- Още сме в пандемия, а вашият спектакъл “На живо” всяка вечер пълни залите. Какво помага на хората да преодолеят страховете и да влязат в театъра, за да ви гледат, Алекс?
- Няма от какво да се страхуват хората, когато ходят на театър. Смятам, че във времената, в които живеем, това е най-сигурното място. Влизаш в него със сертификат или с тест, всичко е много добре организирано с една цел - опазване на здравето. Искам да благодаря безкрайно много на хората, които идват и гледат “На живо”, споделят емоцията с мен. Последно за миналата година играх спектакъла на 20 декември във Варна и много се развълнувах. Дадох си сметка, че 2021-а в професионален план за мен бе страхотна, защото се сбъдна мечтата ми, наречена “На живо”. Още докато обмислях идеята за него, след това го подготвях, все си мислех, че ако мога да помогна и на един човек с него, ако мога да достигна душичките на един, двама, трима, съм постигнала мечтата си. Не съм си представяла, че ефектът ще бъде толкова голям и ще мога да навляза в душите и сърцата на толкова много хора. Затова и безкрайно им благодаря. Не само, че идват да ме гледат, но и че след всяко представление ми пишат и споделят емоциите, които са преживели - това ме кара да вярвам, че всичко има смисъл. Че това, което съм направила, докосва, вълнува, помага на хората да си направят равносметки, да се замислят над важните неща в живота си. Много съм щастлива!
- “На живо” вашата равносметка ли е всъщност?
- Може би да, на този етап от живота ми.
- Каква е тя? Ще ви кажа аз какво видях във вашия спектакъл - че човек може да се бори въпреки всичко и да намери смисъл, колкото и да е трудно.
- Това исках да постигна и да стигне до хората. Както неведнъж съм казвала, смисълът за всеки от нас е различен - може да е дете, любов, работа. Но смисъл винаги има. Ние не сме тук случайно и нещата, през които преминаваме, не са случайни, трябва да ги преживеем. Всеки трябва да извърви своя път - за едни е по-труден, за други - по-лек. Но това е - всеки има свой живот, борби, падения, върхове, любови. Животът е колело - днес си горе, утре си долу. Много ми се иска “На живо” да има дълъг път.
- Какво ви казва възрастна зрителка - 80-годишна жена, след като гледа спектакъла?
- Това беше, когато играх в Пловдив. Тя ми каза, че
от 20 г. вегетира, но
благодарение на моето
представление да има и
2 дни живот, ще ги живее
така, както е живяла на 20
Това е огромно щастие и признание. Не съм си помисляла, че представлението ми ще докосва и млади хора. А то стига до сърцата на толкова от тях, които ми пишат след това цели писма. Това представление им дава надежда, вяра, сила. Много хора се губят по пътя си. Особено в тези времена, в които живеем сега, човек лесно може да потъне.
- Вие как успяхте да не потънете след всичко, което преживяхте?
- Аз ли как се преборих? Нямах избор да не го направя.
- Заради дъщеря ви ли?
- Да, тя има само мен. Така че нямам избор. Доколко съм се преборила, доколко съм успяла по някакъв начин да си стъпя на краката, да бъда що-годе адекватен човек, не знам. Опитвам се, боря се, просто нямам избор.
- Разказвате за най-големите си страхове и загуби в пиесата. Как успявате да се съберете след това? Почти всяка седмица на сцена си припомняте най-страшните моменти и накрая пак имате силата да се усмихвате.
- Знаеш ли, на мен ми е много трудно преди всяко представление. Страхът, който изпитвам, е огромен и не е заради нещата, които ще разкажа, а дали ще стигнат до хората. Публиката всяка вечер е различна. Обаче на финала изпитвам едно смирение, не мога да го обясня. Най-вероятно идва от общото вълнение - моето и това в залата, защото усещам всеки един дъх, всяко помръдване, отваряне на кърпички. Така са изострени сетивата ми в това представление, че чувам всеки звук. Усещам как след първия ми монолог хората някак си се всмукват в една тръба и навлизат в цялата тази емоция. А накрая - смирение. И се чувствам добре и щастлива.
- Дъщеря ви вече гледа ли “На живо”?
- Още не.
- Защо - не искате да чува това, което разказвате ли?
