Рядко виждаме политиците в салона, но привлякохме млада публика и благодарим на Господ, когато успеем да я оставим без дъх, казва директорката на Музикалния театър
- Г-жо Арсенова, новата версия на “Графиня Марица” е пищно и зареждащо представление, което привлече като публика премиера, министри, известни лица. Изненадаха ли ви с гостуването си?
- Да, това добави към творческата и протоколна изнервеност. Половин час преди спектакъла получихме обаждане от НСО, че Кирил Петков, Даниел Лорер и Атанас Атанасов ще гледат спектакъла.
За един режисьор на премиерни спектакли има достатъчно нерви - дали ще се получи, каква ще е оценката на публиката заради която правим всичко.
Притесненията са хиляди. И в един
момент ми се обаждат: Г-жо Арсенова,
ние сме от НСО. “Така ли, по какъв случай?!”,
попитах. За добро, отговориха. Ситуацията беше малко комична. Добре, че имаме точен човек, който е експерт по сигурността. Свърши чисто протоколните неща. Нямах време да се притесня. Това са хората, от които в момента зависи съдбата на българите. Творческата емоция не остави място за притесненията в протоколно отношение.
Премиерът и министрите се срещнаха с артистите след края на спектакъла. За артиста е много важно да получи признание. Толкова беше зареждаща емоцията на спектакъла, че не остана място за предварителни уговорки. Бяха много спонтанни и емоционални. Реакцията на останалата част от публиката и на изпълнителната власт беше еднаква. Тогава казваме, че сме си свършили работата. Много е важно, че те видяха от първо лице това, което правим, и го оцениха. За нас това е достатъчно.
- Кога политиците влизат в салона и виждате ли ги в нов образ като зрители?
- Идват не толкова често, колкото ми се иска. Специално на този спектакъл имаше доста настоящи и бивши политици. Едните следят нашия афиш. Други дойдоха, защото бяха поканени специално. Имаше от комисията по култура в парламента, от различни политически формации - и от АБВ, и от ДПС, и от “Продължаваме промяната”, и от ИТН. Това, че се засякоха, повиши адреналина ни и следпремиерният адреналин още не ме е пуснал. До такава степен съм заредена с емоция, че в момента нито мога да продължа, нито мога да си почина. Трябва ми едно захранване със сън поне седмица, което е невъзможно с административните ми задачи.
Като цяло обаче политиците не влизат
толкова често в салона
Не е необходимо да изпращаме официални покани, те самите трябва да се интересуват от изкуство. Музикалният театър в последните години направи хитови заглавия, които привлякоха страшно много публика.
- Каква е публиката днес - по-скоро възрастна и носталгична по легендите Видин Даскалов и Лиляна Кисьова, или млада и просто любопитна към оперетното изкуство?
- Това, което направихме, е публиката ни да не остарее. Традиционната публика, която е по-консервативна и понякога е малко стресната от това какво се представя, живее със спомена. Голяма част признава, че това е пътят.
Има и хора, които казват, че искат да видят спокойните
стари спектакли с бавен темпоритъм,
където графините се разхождат бавно
и почти нищо друго не правят
Ако оставим този прекрасен жанр - оперетата, в който вече почти 100 години не се създават образци, застинал в темпоритъма и времето, тогава ще останем без млада публика. Сега, когато се опитваме да направим такива аранжименти и мизансцени, които вървят в темпа и с пулса на младото поколение, показваме, че оперетата има своето бъдеще.
Така че все още имаме традиционна публика, но това, което ни радва, е, че има все повече млада публика. Идват и гледат нашето “Оперетно вариете”, но се интересуват от класическите заглавия, които са поставени с намигване, усмивка и поглед, с музиката и диалозите, които ги оставят без дъх. Някои от коментарите са: “Не усетихме кога свърши представлението?!”
Какво повече да искаме, освен да кажем: Благодарим ти, Господи!
- Как дойде идеята да превърнете графиня Марица в собственик на шоколадова фабрика? Рядко се случва да се промени 100-годишно либрето, особено на любима класическа творба, как тръгнахте към тази авторска редакция?
