Вера: От световното по художествена гимнастика в Лондон и титлата на Илияна няма и един кадър
Жоро: Понякога да си комуникираш с чужденци, е по-лесно, отколкото с български спортисти
Сред постиженията им - отразяване на олимпийската титла на сегашния шеф на МОК и интервю с принца на Монако
- Много е интересно, че и двамата сте били на 14 олимпиади...
Вера Маринова: Така ли? Жоро, ти направи ли ги?
Георги Банов: Току-що.
- Коя ви беше първата?
В. М.: В Монреал през 1976 г. Спомням си, че като отидохме, бо̀рчетата поникнаха за една нощ. За мен беше някакво чудо. Когато пристигнахме, видяхме дострояване. След ден-два вече имаше трева, борчета, озеленяване, всичко.
Освен това до такава степен беше свободно всичко, че само с акредитацията можеше да влезеш навсякъде и да гледаш всичко, което душата ти пожелае. От този свиреп режим, който в момента съществува, нямаше и помен.
А, и още нещо интересно. Коментирах финалния бой на настоящия президент на МОК Томас Бах, който стана олимпийски шампион във фехтовката на шпага. Просто тогава имаше така наречените съмъри, които включваха финалите на всички състезания.
- А нашите олимпийски шампиони там? Защото олимпиадата в Монреал е много интересна - Хасан Исаев, когото после прекръстиха на Хари Илиев, Иванка Христова, първите ни жени олимпийски шампионки...
В. М.: О, да. Помня великолепната двойка Светла Оцетова и Здравка Йорданова. Бяха жени на ниво, не говоря само за спортните им постижения. В това поколение, а и в следващите имаше толкова много личности, за които - за съжаление, много малко от нашите млади съвременници знаят.
- Да дадем и на Жоро думата...
Г. Б.: Моята първа беше в Лилехамер през 1994 г. Ще я запомня с големия студ. Минус 30 и кусур градуса, всичко замръзваше. Като излезеш навън, направо през корема те прерязва.
Но за мен тогава най-впечатляващото беше, че гледах на живо финала на хокея. Швеция - Канада, но за мое най-голямо съжаление Канада загуби.
- Аз от онази олимпиада си спомням колко горд беше, че направи интервю с принца на Монако Албер, той беше състезател по бобслей...
Г. Б.: Просто отидох в пресцентъра и на таблото пишеше: “Който иска да говори с принц Албер, но само за бобслей, да се обадят на този номер.” Аз звъннах, някой вдигна и каза на следващия ден да отида и да направя интервю в ресторанта до улея в еди-колко си часа. Принцът влиза. "Добър ден, добър ден, дайте да си говорим за бобслей.
В. М.: Аз съм отразявала пет зимни олимпиади, първата, мисля, беше в Сараево през 1984 г. В Лилехамер беше най-добре уредената. Нищо не липсваше, имаше абсолютно всичко, което беше необходимо. Минимализъм, съчетан с практичност.
- Като каза за Сараево и когато зачекнем твоите спортове, особено фигурното пързаляне...
В. М.: Да, там бяха Торвил и Дийн във фигурното пързаляне. Макар че те не са като принца на Монако. Не бяха хора, с които, ако се сблъскаш, можеш да проведеш разговор. Всичко ставаше през пиарите. Но напоследък всички спортисти на високо равнище са много добре обучени как и какво да говорят.
Г. Б.: Комуникацията винаги е била трудна. Даже понякога с чужденците по-леко ставаше, отколкото с българите. Нашите имаха навика понякога да не влизат в миксзоната по неясни причини. Българският спортист понякога забравя, че всички са в играта. В това число и журналистите. Дали си загубил, или спечелил, хората искат да разберат как си се почувствал в този момент. За да стане спортистът голям, има нужда и от журналистите. За да стигне до хората. Това много се губи в България. Във футбола особено. Само като погледнеш сайтовете на българските клубове и на западните, и разликата става очебийна.
- Кой е най-великият момент, на който сте присъствали по време на журналистическата си кариера?
В. М.: О, не мога да кажа. Трябва много да мисля. Примерно олимпийските игри през 2012 г., когато Данчо Йовчев направи рекорда си по участия. Спомням си и световното по художествена гимнастика в Лондон през 1979 г., когато зрителите буквално принудиха съдиите да сменят оценката на Илияна Раева. За съжаление, от това първенство буквално няма нито един кадър, защото тогава английската телевизия, която го предаваше, обяви стачка. За тях моментът беше добре подбран, но не и за всички останали. Признаването на този медал беше първата стъпка към това, което дойде след това. Защото там не само Илияна спечели златен медал, но и Кристина Гюрова. Беше ѝ първото свеовно първенство за Нешка Робева като старши треньор. Както цялото поколение израстваше тогава, така и тя израстваше като старши треньор.
