят на разузнаването, за да приеме
още по-сенчестата работа
на консултант на “Бритиш
петролиум” с годишна
заплата от 200 хил. паунда България ще му плати отделно за услугите. Почти половината от годишния му контракт в петролния гигант.
Тази неделя се навършват 15 години от края на сагата с българските медици, арестувани в Либия през февруари 1999 г., два пъти осъдени на смърт, но спасени и докарани в София сутринта на 24 юли 2007 г. с френски държавен самолет лично от първата дама на Франция Сесилия Саркози. Но зад хепиенда, ознаменуван от френската република, се крие дългата ръка на тайните служби на британската корона.
Историята на медицинските сестри Кристияна Вълчева, Нася Ненова, Валентина Сиропуло, Валя Червеняшка, Снежана Иванова и д-р Здравко Георгиев е най-тежката заложническа драма в новата история на България. Тя се превърна в национална кауза, в името на която бяха направени безпрецедентни усилия, в които се включиха на практика всички - българските държавни институции, включително три поредни правителства и двама президенти, специалните служби, медиите и гражданското общество.
В тази история, влязла в международния новинарски поток,
вестник “24 часа” ще
изиграе забележителна роля
Най-напред като медията, от която светът разбира за случилото се, през първата активна гражданска кампания за освобождаване на медиците до участието на специалния кореспондент на вестника в Либия Георги Милков в неформални разговори с фондация “Кадафи” и сина на либийския лидер Сейф ал Ислам за решаването на казуса.
Знам какво направиха всички, замесени в либийската драма - всеки, работил по общата или по някаква съвсем отделна писта, засягаща този драматичен случай, казва Милков.
Той пристига като кореспондент на “24 часа” в Триполи за първи път през 2000 г. По време на работата си там успява да се срещне с Кадафи-младши, а също и да направи връзка между него и новия външен министър на България Соломон Паси - контакт, който ще доведе до първа българска официална визита в палатката на полк. Кадафи. А също и до ангажимент на фондация “Кадафи” да стане наблюдател на процеса и гарант за спазването на човешките права на затворените българи. Скоро след това те ще бъдат извадени от килиите си в затвора “Джудейда” и настанени в охранявана къща, където кореспондентът на “24 часа” става първият и единствен допуснат журналист.
Междувременно Милков ще се сдобие с докладите на проф. Люк Монтание и Виторио Колици от изследването на файловете на заразените с ХИВ деца в Бенгази, които по-късно ще се превърнат в основно доказателство на защитата на българите, а двамата учени ще бъдат поканени за свидетели в съда.
Така “24 часа” първи съобщава научните доказателства и обяснение как и кога е започнала заразата в Бенгази - много преди обвиняемите българки да започнат работа в тамошната детска болница. Следващият журналистически удар на Милков в Либия са документите от разследванията, които фондация “Кадафи” прави за изтезанията на българките.
Потресаващи детайли от самопризнания на някои от мъчителите, използвали кучета и пускали ток върху голите тела на медицинските сестри, отново са публикувани за първи път именно в “24 часа”. По-късно мъчителите на медиците са привлечени като подсъдими в паралелен процес в Бенгази.
Вестникът също първи публикува
детайли от технологията,
по която се водят преговори
за т.нар. диа - кръвнина
- със засегнатите племена в района на Киренайка.
Георги Милков се среща със Сейф ал Ислам в Париж през януари 2007 г., след което е обявено, че има пътна карта за решаването на проблема и освобождаването на българските медици. След тази новина Москва и Вашингтон в един и същи ден приветстват направеното от сина на Кадафи изявление. След срещата в Париж е предадено и послание до президента Георги Първанов. По-късно шефът на българското разузнаване ген. Кирчо Киров заминава спешно за среща със Сейф ал Ислам във Виена.
Георги Милков напуска окончателно либийската столица през юли 2007 г. Малко след като Сесилия Саркози си тръгва от палатката на Кадафи след неуспешен опит да освободи сестрите.
Кореспондентът на “24 часа” няма как да предполага, че първата дама на Франция ще изненада всички, включително и Кадафи, като реши след десетина дни да се върне отново на среднощна мисия в джамахирията и този път да успее да изведе българите по един невероятен начин.
Но как започна всичко?
