Виктор Божинов: Филмът за група "Жигули" доведе повече зрители в кината, отколкото преди пандемията
- След 7 седмици в киносалоните новият ви филм “Голата истина за група “Жигули” вече е сред петте най-гледани български продукции за последните 30 г. Как си обяснявате този успех, г-н Божинов?
- На първо място с добрия сценарий. Това е история, която явно касае хората - не е отвлечена сама за себе си. В нея всеки може да се разпознае. Освен това жанрът - комедийна драма, е може би най-комуникативният. Като прибавим и добрия актьорски състав, се събират всички предпоставки за нещо добро. Рискувахме много филмът ни да излезе по кината като първо заглавие след разхлабване на противоепидемичните мерки. Всички мислехме, че хората са отвикнали да ходят на кино.
Оказа се, че повече
зрители, отколкото
преди пандемията,
са ходили на кино,
и то, за да гледат този филм. Така че той свърши добра работа и на киносалоните, за да върне публиката в тях. А това, че го постигна един български филм, е събитие.
- Той не само излезе по кината след поредния локдаун, но вие го снимахте по време на пандемията. Как се решихте на този риск?
- Първото, на което стъпихме, беше голямото желание на всички ни да го направим - и от екипа, и от актьорите, и от музикантите. Явно след трите месеца, в които бяхме затворени вкъщи и не правихме нищо, имахме нужда да се впуснем в нещо интересно, в което виждаме смисъл. Според мен най-важното за един филм е той да се прави с много добра енергия и желание, защото при условията, при които се произвеждат български ленти, голяма част от нещата се случват благодарение на този ентусиазъм.
През лятото, когато започнахме снимки на “Голата истина за група “Жигули”, се разхлабиха леко мерките, но съществуваше рискът някой от екипа да се разболее. В такъв случай целият процес трябва да спре за определен период. Но явно звездите са ни помогнали, за да не се случи това.
- Опазихте се?
- Да, никой не се разболя, не сме прекъсвали. Това ни караше да бъдем много бързи, стегнати, без да се разпиляваме. Филмът завършва на една голяма концертна сцена, а пък ние не можехме да си позволим да направим такава. Не знаехме до последно дали това ще се случи. Благодарение на община Бургас и на “Спайс фестивал” се качихме на сцената на феста и успяхме да заснемем финалните кадри.
- Как се случи “Голата истина за група “Жигули”?
- Със сценаристката Ваня Николова се познаваме и работим отдавна, харесвам това, което прави, сериозният ѝ подход към всичко, с което се захваща. След сериала “Връзки” решихме, че имаме добър екип и сме напипали добрата формула за този жанр - т.нар. комедийна драма. Неслучайно от там е и една част от актьорите. Общо взето си казахме: “Имаме страхотен екип актьори, трябва да измислим нещо за тях”. Така се роди идеята това да бъде история за музиканти. Самата Ваня и Нели Димитрова направиха доста сериозно проучване в музикантските среди, за да може историята да носи автентичния аромат на това, което се случва в една музикална група. Искахме филмът да е като история за резултата от прехода за последните 30 години. Да покажем с какви мечти са тръгнали едни хора, докъде са стигнали, с какво са се сблъсквали през това време и доколко човек може да прави компромиси в името на някаква ценна идея.
Животът е тласнал всеки от героите във филма нанякъде. И всеки от тези персонажи е представител на различен тип съсловие. Например барабанистът от групата, в ролята е Герасим Георгиев-Геро, който се е отдал на месарски бизнес, или опитите на героинята на Лилия Маравиля да се реализира в чужбина. Знаем много истории на хора, които не са успели навън, но тук трябва да се представят като реализирани.
Всеки персонаж е
резултат на сериозно
проучване и на добра
работа на сценаристите,
за да може зрителят да открие нещо от себе си у тях.
- Музиката е ключова за историята в “Голата истина за група “Жигули”. Доколко важна е тя за вас?
- Музиката е нещо, с което всички сме отраснали. За мен тя е най-великото изкуство, защото най-пряко и лесно стига до човешките емоции и създава такива. Затова всички поколения имат своя музика. Тя е част от изграждането на всеки човек.
Затова сме избрали героите ни да са от нашето поколение. Интересното на това е, че в края на 80-те години музиката имаше особен дух и сила. Тя беше заредена с бунтарски идеи за промяна, за по-добро. И така в крайна сметка стигаме до въпроса какво се случи 30 години след това и какво стана с музиката. Защо тя вече не може да занимава хората със сериозни въпроси, да предлага идеи. Това е не само у нас, но и по света - навсякъде стана конформистка. Ходим на концерти на известни банди и всички чакаме да чуем старите песни. Така се е завъртяло колелото на живота - чисто икономическите изкушения може би да са по-важни.
