Накъде след училище: Череши в родния двор или ягоди в Англия?
Темите, върху които пишат нашите деца, винаги вълнуват повече родителите, учителите и обществото. Тази година май всички са по-доволни от жребия.
Разказът на Захари Карабашлиев “Череши” зарадва повечето от пряко или косвено участващите в проверката на наученото. Наученото като познание за света и литературата, преподавано през последната година в условия, съвсем нетипични за образователната ни система. Разбира се, знания, познания и опит не се придобиват в последната отсечка на учебния процес, но и това оказва своето влияние.
Децата писаха, преразказваха, осмисляха и разсъждаваха. Кой както. Карабашлиев е добър и благодатен разказвач. Нещата при него вървят в прав текст, но будят добра основа за преосмисляне. Ах, какви паралели правя аз върху тази основа - такива, че ако трябва да седна на изпитната банка, посмъртно няма да мина образователната бариера и ще ме връщат на поправителен! Защото моят жизнен опит, базата прочетени книги и изобщо обща и специализирана култура не могат да се сравняват с тази на едно 13-14-годишно дете.
Но децата ни живеят в света, който сме им създали, и го обитават такъв, какъвто е в действителност. Близък им е разказът. Всички обичат череши. Почти всички имат поне баба и дядо на село. Повечето познават разрухата в малките населени места. В доста семейства темата за продажба на земя битува по някакъв начин. Те преминават заедно с автора пътя към дървото, отрупано с череши, усещат вкуса на плодовете, надявам се, разбират спонтанното решение на лирическия герой да задържи този кът от детството си и спомените, свързани с него, за себе си, да не го продаде. Защото така продава миналото си. Не само своето, а това на дядо си, на рода си, на момчетата, чиито имена са изписани върху паметника, на родината си.
Финалът на разказа “кове”: - “Толкоз ми е бил акълът тогава”, тогава, когато е избрал да замине за Америка персонажът, когато е декларирал, че кракът му повече няма да стъпи тук. Под тук разбирай не само селото, а България изобщо.
Върху това трябва да се замислят децата ни, а ние да им помогнем. Защото пред всички тях стои въпросът какво ще правят след този изпит, след средното си образование. Не казвайте, че е рано или че тези проекции не са по темата. Са и още как! Череши има навсякъде по света. Дали ще ги береш в България, или в злачна чужбина, това е основният въпрос.
Разбира се, черешите са метафора. В последните десетилетия погледите на младите са повече навън, отколкото тук наоколо. Разбираемо е, без упрек го казвам. И няма да се спирам на очевадните отговори защо това е така. Всички ги знаем. Ние, родителите. Ние, по-възрастните. Всеки иска за детето си най-доброто.
Харвард вместо Софийския университет. Просто пример, мога да изброя поименно учебни заведения отсам и отвъд. Не се наемам да пледирам в ничия полза. Всеки си решава. Въпросът къде да учиш, да живееш, да се устроиш, да родиш деца при глобализацията отдавна не е проблем.
Е, пандемията малко препъна Голямото село в комуникациите, но никога нищо не е било нито гладко, нито лесно, нито с пълна гаранция.
Няма да ви говоря за патриотизъм. С приказки не става. С примери се получава. С разказа “Череши” те замисля. Пак се връщам към това право на избор - протягане към черешите в родния двор (метафора е дворът, че ако напиша родина, вече звучи помпозно, но това е думата, защо се плашите от нея и я отбягвате?) или превиване на гръб над ягодовите полета в Англия? Купуване на здрава почва под краката си тук или
доживотен наем
в обща къща с
още три-четири
разноезични
семейства в
Германия?
Не карам младите да се върнат към Белчо и Сивушка. Просто искам да работят за собствената си територия. Българската. Осеяна с паметници на момчета, дали живота си в националноосвободителните войни, с чешми, от които тече най-сладката вода, и с клони, сведени от най-едрите череши в света. Това е есенцията на разказа, върху който се трудиха седмокласниците. Дано са го разбрали. Иначе България е на ръба да заприлича на забравения Фирс от “Вишнева градина” на Чехов. “Заминаха, забравиха ме...” Подпис: Ваша България. Като се замислим след разказа на изпита на седмокласниците - за нас остава Вишнева градина.