На 12 февруари 1999 г. в дежурната зала на в. “24 часа” се обажда разтревожен мъжки глас и съобщава, че два дена по-рано 23-ма български лекари и медицински сестри в Либия са натоварени в автобуси със затъмнени прозорци и откарани в неизвестност. Човекът се представя като Юли Михайлов от Бяла Слатина, чиято съпруга е в тази група.
Информацията му е от негов приятел - Емил Узунов, който е в Либия и жена му Валя Червеняшка също е сред изчезналите. Когато му се обажда по телефона от Либия, Емил казва на приятеля си следното: “Мълчи и пиши! Прибраха в полицията голяма група български сестри и сега никой не знае къде са. И моята, и твоята жена са в тази група. Юли, проблемът е голям, жените ни ги няма, ще ги затрият!”.
След този сигнал дежурният екип на “24 часа” се свързва с всички възможни инстанции, чрез които може да се изясни случаят - Министерството на външните работи, посолството в Триполи, офиса на фирмата “Експомед”, с чието посредничество медиците са започнали работа в Либия, и т.н. На другия ден - 13 февруари, събота, като челен материал на първа страница във вестника излиза и първата в историята на този случай медийна информация: “Изчезват 23-ма наши лекари в Либия”. След това Министерството на външните работи дава пресконференция и започва медийна сага, продължила години наред.
“24 часа” ще остане информационен лидер по време на цялата драма до самият й край.
Вестникът публикува и разследване, от което става ясно как се е зародила либийската версия, че израелският Институт за разузнаване и специални задачи (Мосад) стои зад вътреболничната инфекция в Бенгази.
От разследването става ясно, че е имало пратка със заразени кръвни продукти, която е влязла в Либия през 1996 г. или по-рано. Според информация от западен дипломат в Триполи австрийската фирма “Албовина” е продала на Либия кръвни продукти с компрометирано качество и неясен произход.
На 20 декември 1996 г. служители на австрийското МВР и на Министерството на здравеопазването правят внезапна проверка в складовете на фирма “Албовина”. Иззети са 500 банки и три хиляди литра плазма. Изследванията на проби от тези продукти установяват, че плазмата е заразена с вируса на СПИН, хепатит В и други бактерии. Акцията е направена по сигнал на служители от фирмата за злоупотреби с документите за вноса и съмнения за качеството и безопасността на кръвните продукти.
Разследването установява, че
заразената кръв е доставяна
от Южна Африка и е
влизала в Австрия през
свободните търговски зони
в градовете Линц и Грац. Според документите освен “Албовина” е замесена и още една фирма – швейцарската WBAG. Всичко това вещае голям международен скандал, но нещата са потулени и разследването бързо приключва.
През 1998 г., след като случаите на заразени с ХИВ вирус в Бенгази зачестяват, либийските служби започват да търсят информация по случая със заразените продукти на “Албовина” отпреди две години и така стигат до данните, че кръвната плазма на австрийската фирма е минавала през израелски лаборатории.
На 19 май 1998 г. д-р Абделфатах Бахрие - шеф на Арабско-австрийската търговска камара във Виена, се свързва с шефа на отдела за кръвни продукти в австрийското здравно министерство д-р Ханс Кюрц, от когото разбира, че трите хиляди литра заразена плазма, иззети от склада на фирмата при акцията през 1996 г., са били предназначени за износ в няколко страни в Азия и Африка.
Д-р Кюрц признава още, че с него вече са се срещали няколко високопоставени представители от страни като Китай, Индия и Израел.
Д-р Бахрие е любопитен да разбере защо и израелците се интересуват, нима и те са купували от тази плазма? Д-р Кюрц обяснява, че причината е друга и израелското министерство на здравеопазването е заинтересувано да разбере как се развива скандалът, защото кръвта, продавана от “Албовина”, е била обработвана в Израел.
След това д-р Абделфатах Бахрие прави обстоен доклад до директора на бюрото на Арабската лига във Виена Самир Хаза, в който описва срещата и разговора с д-р Кюрц, наблягайки особено на израелската връзка. Тази информация стига и до Либия и
така се ражда версията
за участието на Мосад
Кадафи ще го обяви публично за първи път по време на африканската среща на върха в нигерийската столица в Абуджа. Тогава ще се случи така, че пратеникът на “24 часа” първи ще уведоми българското посолство в Либия за тази реч, която спешно ще бъде преведена и изпратена в София, за да бъде подготвено държавното ръководство за евентуалните последствия от нея.