- Говорите за музиката през последните 30 години, но какво се случи с киното? Имахте ли вие такива надежди, които не се случиха, компромиси, които е трябвало да направите?
- Киното също като музиката е отражение на това, което се е случило с цялото ни общество. Желанието за по-добро, по-успешно май се оказа прекалено сложно, за да го направим ние. Ако сравняваме със случилото се в музиката - българските групи не само през 90-те, но и до днес продължават да се чудят дали да пеят на английски, или на български език. Дали да пробият навън, или да останат важни за нашата аудитория и да споделят нейните идеи и мисли. С киното се случи същото. Всички искаха да бъдат новите Тарковски, Антониони, да превземат международни фестивали, а в крайна сметка се оказа сякаш българският зрител остана зарязан. Сякаш той не беше важен. Това е една от сериозните грешки на българското кино в последните години. Всички се насочиха само в една посока.
- В каква посока се насочиха?
- В много лични филми, които рядко засягат повече от някакъв тесен кръг изкушена аудитория като роднини и познати, почитатели на по-сериозни филми. А доколко те са били по-успешни на попрището на сериозното, оставям всеки да прецени. Да, в последните 3-4 години се случиха успешни български ленти.
Филмовият процес у нас е на провинциално равнище и тепърва има да осъзнаваме, че киното може да бъде разположено в по-сериозен диапазон, има много повече възможности за комуникация с по-широка публика. У нас се прие, че когато един филм е гледан, той е някаква ужасна чалга, простотия, ниско ниво. А моите интереси винаги са били в центъра - един филм да предлага смислени идеи и той да е направен с отворен код, летвата да не бъде прекалено високо изстреляна, да бъде достижима за хората.
Глупаво е да кажем,
че 99% от българите
са простаци
- ходят на кино да ядат пуканки, слушат чалга и форсират грозни автомобили по околовръстното. Далеч не е така!
- И двата ви пълнометражни филма “Голата истина за група “Жигули” и “Възвишение” постигнаха огромен успех.
- “Възвишение” в момента е в боксофиса. Това е другото нещо - боксофисът се приема за мръсна дума у нас, свързана с печалбарство.
- Има ли нещо лошо човек да печели от труда си?
- В България не може да се печели от тези неща. Въпросът е, че това показва интереса към съответната продукция и доколко екипът си е свършил работата на всички нива в производството. Много ленти биваха зарязвани в момента, в който се заснемеха, с аргумента, че няма пари за реклама. Нали всички направихме избор и искаме да живеем в капитализъм?
- Доколко работата в чужбина ви помогна да се развиете в професията си?
- Това е незаменим опит. В чужбина съм работил основно в Русия, но съм снимал много чужди продукции тук. В годините, в които бях асистент-режисьор, моята цел беше да науча максимално много. Слава богу, че имах късмета да работя в различни продукции от различни националности. Така успях да видя кое е общото и кое - не. Имах възможност да бъда асистент на сериозни професионалисти в киното на световно равнище. Това, което можеш да научиш от контакта си с тях, да наблюдаваш какво те правят, възможността да им задаваш въпроси, да получаваш отговори, беше изключително важно и полезно.
- Те дават ли отговори, или си пазят занаята?
- Като ги гледа какво правят, човек сам може да си направи изводи. Когато ми се е налагало да попитам, никога не съм получавал отказ. Такава ми е била позицията - да мога да общувам с тях достатъчно пълноценно.
- Кои са били най-вдъхновяващите срещи?
- Работил съм с Режис Верние, когато снима тук “Изток - Запад”, с братя Тавиани, когато снимаха “Чифликът на чучулигата”, с Майкъл Аптед, който е режисирал един от филмите за Джеймс Бонд, по “Енигма”. В Русия съм работил с легендарния Тимур Бекмамбетов.
- Вие снимахте дълго време там, защо не продължихте работата в Москва, а решихте да се върнете тук?
- Когато седиш дълго на едно място, откриваш дали си способен да останеш там. Аз установих за себе си, че ако съм извън България за повече от 3-4 месеца, ме хващат лудите. Все пак тук е семейството ми, дъщеря ми. Категорично не съм искал да ги правя емигранти. Нали имаше една приказка - всяка жаба да си знае гьола. Освен това - опитай се по-добре да бъдеш първи на село, отколкото последен в града. (Смее се.)
- Как се снима сцена с цигански оркестър, който свири, за да вдъхнови главните герои в “Голата истина за група “Жигули”?
- Прекрасно се снима. Един от плюсовете на филма е тази музикална толерантност между отделните жанрове и видове. Това, което се вижда в тази сцена, ние го преживяхме наистина. Да слушаш и гледаш на живо музиканти като “Рико бенд” и специално Веско Риков, беше изключително преживяване. Смисълът на тази сцена беше да се усети енергията на едни хора, които с такава виталност си вършат работата, сякаш не го правят, за да изкарват пари, а чрез това живеят.