Г. Б.: На първо четене искам да разкажа за най-обезпокоителния спомен на Вера Маринова, за който тя не си спомня...
В. М.: Сигурно ще е много интересно.
Г. Б.: Нагано, 1998-а... Тя коментира шорттрек, а японците са сложили микрофони и в слушалките, за да се чува шумът и оттам, та да има повече драма. Четвъртфинал, декласират Раданова срещу японка, абсолютно несправедливо. И тогава в ефира в целия свят се чува една звучна българска култова... Нали...
В. М.: Вероятно ти си я произнесъл...
Г. Б.: Не. Иван Пандов, треньорът на Раданова. И хвърли листата на леда. В тоя момент виждам как Вера застива, поема дъх и казва: Е, в такива моменти е нормално да си изпуснеш малко нервите. След което продължава да коментира. Направо се смаях.
- Но все пак тази зимна олимпиада е най-щастливата за България. Има снимка на агенция Ройтерс как Банов носи на раменете си единствената ни шампионка досега Екатерина Дафовска...
Г. Б.: Така е, но там изпуснахме друг медал. Раданова беше подготвена точно на 500 метра да ги бие. Но срещу японката... Иначе титлата на Катя няма да бъде достигната вероятно никога за съжаление. Няма да забравя титлите на Вальо Йорданов и Стефка Костадинова в Атланта през 1996, които им бяха последният шанс. И изведнъж някаква гъркиня почва да мъти водата на Стефка, някакъв азер тръгва и мачка всичко наред в категорията на Вальо. Идва ти да хванеш една сопа и да ги почнеш всички наред...
- А кой е най-тъжният момент ви в коментарите? Аз примерно си спомням как бях на бригада в ранната есен на 1988 г. и си носих телевизорчето, което си бях купил от бригада в Съветския съюз, за да гледаме олимиадата в Сеул. И тогава Стефка загуби от една американка...
В. М.: Аз се възпирам да кажа най-, защото ще си тръгна от интервюто и в главата ми ще нахлуят много други спомени. Но примерно си спомням за Диана Йоргова в Мюнхен през 1972 г. Както и летвата на Данчето Благоева пак там. Но пък примерно за това, което Жоро разказа, не си го спомням. Но за Нагано си спомням, че цените на нашите екипи бяха най-високи, когато идваха да ни молят да ги продаваме или да ги разменяме. Но моето още ми е в гардероба. Едно черно-бяло.
Г. Б.: Както и моето. Това е единственото, което ще запазя, каквото и да стане.
- Двамата сте от близки поколения. Каква е разликата в отразяването на спорта тогава и сега?
В. М.: Поклон пред всички колеги, които работеха тогава. Ако тогава имаше някакви успехи, те може би бяха плод на остатъчната енергия от предишната система. Каквото и да се говори за нея, тя даваше успехи. Като цяло философията за подготовка на високо спортно майсторство в България по онова време спря да съществува.
По ирония на съдбата аз тогава се преместих в Англия и видях, че те започнаха да я прилагат избирателно. И по резултатите от олимпийските игри - и летни, и зимни, дават да се разбере какви са резултатите. И в това се състои нашата трагедия. Аз съм работила 25 години в България и 25 години там. Така че в целия си живот виждам нещата от двете страни. Така че в онази система имаше и положителни страни.
- Какво мислите за намесата на политиката в спорта?
В. М.: През 1973 г. имаше десети олимпийски конгрес във Варна, мисля че не бъркам годината. Тогава девизът беше “Спортът за един мирен свят”, лорд Киланин беше президент на МОК. Нашата Надежда Лекарска, една страхотна жена интелектуалка, която вреше и кипеше в тези среди, също участваше. Тогава на нас не ни беше разрешено като коментатори да говорим за класиране. А това е първото нещо, за което се говори на олимпиадите.
Г. Б.: Смешното сега е, че всеки си прави собствено класиране. Китайците например го правят по общ брой медали, защото имат по-малко златни. Норвежците - обратно. Защото, като ти е добре спортът, толкова ти е добре и рейтингът и ще гласуват. Както се случи с Борис Джонсън.
В. М.: Във Великобритания при Джон Мейджър на олимпийските игри в Атланта през1996 г. страната беше на 30-о и някое място. После започнаха програма за високо спортно майсторство и сега Жоро може да каже къде са британците. Лондон 2012 е резултат от това.