Темата за Мосад и предполагаемото участие в СПИН аферата ще стане постоянна съпътстваща тема по случая. Външният министър Соломон Паси дори ще я използва по своя неподражаем начин, за да стопи ледовете по време на първата си среща с Кадафи.
Братко вожд, българските медицински сестри в Либия не са работили за израелското разузнаване, ако някой може да е агент на Мосад, това съм аз, защото съм евреин. Кадафи, чийто поглед винаги блуждае и който обикновено не гледа събеседниците си, този път се втренчва в българския първи дипломат. Следва усмивка и почти едночасова лекция за братските връзки между евреи и араби.
На 17 декември 2003 г. от кабинета на израелския премиер пристига писмо до Паси, в което пише, че никой от целия апарат на израелската разузнавателна общност, нито някой от името на Държавата Израел има каквато и да било връзка с някого от българските медици или с това, за което те са набедени. Симпатизираме на вашите съграждани и се надяваме процесът срещу тях скоро да свърши, завършва писмото, пристигнало по факс в Министерството на външните работи в София.
Изненадващо обаче
по-късно израелското
разузнаване оказва помощ
на българските си колеги
“Израелските колеги ни посочиха и създадоха условия за контакт с лица, които имат информационни възможности и лостове за влияние и създаване на благоприятна психологическа нагласа за решаването на казуса”, признава след края на драмата ген. Киров в интервю за “24 часа”. Той ще уточни, че над 20 различни разузнавателни служби по света са участвали с различна помощ по случая с медиците и всяка от тези шпионски централи има своя принос към каузата.
С информация и анализ на обстановката и настроенията в специфичния район на Бенгази помага египетското разузнаване под ръководството на ген. Омар Сюлейман. Алжирците пък изпращат интерпретация на шериатското право и прилагането му, особено в частта за кръвнината. А лично сър Марк Алън препоръчва една доверена адвокатска кантора в Аман, която прави анализ на силните и слабите страни в мотивите на либийския съд.
Ролята на британското разузнаване по случая ще остане най-важна заради личната ангажираност на зам.-шефа на МИ6.
Още в самото начало на процеса един млад, но много енергичен
представител на МИ6
започва да посещава всяко
заседание на съда
в Бенгази, за да си води детайлни записки, седнал някъде на задните редове в залата.
Мистър Кей, както дискретно го наричат хората, които предполагат какво точно прави този човек в Либия, обикновено не дава вид на много активен и въодушевен от каузата на медиците. Той избягва да демонстрира съпричастност както повечето чужди наблюдатели в залата на съда и ако въобще минава край решетките, зад които обвиняемите българи седят, само им кимва с британска сдържана учтивост.
Служителят е инструктиран, вероятно от своя началник в Лондон, да запознае представител на българското посолство в Триполи с черновата на плана на сър Марк Алън. Това е прототипът на плана за споразумение с либийците, който години по-късно ще послужи за основа на т.нар. Четиристранен формат за преговори и фактически ще доведе до освобождаването на българите. Още тогава в този първи и най-ранен вариант е включена точка за създаване на общ фонд, в който България трябва да участва с парите от либийския дълг.
“Смятаме, че това така или иначе са несъбираеми вземания, освен това са пари, които навремето комунистическият режим в София е изкарал, продавайки оръжие на режима на Кадафи, и е напълно обосновано да се откажете от тях”, обяснява с едва доловима усмивка мистър Кей.
Но парите, с които България уж участва във фонда, са напълно въображаеми. Както и митичната катарска помощ и въобще всички останали чуждестранни постъпления. С изключение на едни 25 хил. канадски долара, дошли като хуманитарна помощ.
Фондът за децата в Бенгази е удобно прикритие. Парите, които пострадалите семейства в крайна сметка ще получат като компенсации - по 1 милион долара на заразено дете - са пари от либийската хазна. Но за Кадафи е важно за пред либийците да изгрежда, че той е накарал Запада да плати тези пари. В действителност незначителна за него сума, равняваща се на дневните постъпления на Либия от петрол.
