При опасност нациите се сплотяват зад лидерите си - така е по света. В България е обратното - разбягваме се на различни посоки. Днес страната сякаш се е разпаднала на парчета. В колко Българии живеем?
По света говорят за феномена "сбор под знамето", когато при опасност нациите се сплотяват зад лидерите си. У нас е точно обратното, влизаме в политологията с термина "национално разбягване във всички посоки". На историческата есеистика оставям да размишлява дали на тази ни особеност се дължи фактът, че не веднъж сме изчезвали от картата на света.
В колко Българии живеем?
Настоящата катастрофа на българската държава - свалянето на правителството, блокирането на парламента, взаимната нетърпимост между политиците - обясняват с новата коалиция "Ориент експрес", мобилизирана срещу евроатлантическата. Разбира се, разсъждения от типа "cui bono?" ни отвеждат към Кремъл, където вероятно щастливо потриват ръце, а и г-н Петков необмислено нареди руската посланичка до Пеевски и Трифонов като виновница за вота на недоверие.
Русофили и русофоби е, разбира се, едно архетипно деление в българската политика, но като че ли днес нещата са се поусложнили. Имаме открити русофили в БСП и Възраждане, разположени от двете страни на барикадата; имаме открити евроатлантици като ДБ и ДПС, пак от двете страни. За скритите финансови зависимости, разбра се, подозираме герберските строители на руско-турския поток, но пък нямаше ли един енергиен "голям шлем" откъм социалистите?
Други две Българии, които обикновено спрягаме при подобни конфликти - това са София и провинцията. Видяхме ги противопоставени чисто пространствено във времето на вота - на едната страна жълтопаветниците, излезли спонтанно да подкрепят правителството, на другата - докараните с автобуси привърженици на Възраждане в странна симбиоза с тези на ДПС и поздравени лично от г-н Пеевски. "Провинция" тук е метафора: става дума за дълбок разрив между два типа хора, които се намират навсякъде из страната: едните следят медиите, искат нещо от политиците и им държат сметка; другите са потънали в собствените си грижи или просто са загубили надежда, че някакво правителство може да направи нещо за тях. По-добре да послушат десетника, който ги организира, дето се казва една разходка ще направят, гратисен сандвич ще изядат.
Но не мислете, че автобусите нямат и своите екзистенциални основания да ненавиждат жълтопаветниците, които г-н Иванов нарече средната класа. Не стига, че живеят по-добре - че имат възможности да избират живота си, да не треперят пред местни феодали, да спасяват децата си в чужбина - на всичкото отгоре си позволяват лукса да бъдат морални, да дават уроци! Ами по-добре да ме управлява простак, който поне не ми създава чувство на малоценност, нали така? Малко парадоксално, но какво да я правиш човешката природа! Забележете, че същата "арогантност", в която обвиняват Петков и Василев, френските популисти откриват у Макрон - твърде образован бил, твърде интелигентен, абе какво си мисли, че има моралното право да е над нас, обикновените хора ли?
Другото, което чуваме, е, че цари битка за смяна на поколенията. Попаднах на няколко трогателни постинга от млади хора, които се били върнали заради новото управление и след вота се стягат да си ходят. Млади и стари също е стара българска политология - младите искат бързо и напред, старите удрят спирачки. Дали това, което наблюдаваме, е бунт на младите срещу старите? Май не. Петков, Атанасова, Пеевски и Костадинов са всичките на по 40 и няколко години; Минчев, Георгиев, Божанков и Балабанов - на по трийсет и няколко, Атанасов и Борисов на по 63. По-стари са средно в БСП и ДСБ, но нали тъкмо те в момента са на страната на промяната. Сложна работа с тези метафори.
По-убедително изглежда разделението между отворена и затворена България, т.е. хора, които се чувстват граждани на Европа и света, и други, които предпочитат уюта на мястото. Логично ни изглежда първите да са по-млади, но дали е така трябва да кажат демоскопите. Не съм сигурен и че лидерите на ГЕРБ или ДПС са по-малко отворени към света, отколкото харвардците - те просто умело играят с провинциалните емоции на избирателите си. Вземете сценките на Борисов "аз съм прост и вие сте прости" или новото комедиантско амплоа на Карадайъ. От друга страна тези две партии активно участват в европарламента, за разлика от ПП, които още нямат своя европейска идентичност. Има някаква разделителна линия, но май е по-сложна, отколкото си мислим. Например за ИТН гласуваха много наши емигранти, но въпреки че пребивават в големия свят, те са май откъм затворените.
Може би трябва да прокараме границата другаде. Единият български народ разчита на пазара и конкуренцията, другият - на държава, монопол и протекция. Безспорно е, че имаме нужда и от двата, само че твърде лесно се оказа да бъдат насъсквани един срещу друг. И тъй едните се оплакват, че онези паразити смучат от данъците им, другите разпалват патриотична страст срещу безотговорните глобалисти.
Към това се прибавят все нови и нови религиозни схизми - религиозни, защото почиват на страстни, уж морални убеждения, които нямат общо с реалността. Такава е схизмата по темата "Македония е наша" между едните, които живеят във фентъзи версията на миналото, и другите, които ги гледат неразбиращо откъм настоящето. Преминахме през схизми по темата традиционно семейство, мислено като правото да биеш жената и децата; по темата Ковид-мерки, съответно правото да заразяваш и да бъдеш заразяван. По всяка тема в социалните мрежи изригва морална непримиримост, от която следва желание за унищожение на опонента - мафиот, соросоид, национален предател. Това превръщане на политическото във фенство виждаме дори на площада - Асен Василев, опитал кариера на оперен тенор, множеството акламира като един наш Павароти; другото множество пък жадува фолк-божеството Трифонов да ги дари най-после с концерт.
Откъде идва този разпад?
Чудя се откъде дойде този разпад. Една причина вероятно е упадъкът на лидерството, съчетан с нарастващ социологически популизъм. Политиците се вглеждат в най-тънките трепети на избирателя и бързат да предложат услугата. Не харесвате украинските бежанци, не искате да пращаме оръжие - моля, партия по желание на клиента. Назад към хартиените бюлетини? Няма проблем! Ако искаме да спрем разпада, вероятно трябва да се върнем към старите ориентири и да ограничим роенето на политическото предлагане, а и оттам - на народите, които днес съжителстват на територията. Ами не ме интересува кой кого е обидил, нито пък какви душевни терзания е изпитал някой - интересува ме да свършат работа. Колко хубаво ще е, ако политиката най-после стане скучна, а дюдюкането и псувните да оставим за стадиона.