- Напротив, тя знае всичко, аз нищо не крия от нея. Просто едно е мама да ти го каже в хола, друго е да я видиш на сцената как разказва най-личните неща от живота ви пред хора, които не познаваш. Просто ми е мъчно, че ще плаче за баща си, затова. Тя не познава майка ми, не познава баща ми, знае цялата история, знае за цялата ми любов към Пепа. Но когато не познаваш един човек, е много различно. София и Иван имаха невероятна връзка и знам, че тя много ще плаче накрая.
София ще гледа “На живо”, но малко изчаквам. Голямата дъщеря на Иван - Люба, гледа представлението. Каза ми много мили и вълнуващи неща и се радвам, че на нея много ѝ хареса.
- Вие сте в прекрасни отношения с нея от години.
- Да, слава Богу.
- Гледа ли дъщеря ви филма “Покрив”, с който се отбелязаха 75 г. от рождението на майка ви?
- Не, защото същия ден се прибирах от Варна. Когато влязох в София, беше страшно по пътищата, всички се подготвяха за празниците и въобще не успях да стигна до училището ѝ, за да я взема с мен да гледаме филма. Искам да благодаря на кино “Одеон”, това бе тяхна инициатива. Този филм никога не съм го гледала на голям екран на лента, беше много вълнуващо. Потресох се, защото, както знам, че София прилича на майка си, видях в този филм как тя е едно към едно като Пепа. Жестове, поглед, усмивка, начин на говорене - всичко. Тя не познава майка ми, никога не е общувала с нея, няма откъде да копира, направо бях втрещена! След това като я взех, тя ме попита защо така я гледам странно, аз ѝ обясних, че съм направо в шок от приликата им.
- Вие сте се обръщали към майка си по име, защото отношенията ви са били по-скоро приятелски, отколкото като майка и дъщеря. Такава ли е връзката ви със София?
- Много се надявам, защото за мен е важно да бъдеш приятел с родителите си. Искам да имам такива отношения с нея, каквито имах с Пепа - при нас нямаше скрито-покрито. Нещата се казваха директно на масата веднага. И това е много важно. Като кажеш истината, е много по-лесно. Ако се оплетеш в лъжи, те рано или късно излизат наяве.
- Наистина ли майка ви ви се е разсърдила, когато сте ѝ казали, че искате да учите в НАТФИЗ, и дори е спряла да ви говори?
- В нейните представи аз щях да уча право.
Тя знаеше какъв е пътят на
актьора и какъв е животът
му в нашата държава и
искаше да ме предпази
от всичко това. Не успя. Но както тя не застана на моя път, така и аз няма да застана на пътя на София. Както казвам и в представлението си: Животът си е твой и само ти имаш право над него, и само ти лично можеш да решиш да продължиш да го живееш такъв, какъвто е, или да го промениш. Никой няма право да се бърка в живота на другия. Всеки има право на собствен път.
- Заслужава ли си такава голяма любов, каквато имахте вие с Иван Ласкин, ако знаете, че много ще боли?
- Заслужава си. А заслужава ли си никога да не срещнеш любовта, за да не те боли?
- На първата ви среща той се е държал доста арогантно, а малко след това ви казва, че един ден ще се ожени за вас. Какво си помислихте тогава?
- Че не е добре с главата.
Викам си: Какво му
стана на тоя, как така!
Няма нищо по-хубаво от това човек да изживее такава голяма любов. Има хора, които никога не я срещат. И двете ми любови в живота ми - която имах с майка ми и след това която имах с Иван, бяха и са много силни. Не мога да говоря за тях в минало време. Любовта седи в душата ми и никога няма да си тръгне от там.
Мислех си, че всички имат такива взаимоотношения с майка си, каквито имахме ние с Пепа. След като тя си отиде, видях, че изобщо не е така. Това много ме потресе. Мислех, че както аз живеех с Иван, така живеят всички. Но и това се оказа, че не е така. Така че аз мога да бъда само и единствено благодарна. В крайна сметка любовта и болката вървят ръка за ръка. Няма как - ако не обичаш, няма как да те боли. Но кой човек не обича? Сигурно има такива странни хора по света.