Той преследва не пари, а имидж. Иска сваляне на ембаргото, завръщане на обвинаемия за Локърби Абделбасет ал Меграхи, защото се е заклел в аллах пред роднините му, че ще направи всичко, за да го прибере обратно в Либия. И разбира се, търси завръщане на световната сцена като международно признат лидер.
И никак не е случайно, че като непостоянен член на Съвета за сигурност на ООН през 2003-2004 г.,
България става съвносител,
наред с Великобритания, на
резолюция за Либия в ООН.
Това също е част от плана на сър Марк Алън. На 12 септември 2003 г. Съветът за сигурност на ООН сваля санкциите срещу Либия.
През 2004 г. сър Марк Алън е на поредната си визита в България. Среща се с президента Първанов в закрит обект в Банкя, стопанисван от българската разузнавателна служба. Преди да напусне МИ6, за да стане консултант на “Бритиш петролиум” за Близкия изток, британският разузнавач ще е създал предпоставките за контакта на ген. Кирчо Киров с шефовете на либийските тайни служби Муса Куса и Абдала Сануси. А вероятно ще се окаже и човекът, повлиял върху това българският държавен глава да отиде в Либия и лично да разговаря с Кадафи. Стъпка, за която в България има много скептицизъм, включително и сред най-близките сътрудници на Първанов.
Либийската покана за българския президент е препотвърдена една нощ на 22 март 2005 г., докато ген. Киров е в Либия на гости на Муса Куса - шефа на либийското разузнаване, и Абдала Сануси – вездесъщия ръководител на либийската държавна сигурност и баджанак на полк. Кадафи. Излишно е да се уточнява, че и двамата са в близки контакти с Марк Алън, опитвайки се да работят по повелята на вожда за връщането на Абделбасет ал Меграхи, който лежи в затвор в Обединеното кралство обратно в Триполи.
Меграхи ще се завърне наистина,
но чак след като е решен
проблемът с медиците.
Либийският затворник дълго време е спряган като евентуална разменна монета с българския случай. Първият сондаж от Либия идва от фондация “Кадафи”, чийто директор Салех Абдусалам се интересува дискретно дали българският външен министър Соломон Паси не може да постави въпроса пред британците. Връщане на Меграхи в Либия срещу освобождаване на българските сестри. Сделката изглежда проста. Въпросът е поставен, но отговорът на британския външен министър е категоричен: Забравете за това!
Либийците обаче не се отказват и темата продължава да е актуална почти до окончателното решаване на българския казус. Факт е, че в крайна сметка Кадафи успя да изпълни обещанието си и да върне в Либия Меграхи, макар и смъртно болен от рак.
Схемата на сър Марк Алън проработи. Включително и в частта, отнасяща се за българския случай, и преговорния процес, станал известен като Четиристранния формат.
Първата подобна среща е на 7 ноември 2005 г. в Лондон зад една огромна четириъгълна маса във Форин офис в Лондон. Зад всяка от страните на масата седят представителите на съответната страна във формата - Либия, България, Европейският съюз и САЩ. Срещата е конфиденциална и до края на преговорите всички сбирки и участващите в тях лица са пазени в тайна.
Британците играят ролята на домакини, а ключовата фигура по време на тази първа среща е посланик Антъни Лейдън, който е изкарал успешен мандат в Триполи. Американците пращат Джонатан Шварц, човека, преговарял с либийците по случая “Локърби”. Естествено, той не е изненадан да види на срещата в Лондон двама стари познайници от онова време. Абделати Обейди - зам. външен министър, и Мохамед Зуей, който по това време е посланик на джамахирията в Лондон, вече са достатъчно калени в подобни битки. Те са сред най-обиграните преговарящи, които Кадафи има подръка. Към техния отбор е включен и директорът на фондация “Кадафи” Салех Абдусалам - човекът, който знае всички детайли от началото на българския казус. Той води със себе си и юрист от Върховната касационна прокуратура в Триполи.
Българската делегация е най-малобройна - зам. външният министър Феим Чаушев и Петко Дойков – шеф на дирекция “Близък изток и Африка” в МВнР. Втората среща на преговарящите е в британското посолство във Виена на 23 ноември 2005 г. Там към българския екип вече се присъединява и главният прокурор Борис Велчев. Той е навътре в детайлите, защото вече е имал дискретна мисия в Либия заедно с Георги Димитров - външнополитическия съветник на президента Първанов.
