Младите са все по-любопитни и предпочитат да чуят онова, което идва отвътре, а не стандартното изречение, което могат да прочетат в един учебник
Още акценти от интервюто:
Родените през 80-те са много по-свободни от мен и хората от моето поколение
Ерик Клептън отказа да е почетен доктор на НБУ, защото сам нямал завършено образование. Това е скромност, която много ценя
Наглите и безпардонните у нас не са много, просто са по-шумни
Бил съм министър в миналия век. Той е свършил
и не е редно да коментирам как да се управлява
България през 2022 г.
Притеснителният човек внимава повече да бъде
полезен, самоувереният може да извърши страшна беля
- Проф. Методиев, студентите се връщат в аудиториите след онлайн обучението. Как пандемията промени младежите и изобщо с какво са различни децата от това поколение спрямо тези, пред които застанахте през 1992 г. за първи път като преподавател в НБУ?
- Мога да кажа категорично, че с изминаващите години особено след 2000 г. и от 2013 г., когато започнах само да преподавам, броят на момчетата и момичетата на 20-21 години, които искат да учат, се увеличава. Това е силно мотивиращо за всеки, който иска да преподава. Разбира се, специалностите, в които искат да се обучават, са стеснен брой, тъй като интересът е към това, което най-общо можем да наречем професионално образование или учене заради професия. В университета студентите винаги развиват и онези знания, които дават обща култура, проявяват любознателност, желаят да четат, искат да питат. В Нов български университет има тази идентичност. Аз съм истински щастлив, когато някой от младите хора каже: избрал съм си НБУ, защото тук мога да попитам преподавателя това, което ме вълнува. Краткият отговор на този въпрос е: младите хора са доста любопитни, което е голям късмет.
- Има ли разлика между първите и днешните?
- За моите 64 години мога да направя следната малко шеговита равносметка. Живял съм 32 години в комунизма и 32 години в посткомунизма. Мога да кажа, че стереотипи на тоталитарното общество, за съжаление, прекрачиха в посткомунизма. Много неща за нас, преживели онова време, представляваха истинска битка със себе си, за да можем да напуснем онова време. Не всеки проведе тази битка. Някои се оставиха на течението на времето. Затова мисля, че хората, които са родени през 80-те години, са много по-свободни, отколкото съм аз и моето поколение.
Ако говорим в кратък интервал от време, има специфика. Първо, всяка следваща година децата са по-любопитни. Втората специфика е, че затварянето и преминаването в онлайн режим предизвика намаляване на тази любознателност. Когато 93-ма студенти са онлайн, те виждат теб и слушат какво говориш, а не виждаш техните очи, е страшна загуба на образователен процес. Заради това мога да кажа, че сега има лакомия за присъствено образование - и от преподавателите, и от студентите. Надявам се това скоро да се случи. Тогава ще видим какъв ще е резултатът от това дълго време на онлайн обучение.
- Вие с какви думи ще ги посрещнете? Какво всъщност е най-важното, което един преподавател днес, в XXI век, може да каже на един свой студент и то да остане в ума и сърцето му - извън предмета, който учи?
- В Нов български университет въведохме присъственото обучение още през октомври срещу зелен сертификат. Виждал съм се със студенти през цялото време, но само с част от тях в залата. По-голямата група бяха на компютъра, за което съжалявам.
Разговорите останаха с колегите, които идваха в залата. Скоро ще възстановим присъственото обучение. Много студентски съвети от различни висши училища искат да тръгнат присъствено, а и обстановката го подкрепя.
Децата разбират, когато говориш със заучени фрази и когато говориш от себе си. Затова те предпочитат да чуят онова, което идва отвътре, а не стандартното изречение, което могат да прочетат в един учебник. Аз се старая винаги да говоря различно, не повтарям една лекция всеки път.
Стремя се да импровизирам, независимо че преподавам един и същи материал пред различните студенти в различните години. Забелязвам, че тази импровизация се цени. Мога да го сравня с моите любими музиканти. Някои от тях изсвирват позната песен всеки път по различен начин. Това е истинският стремеж на този, който е на сцена. А университетският преподавател е непрекъснато на сцена и трябва да се старае всеки път да има нещо различно. А различното идва от моментното умение да импровизираш, което винаги е свързано да сравниш нещо с нещо. Например ако разказваш за българския конституционен въпрос преди 140 години, заговаряш за конституционния въпрос днес. Младите хора се залепват за тези неща и започват да питат.
- Казвате, че и досега изпитвате притеснение, когато заставате пред студентите, така ли е наистина?