- Знам, че в оперетния театър в Будапеща се експериментира много с модерни обстановки, с привкуса на съвремието. Сюжетите на класическите оперети, доказали се във времето, са непреходни. Музиката е непреходна.
Това, което може да променим, е да покажем, че тази непреходна музика, тези непреходни либрета, тези красиви отношения могат да са актуални във всяка епоха. В тези тежки две години заради пандемията, замисляйки се кои са най-красивите моменти като епоха, като мода, като настроение, като съдържание, предложих идеята да направим “Графиня Марица” в 50-те години на миналия век. Тогава е една от най-красивите дамски моди. Заражда се рокендролът.
Графиня Марица е жена. По какъв начин се оправя настроението? По какъв начин човек излиза от депресията? Чрез любов, шоколад и красиви тоалети. Поставихме силната героиня, каквато е графиня Марица, в тази епоха.
Запазвайки чисто човешките отношения и оставяйки биографията на героите, променихме само едно местоположение и малко модата на сцената като интериор и като костюми.
В авторското либрето не е променено отношението между героите. Добавени са няколко шеги, няколко привкуса, за да може да оправдаем мястото, където се развива действието.
Една от най-смущаващите реплики, за които всички се чудят откъде ни е хрумнала, е на Жупан. Ако не се ожени за бедно момиче, парите му в наследство ще отидат за построяването на санаториум за прасета с психични разстройства. Това е реплика от немското либрето, а не е наша хрумка. Сцените са интериорни - в шоколадовата фабрика.
И аранжиментите също.
И хореографията с рокендрол сцените
също е подчинена на класическата музика
- Как днес, след 2 години пандемия, се подбира екип от отлични певци, актьори, танцьори?
- Непрекъснато се оглеждам за млади хора. Аз самата бях посрещната тук от, лека им пръст, Руслан Райчев и проф. Светозар Донев. Те казаха: оперетата е жанрът на младостта, красотата и любовта. Дори спектаклите, в които има хора с повече опит, но и млади, веднага се различават като темпоритъм, като цялостно възприемане. Млади хора ми повярваха и които изключително много се забавляваха на репетициите. Те попиваха всяка дума и всяко изискване на режисьора, без да са обременени от рутината и щампата. Оглеждам се за млади в хора. Възлагам им различни роли. Ако сцената ги хареса и заобича, не съм аз човекът, който ще им пречи, и резултатът е налице.
Аз бях две години солистка в Старозагорската опера и като дойдох тук, първото, което ми се случи, е, че ме съблякоха по трико, по бикини, на високи токчета и казаха: хайде, пей. В началото изживях шок, но постепенно свикнах, че
това са изискванията на жанра -
да танцуваш като балерина, да
изглеждаш като манекен, да пееш
като оперна певица,
да говориш като драматичен артист. Това, че мога да правя шпагати или цигански колела на сцената, вече е само плюс, който беше използван доста години. Сега се въздържам!
- Кризата удари силно културата, как успяхте отново толкова бързо да напълните салона?
- Театърът, който най-много пострада от кризата и от пандемията, беше Музикалният. Когато казах това пред колегите на едно обсъждане как театрите преминават през тези тежки условия, те много се учудиха. Отговорих им: “Виждали ли сте мюзикъл и оперета без целувка, без прегръдка и с маски?”
Това е в рамките на шегата. Колегите са изключителни професионалисти. Играли сме пред публика от 100 човека по време на ограниченията. А на сцената са повече от 120 души с оркестъра, балета, хора, солистите и техническите служби. Едни от най-силните спектакли бяха в пандемично време. Публиката, която идваше, беше тази, която най-много цени това, което правим. На сцената няма артист без изследване или сертификат.
В дни, когато светът преживява едни от най-кошмарните си моменти, именно нашето изкуство поднася късчето оптимизъм, от което всички се нуждаем. Ако театърът ни спре и чака всичко да тръгне по мед и масло, за да отвори, хората ще ни забравят и артистът ще се демобилизира. Играем, пеем, танцуваме и това ни дава изключително много. Публиката казва, че всички артисти сме с такъв заряд, с такова удоволствие играем, че това се предава на хората в салона.