Когато бендът дойде на снимачната площадка, свири 5 часа и половина, без да спре. Никой не е измрънкал, никой не е казал: “Стига вече!”. Железни момчета. Благодаря на Стоян Янкулов-Стунджи, който направи връзката с “Рико бенд”.
Сцената с тези музиканти
е част от личната
история на Стунджи
- той ходи на такива събирания с ромски музиканти, защото знае, че сред тях има изключителни виртуози и иска да обменя опит с тях. Стунджи участва и във филма - зад ръцете на Геро на барабаните стоеше и свиреше той. Да видиш битка на ударните инструменти между Веско Риков и Стунджи, е наистина изключително събитие.
- Песните към филма оригинални ли са?
- Да, 6 песни са писани специално за филма. Репертоарът на група “Жигули” е създаден от Петър Дундаков и от Георги Георгиев от “Остава”.
- И песента “Грозна” ли е оригинал?
- Да. Музиката ѝ е написана от Георги Георгиев, а текстът е на Ивайло Вълчев. Получи се голяма симбиоза между музика и смислен текст, който говори за идеи. “Грозна” хем носи духа на 80-те, хем говори и на сегашното поколение. Очаквах го и се радвам, че се получи така - че младите, подрастващите зрители приемат филма чистосърдечно, искрено, което за мен е доказателство, че сме си свършили много добре работата.
- Вашата дъщеря Калина гледа ли го?
- Тя беше до мен за по-голяма част от снимките.
- Хареса ли ѝ крайният резултат?
- Да, тя е една от големите почитателки на филма.
- На колко стана Калина, иска ли да става актриса?
- През август ще навърши 12. Слава богу, не иска да става актриса. (Смее се.) Тя рисува много добре. През годините свиреше на пиано, на китара. Тя е в такава възраст, в която тепърва има да се ориентира.
- Тя ли е сред първите зрители на нещата, които правите с майка ѝ Параскева Джукелова?
- В театъра е малко по-сложно. Но общо взето в моя процес Калина е близо до мен. При Паци е по-трудно - всеки ден на репетиции, няма как. Но когато има премиери, винаги ходим.
- Миналата година снимахте още един филм - “Чамла”, какъв е той?
- Да, така е. “Чамла” беше работното му заглавие, финалното му име е “Бягство”. Снимахме го след “Голата истина за група “Жигули” в село Чамла, иначе бяхме базирани в село Триград. Сценарият е на Диляна Манева. Това е история за млади българи, които искат да избягат от големия град и да се установят да живеят сред природата и как ги приемат хора с други разбирания. Филмът не е завършен и тепърва ще говорим за него. Най-вероятно ще излезе по кината следващата пролет.
В него участва и френски актьор - Беноа Марешал. Направихме го с по-малко хора, по-камерен е. Всеки ден се качвахме с джипове на 1400 метра надморска височина и вечерта се връщахме оттам. Това ще е пълнометражен игрален драматичен филм.
- Ще има ли повече български филми, след като се приеха промени в закона за филмопроизводството?
- Има много неясноти, обещания, които не знам дали ще се изпълнят. Но съм сигурен, че
българското кино
заслужава по-добра съдба
Както казваше Гичо във “Възвишение”: “Аз понякога се чудя откъде идва тази българска немощност, тая нефелност. Причини много. На мен ми се чини, че главно е невежество. Не толкоз себелюбие или овчедушие, или тесногръдие, или друга някаква черта в характера, а главно невежество. Невежество е в корена на всичко. Оттам бликат тез мръсните води. Невежият човек живее в малък свят - не ще прехвърли мост от единия бряг на реката до другия, дори да го не касай.”
Така че кашата в закона за киното е много голяма. Много ми се иска тази година да не е нулева. Аз съм един от хората, които тайно се надяват, че обещанията за повече финансиране ще се случат. Моят следващ голям проект се казва “Чамкория”, а това не е прост и евтин филм, така че ще видим.
CV
Нито един от новата вълна български сериали не е правен без негово участие. Той е един от най-успешните наши режисьори.
Завършил е филмова и тв режисура в НАТФИЗ с художествен ръководител проф. Христо Христов. Още докато следва в академията, негови курсови работи участват в селекциите на някои от най-престижните международни фестивали за късометражни филми (Мюнхен, Оберхаузен, Тампере, Клермон Феран, Драма).
Работил е като асистент-режисьор в международни продукции с някои от най-големите режисьори на световното кино.
Режисьор е на историческата лента “Възвишение”, базирана на едноименния роман на Милен Русков. Тя се превръща в един от най-гледаните български филми за последните години. Малко след като влиза в стрийминг платформата на HBO, става най-гледаното заглавие там. Последният му проект е комедията “Голата истина за група “Жигули”, която само за няколко седмици по кината оглави всички класации.