Вземи и любовта към детето - в момента, в който то се появи, любовта към него расте всеки ден, става все по-неистова. И започват големите тревоги, неспане, няма как. Но така сме създадени и какво по-хубаво от това човек да чувства!
Да, страдах, защото обичах, но аз мога само да благодаря за тази любов. Имам и невероятно дете от тази любов, а на нея - на София, много ѝ личи, че е направена с огромна любов.
Знаеш ли, плаши ме само пубертетът. София е събрала емоциите на Иван, на Пепа, моите. Тя е огън - тя е трима ни накуп.
- Какво би казала майка ви, ако живееше в това странно време, в което сме сега?
- Не знам. Сигурно онова, което ми повтаряше цял живот - че е много важно да се научиш да броиш до 10, да имаш търпение.
- Докога, казвате ли си?
- Всеки си казва докога. Никой от нас не може да направи нещо за пандемията и тук човек трябва да бъде търпелив, да пазим живота и здравето на хората. А относно това какво ще се случва в нашата държава оттук нататък, на мен ми е много интересно да видим. Надявам се, иска ми се много, дано да се случи промяната.
Като бях малка, майка ми
ме мъкнеше по митинги
и аз я питах защо сме от площад на площад, когато се викаше за синята идея, тя ми казваше: За да живееш ти в по-добри времена. Времената не се промениха. Общо взето, гледаме едни и същи хора, които просто сменят партията последните години. И винаги са на политическата сцена. Така че мога да кажа, че сега нямам търпение да видя какво ще се случи. Надявам се да е за добро и нещата да се променят поне за нашите деца.
- Какво си мечтае София за бъдещето, каква иска да стане? Мечтае ли за сцената?
- Тя снима един филм през лятото - “Игра на доверие”, с Яна Маринова. София имаше главна роля в него, тежка, много драматична. Аз не ходих на снимки с нея. Реших, че щом толкова много иска да снима, е време да се оправя сама и да разбере каква е тая професия и че не е лесно да висиш по 12 часа на терен. Много съм горда, защото, след като снимките приключиха, екипът ми каза невероятни неща. Сякаш не говорят за моето дете. Като се докоснеш от първо лице до тази магия на киното, знам ли - видях я, че залитна. Тя все пак е на 11 г. Тепърва ще променя мнението си каква иска да стане.
- Вас ще ви видим ли отново по телевизията?
- Нямам такива предложения. Аз не приемам всичко, защото смятам, че човек трябва да има хигиена - тя е много важна в нашата професия. Винаги съм казвала, че
не съм от хората, които
искат на всяка цена
да са на екран
Мисля, че нещата, които съм правила на екран, са стойностни и не се притеснявам от тях. Напротив - гордея се и с предаванията, които съм водила, и със сериалите, в които съм участвала. През годините съм имала предложения, които съм отказвала директно. Не искам да се превърна в някой човек, който е навсякъде - отваряш хладилника и той е на консервата например. Ти ако си навсякъде, си неефективен. Няма как да играеш в 15 различни представления всяка вечер, защото в един момент започваш да не знаеш какво играеш.
- Какво си пожелавате за новата година и какво бихте пожелали на нашите читатели?
- Пожелавам здраве на мен и на детето ми. Както и “На живо” да има дълъг път, защото се оказва, че носи много сила, заряд и любов. Видях как с едно представление можеш да накараш хората да продължат напред.
След като го гледа, Мариус Куркински ми каза: Това е революция в българския театър, защото досега никой не е правил такъв тип представление. Ти ми върна вярата, че има смисъл от нашата професия. Какво по-голямо признание от това.
А на хората искам да пожелая една по-здрава година, по-спокойна и по-смислена. Да са усмихнати, да се вглеждат повече в любимите си хора, защото човек с човека живее.
CV
Тя прави дебюта си в киното още като дете и едва ли някой е очаквал нещо различно от нея, освен да тръгне по стъпките на майка си Пепа Николова и баща си Йосиф Сърчаджиев - все талантливи и любими актьори. Алекс е участвала и във филми, и в сериали, била е водеща на едни от най-популярните предавания у нас, а миналата година направи нещо за първи път - осмели се да разкаже личната си история в спектакъл, в който описва и най-трудните, и най-хубавите си моменти.