- Класически оперети или мюзикъли са приоритет на театъра в момента?
- Всичко едновременно. “Графиня Марица” е класическа оперета, която хората могат да възприемат и като мюзикъл. Имаме две заглавия, които ни предстои да направим и имаме авторските права. Скоро ще определим и датите на премиерите. Няколко пъти
подновявахме договорите за правата на
“Фантомът на операта”,
затова имаме разрешение да го играем и тази година. Няма да забравим никога 8 март 2020 г., когато върнахме 650 човека заради устната забрана да се събират хора на едно място заради пандемията. Артистите бяха гримирани. Оттогава не можахме да се зарадваме на премиерите, особено на “Цигуарят на покрива” - току-що беше излязъл, изиграхме 5 спектакъла и затворихме. Април е месец на мюзикъла. На 1, 2 и 3 каним публиката на “Фантомът на операта”, а на 15, 16 и 17 април - на “Цигуларят на покрива”.
- През 2018 г. Музикалният театър получи “Златен век” - най-високото отличие на Министерство на културата, по повод 100 години оперета и 70 г. от създаването на театъра. Какво е да получиш тази награда и като артист, режисьор и директор?
- Никога не съм предполагала, че някога ще бъда директор на театъра. Никога не съм предполагала, че 100-годишният юбилей ще се падне по време, когато аз съм директор. В момент, в който театърът беше в изключително тежко финансово положение, за секунда не съм си мислила, че аз съм актьорът или режисьорът, който ще приеме тази награда. Тогава всеки от състава на театъра правеше абсолютно всичко, за да се обърне погледът към Музикалния театър. Получихме и кристалното огърлие от Съюза на музикалните и танцови дейци, и почетния знак на Столичната община, и златно перо. Щастлива съм, наградите са във витрината ни. Аз нося кръста с огромна чест, невероятна отговорност и много любов. Като директор мисля, че трябва да направя всичко, което зависи от мен, и то с изключително много любов и признателност.
За мен това е рецептата - когато правиш нещо с добро, когато чувството ти е на благодарност, мисълта е как ще зарадваш публиката, тогава нещата се получават.
- Не страда ли сопраното Марияна Арсенова, която има много запомнящи се роли и награди, от тежките ангажименти на ръководител?
- Ролите, които изпях, вече са за хора от малко по-следващо поколение. Неслучайно сега съм Цилика, а не Силва Вареску в “Царицата на чардаша” в редките случаи, когато играя. Липсва ми и когато си позволявам да пея, го планирам отдалече.
Пеенето е преди всичко да си много спокоен, да си се наспал, а един директор никога няма време да се наспи, а камо ли да е спокоен. Това ще ми се случи може би във второто или в трето прераждане...
Когато пея и това съвпадне с добра певческа форма, тогава получавам заряда, който ми е необходим за административната работа. Да, липсва ми, но сега нося отговорността за над 300 човека в театъра. Познавам всеки, съпричастна съм с всичко в личния му живот. Оказах се добра орисница. Сега
в театъра чакаме един малък
бейби бум
От балета, от хора и от оркестъра има бебета и бебета в ход, изпращат ми снимки от 4D ултразвук. Имам покани да бъда кръстница. Това е животът. Най-важното е човешкото. Когато работиш със сърце и душа, става.
- Преподавате актьорско майсторство в Музикалната академия, какво е да работиш със студенти?
- Имам часове със студенти, които учат оперно пеене, и това напомня усещането ми, когато започнах да се занимавам с режисура - предпочитам да изиграя три спектакъла, отколкото да гледам отстрани. Изключително вълнуващо е да видиш, че в първите часове идват хора по задължение, в следващите им става интересно, а накрая чакат за още и още. Може би съумявам да ги запаля. Надявам се да им предам част от заряда - едновременно от битността на артиста и знанията на режисьора.
