Могат ли Европа и България да се откажат от руските енергийни източници и на каква цена?
Отговорът в краткосрочен план (1-2 години) е много прост: Не могат! На никаква цена.
Отговорът в дългосрочен план (3-5 години) е по-сложен: Могат! Но ще струва ужасно много и ще изисква държавническо мислене и политическа воля, каквито нямаме. Тоест могат, но нямат желание.
През 2019 г. Русия осигурява 48% от въглищата, 41% от газа и 27% от нефта на ЕС. Количествата са такива, че практически няма кой да ги замени.
Виждате пример с газа, където Русия тотално доминира световния износ, а почти всичкият ѝ тръбен газ (синьо) идва тук (+ вече и много втечнен). Европейският съюз потребява общо около 540 милиарда куб. м годишно, като вносът ежегодно расте, а потреблението не намалява.
Случайно или не, целият глобален износ на втечнен природен газ (тъмносиньо) за 2021 г. възлиза точно на 540 милиарда куб. м, от които само около 20% идват в Европа. Останалите заминават за Китай, Япония, Южна Корея, Индия, Тайван, Пакистан, Бангладеш, Бразилия и други изключително бързо растящи икономики с ежегоден ръст на потреблението на газ от 10% и повече.
Изграждането на инсталации за втечняване и корабна флота за пренос едва насмогва на наличното търсене. Ако Европа изведнъж се включи в наддаването и корабите от САЩ, Австралия и Катар (големите износители) тръгнат насам, цяла Азия ще остане практически без газ. Просто няма как да се случи.
Разбира се, има много повече детайли, но това достатъчно ясно онагледява ситуацията. Нефтът и въглищата са различни бири, но положението и там е подобно.
Колкото и да ми се иска да бъда оптимист и да кажа “Да, можем!”, трябва да призная, че не е така. Публичните лозунги и призиви за санкции срещу Русия са много лесни, но реалността е брутално неприятна. Напомням, че тя е формирана от действията и бездействието на европейските политически лидери през годините след газовата криза от 2009 г.
(От фейсбук)