- Това е абсолютно вярно. Това е вълнуваща ме тема - как се държиш пред хората. Аз съм възпитан от едно поколение градски българи, където все още стоеше като базово правило, че не се прави така, защото е срамота от хората. Това идва от патриархалния свят на българите, от обичайното право още от XVIII-XIX век, но е станало и градска култура. Ти не трябва да вършиш нещо, с което да се изложиш пред хората, говореше баба ми. Това предизвиква известно притеснение при всяка твоя поява пред хората. Да не сбъркаш нещо, да не направиш нещо, което не се прави. Това наистина продължава до ден днешен да живее в мен. Убеден съм, че притеснението ражда много повече дисциплина на поведение, защото притеснителният човек внимава повече да не обиди другия, да бъде полезен на другите. Този, който е самоуверен, може да извърши страшна беля - да обиди някого, да накърни човешкото достойнство. Бил съм свидетел на подобни неща, за жалост, многократно. Така че притеснението наистина според мен е човешки плюс, а не човешки минус. Моят любим музикант Ерик Клептън, който е вече на почтена възраст, когато трябва да излезе пред публиката, продължава да се притеснява зад кулисите. Когато вече засвири, настъпва успокоението. Първото усещане пред студентите е същото, особено като е нов курс. Притесняваш се, като че ли ти си на изпит.
- Това не ви ли прави извънземен в това арогантно и безпардонно общество?
- Не. Нашето общество притежава в себе си изключително коректни и симпатични личности. Тези хора не са мнозинство, те са малцинство винаги във всяко общество - и в германското, и във френското, и в американското. Въпросът е, че у нас са прекалено малко. Заради това изглежда, че тези шумните, наглите, арогантните, безпардонните са много. Те не са много, просто са по-шумни. В конкретното всекидневие познавам изключително свестни хора и им се радвам много. И това не е извънземно, а съвсем земно.
- В какви мрежи участва Нов български университет?
- Университетът участва в Европейска университетска реформаторска акция заедно с френски, немски, датски и гръцки университет. Колегите от НБУ заедно с колегите от тези 4 държави разработват различните възможности за изграждане на общи програми. Идеята, която все повече печели подкрепа, е, че европейското висше образование е много по-силно, когато е по-интегрирано. Това дава шанс неща, които ние говорим абстрактно, като това, че сме част от европейската цивилизация, да придобият реално значение. Добре, вярно е, но как това се реализира в действие през 2023 г.? Именно чрез такъв тип университетско събиране. Програмата “Еразъм” даде тези посоки - за движението на преподаватели и студенти между различните европейски училища вече е реалност, но тази интеграция сега би трябвало да получи нов тласък и по-голямо задълбочаване. Много голям привърженик съм на този път. Като един възрастен човек ще бъда щастлив да гледам отстрани успехите на младите си колеги в тази интеграционна дейност.
- Бяхте депутат, министър на образованието, вицепремиер, как ви се струва днес “Промяната”? Добре ли е ляво и дясно да са в една коалиция?
- Нямам коментар за това как днес България се управлява. Аз съм бил министър, заместник министър-председател в правителство от миналия век. Като историк уважавам това, че векът е свършил. Не е редно да влизам с моя възглед за това как се управлява България през 2022 г. Не се считам за политически анализатор.
- През 2019 г. получихте наградата “Христо Г. Данов” в областта на хуманитаристиката за книгата си “Един много добър човек: Константин Стоилов и политическата добродетел”, това ли е успехът, който най-много ви е зарадвал?
- Абсолютно. Аз бях смаян. Нямах никакво очакване. Просто това беше някакво стечение на обстоятелства. Става дума за книга, която съм мечтал да напиша. Мечтата ми да направя биография на Константин Стоилов се сбъдна. Той е един изключително положителен човек на българското модерно време, образец във всички възможни плоскости - човешка, политическа и прочее. Когато научих, че съм номиниран и трябва да отида до Пловдив, почнах да споделям с най-близките си хора, че ще си сложа номинацията в рамка, тъй като такова отличие не съм получавал. Когато там научих, че след номинацията аз съм носител на наградата, абсолютно си загубих ума. Опитах се да говоря пред хората там. Беше ми страшно трудно. Наистина това е най-великото събитие в моя живот.
- Защо великият Ерик Клептън не стана почетен доктор на вашия университет?
- Той беше обект на един разговор в нашето настоятелство, когато излезе неговата автобиография, преведена от моя син. Неговата автобиография е един учебник за това как човек може да се справя с трудностите. И да падне, да се изправи и да продължи. И то в една болезнена сфера, каквато са наркотиците и алкохолът. Той направи принос отвъд музиката. Това заслужава да бъде наградено, защото един университетски почетен доктор е именно човек, който дава на световната култура различни неща. В случая музикален принос и принос на текст. Казах, че е хубаво да го поканим. Когато стигнахме до офиса му, неговият асистент каза, че той не може да си позволи да бъде почетен доктор, защото смята, че не заслужава подобно нещо. Няма завършено образование. Написа ни отговор, в който моли да не го приемаме лично, тъй като и други университети са се обръщали към него и той със същия аргумент отказвал. Това е проява на скромност, която аз лично много ценя.
Визитка:
Историк и политик
Народен представител в четири парламента
Заместник министър-председател и министър на образоването и науката 1997-1999 г.
Председател на Настоятелството на Нов български университет
Носител на Националната награда “Христо Г. Данов” - категория “Хуманитаристика” за 2019 г. за книгата си “Един много добър човек: Константин Стоилов и политическата добродетел."
Автор на студии и монографии по история на модерна България в края на ХІХ век.