Преговарящите се събират още два пъти под домакинството на британския посланик в Триполи, веднъж в София и накрая в Брюксел, където фондация “Кадафи” води и представители на семействата от Бенгази.
След втората среща в либийската столица към преговарящите са се присъединили вече и французите, и германците. Това е моментът, в който в Елисейския дворец в Париж си дават сметка, че нещата са почти готови, и започват да дебнат подходящия момент за тяхната акция.
Никой от партньорите
не предполага каква изненада
готви Никола Саркози.
Междувременно българска финансова делегация отива в Триполи, за да преговаря за дълга. Казват им, че сумата е около 20 млн. долара, но джамахирията им предлага да подпишат за 10 милиона, защото не признава лихвите и е имала много пропуснати ползи. Експертите звънят в София и искат инструкции. Феим Чаушев е категоричен, че нищо не бива да подписват. На следващата среща от преговорите той казва на Обейди в типичния си стил: “Нашето участие във фонда ще бъде основно сумата по дълга. Вие, ако искате, пишете, че дългът е един долар. Тогава ще ви дадем един долар. Смятам, че е по-добре да говорим за едни 100 милиона. Ако признаете лихвите, така българското участие ще звучи по-убедително. Това си е ваша работа, преценете.”
На 17 януари 2007 г. в София е проведена последната среща от Четиристранния формат, на която всъщност либийците не идват.
На финалния етап
вече се обсъждат детайлите
по освобождаването,
включително с какъв самолет
да бъдат отведени българите.
Не е добър вариант български самолет да каца в Триполи, предупредил е по-рано либийският преговарящ Абделати Обейди. Заради това е решено отвеждането на медиците от Либия да се извърши с италиански самолет, който да кацне в Рим, а оттам български самолет да ги прибере в София.
Освобождаването на медиците предстои да стане факт заради подготвеното вече споразумение между Либия и Европейския съюз. Само дето никой не знае кога непредвидимият полк. Кадафи ще даде окончателното си съгласие.
И френският президент решава да играе непредвидимо, изпращайки съпругата си в шатрата на либийския вожд. Малко мъже биха се осмелили на подобна стъпка, но френският президент решава да играе вабанк.
Кадафи беше през цялото
време като в някаква мъгла,
не знам дали беше инжектиран
с някакви лекарства,
или беше напълно дрогиран,
но този човек въобще не беше нормален, ще разкаже по-късно Сесилия, която след развода вече носи фамилията Атиас.
Връщайки се за втори път при дрогирания полковник, френската първа дама успява да постигне успех.
В нощта на 23 срещу 24 юли 2007 г. вратите на резиденцията на британския посланик в Триполи се отварят, за да пропуснат един от най-изненадващите гости, които тази стара сграда на крайбрежната улица “Шат” в либийската столица помни.
Нервен, с леки тикове на лявото око, д-р Здравко Георгиев престъпва прага, за да остане на британска територия докъм 2,30 ч сутринта. Изключил е мобилния си телефон, както го е инструктирал дипломатът, който с мръсна газ го е докарал от българското посолство.
Британското разузнаване е разбрало за френската среднощна интервенция и в случая посланикът на Великобритания в Триполи е инструктиран да окаже съдействие в тези последни решаващи часове преди окончателната развръзка.
Д-р Здравко Георгиев е освободен 3 години по-рано от затвора, но отказва да напусне Либия, преди жена му Кристияна Вълчева и другите медицински сестри също да бъдат освободени. Той прекарва цялото това време затворен в българското посолство.
Резиденцията на британския посланик е първото място извън българското посолство, в която докторът ще се окаже след излизането си от затвора. Британците ще гарантират неговото сигурно транспортиране до летището в Триполи и качването му на френския самолет. Там, на летището, той вижда жена си и останалите затворнички. Никой от тях все още не може да повярва, че това се случва. Като среднощно събуждане след ужасен кошмар.
Когато френският държавен самолет излита от Триполи, всички мълчат в тягостна несигурност. Едва когато капитанът обявява, че са напуснали либийското въздушно пространство, всички скачат на крака, прегръщат се, целуват се. Мадам Саркози отваря бутилка шампанско.
Той извади Кадафи от фризера
Сър Марк Алън владее тайните на Арабския свят - от калиграфия до соколарство
Често са го наричали един от най-задълбочените познавачи на Арабския свят. И с право, защото той познава бедуинските племена от бреговете на Червено море до Персийския залив от другата страна на полуострова. Владее детайлите и в древното изкуство на ислямската калиграфия, и на пустинния лов със соколи. Писал е книги по всички тези въпроси, работейки 30 години в Бейрут, Абу Даби, Аман, Кайро... под легендата на дипломат от Форин офис, но всъщност част от тайните служби на Нейно Кралско Величество.
Макар и да е прекарал толкова време под яркото слънце на Ориента, сър Марк Алън е класически герой от сенчестия свят на шпионажа, където нишките винаги се преплитат, много често се губят, а понякога се и късат.
Когато режимът на Кадафи в Либия падна, от опустошена по време на бунтовете сграда, в която преди това се е помещавала главната квартира на либийското разузнаване, измежду разхвърляните и изоставени бумаги
бе намерено
едно писмо,
подписано от сър Марк Алън.
През 2004 г. той е заместник на Ричард Диърлав - ръководител на МИ6. И от това писмо до безмилостния шеф на либийското разузнаване Муса Куса става ясно, че британските служби са правили известни услуги на режима в Триполи. Давали са им информация и са помагали заедно с ЦРУ разни търсени от Кадафи либийски граждани да бъдат залавяни по света и доставяни на полковника със специални полети.
При всички положения малцина във Великобритания могат да твърдят, че са се срещали толкова пъти с фамозния либийски лидер, колкото сър Марк Алън. И в действителност той е човекът, който извади Кадафи от фризера, така да се каже. В смисъл, че след дълги преговори успя да накара режима да се откаже от програмата си за химически и ядрени оръжия, а след това проправи пътя за свалянето на санкциите от Либия. Благодарение на неговите усилия премиерът Тони Блеър посети Триполи през 2004 г.
Как сър Марк
павира този път?
През октомври 2002 г. за първи път след атентатите на 11 септември либийски и британски офицери от разузнаването се срещат. Следващата година полк. Кадафи пише на Тони Блеър с пет условия, за да се разоръжи. На 8 февруари 2004 г. Ричард Диърлав - шеф на МИ6, и още няколко високопоставени служители отиват в Либия, за да скрепят официално сътрудничеството си.
Само след месец Абделхаким Белхадж - либийски ислямист, издирван от режима, е отвлечен на летището в Банкок в съвместна операция на британското и американското разузнаване и закаран в Триполи. На 15 март Сами ал Саади - друг търсен от режима на Кадафи либиец е хванат в Хонконг и закаран също в Триполи. На 18 март сър Марк Алън пише писмо на приятеля си Муса Куса: Това беше най-малкото, което можехме да направим за вас.
На 25 март 2004 г. е обявена т.нар. сделка в пустинята между Кадафи и Блеър. Пред бъдещите им икономически отношения се отварят нови възможности.
“Бритиш петролиум” и “Шел” получават огромни концесии за нефтени сондажи в либийска Сахара.
И не е учудващо, че след като не успява да заеме поста шеф на британското разузнаване, сър Марк Алън получава примамлива оферта да напусне държавната работа и да стане консултант на петролните гиганти.
Ключът към широките контакти на сър Марк в Либия се крие в
неговата мания
по Арабския свят
Той е роден на 3 юли 1950 г. Завършва частно католическо училище в Даунсайд в Съмърсет, а после отива да следва в Оксфорд, където започват първите му усилия да учи арабски. Специализацията му продължава в Близкоизточния център за арабски изследвания в Бейрут, който под сурдинка е наричан “британското училище за шпиони”.
През 1974 г. отива да работи в Абу Даби. И точно в емирствата открива увлечението си по соколарството, което пък прави контактите му с бедуините по-чести. А това му помага за кариерата, повече, отколкото е предполагал. Увлечението му по лова със соколи е увенчано с книга, която излиза от печат през 1980 г.
Сър Марк Алън обича да пише. Той е автор на още няколко книги, включително и една на християнска религиозна тематика, посветена на тайнството на първото причастие.
