Столичани в повече
От сезон 1964/1965 не е имало 6 софийски отбора в елита
Разширяване на футболната ни география и съживяването на традиционни центрове на играта в цялата страна - това е поредната мантра, която повтарят някои като аргумент за увеличаване на отборите в Първа лига. Изглежда логично, защото знаковите успехи на клубния ни футбол в евротурнирите дойдоха, когато форматът на провеждане на първенството бе - 16 отбора, играещи всеки срещу всеки в по 2 мача при разменено домакинство, без фази и плейофи и без измамни сламки за удавници като баражи за Европа и промоция.
Футболът ни бе най-конкурентен на Стария континент, когато столичните представители в елита бяха 4, по изключение 5, от 16-те тима, или
златното сечение
е една четвърт
от всички
участници
Спорът “столица-провинция” във футбола ни сякаш е неподвластен на годините и не е затихвал никога. Софийските “квоти” са в основата и на разформироването на първообраза на сегашния елит - Националната дивизия, просъществувала само 3 сезона от 1937 до 1940 г. Абсолютният рекорд е от далечната 1953 г., когато 7 от 15-те члена на елита са от София. В началото на онзи сезон като 16-и тим се подвизава и Сборен отбор на доброволните спортни организации (ДСО), или националният ни тим, ако преведем названието от “съветски” на български език, който също играе мачовете си в столицата. Все пак да поясним - в онези години по тертип, дошъл от СССР, клубният ни футбол е преструктуриран от териториален на ведомствен принцип, а държавните ведомства са базирани главно в София...
Приказките за географията звучат убедително, каква обаче е реалността на първо време - за следващия сезон, който вече чука на вратата и чиито контури все още не са очертани,
елитът се
напълни със
софийски отбори,
два от които бутикови проектчета без никаква фенска маса - ФК ЦСКА 1948, създаден заради егото на някои, и “Царско село”, лице на хотелски комплекс на околовръстното. За първи път от сезон 2014/15 г. в елита се събира традиционната голяма софийска четворка - “Локомотив” се завърна там, където е историческото му място. 6 “шопски” от всички - това не се бе случвало от сезон 1964/65 г. (виж таблицата), когато шампион стана “Левски” на Гунди и Витлачил, а всички тимове в крайния топ 4 бяха от София, но тогава групата все пак бе от 16 отбора.
Нещо повече, ако не беше щедро дарената дузпа (без омразния незнайно защо ВАР) в баража за оставане/промоция, съвсем реална бе възможността към тях да се присъедини и седми, да го наречем компромисен вариант на клуб - хем с някогашни традиции, хем без публика - “Септември”. Тогава точно половината от 14-те участника в лигата щяха да са от София, нещо, което като процент “фифти-фифти” не се е ставало от сезон 1959/60 г. насам, когато абсолютният дебютант по онова време “Септември” допълваше голямата столична четворка плюс мъртвородения милиционерски проект “Спартак”, т.е. 6 от участващите 12 тима.
Също толкова мъртвороден изглежда днес и клубът витрина на букмейкърска компания, на която е кръстен и целият елит, чието съществувание сред “майсторите” изглеждаше оправдано само като пристан за 40-годишния Мартин Камбуров да постави своя голмайсторски рекорд. Слава Богу, Марто се усети навреме как го взимат за канарче. В интерес на истината, с течение на сезона се видяха и позитиви от мистичното присъствие на тима -
възроди
кариерата на
Ивайло Чочев
и показа на футболна България млади талантливи родни играчи. Клубът контрапункт на играещия на “Българска армия” обаче ще отиде в небитието веднага щом собственикът му се насити на своята играчка, но това до известна степен се отнася и за хегемона “Лудогорец”, който вдига по навик купата пред шепа хора, събрани около шампанското в ложите и край един тъпан на трибуна “Моци” в очакване на концерта на Горан Брегович. Господа “географи” от кръжеца “днес оставка, догодина не”, мислете не как да задоволявате парвенюшки капризи на “гола поляна”, а как да съживите регионални крепости на футбола като Бургас, Плевен, Перник, Русе, Дупница, Сливен, Добрич, Кюстендил, Горна Оряховица, Петрич, където хората безкористно обичат великата игра, но нямат представителство на високо ниво заради разни богаташки проектчета, градени с пари и влияние.
Да погледнем и към друга мантра - без плейофи няма интересно първенство до самия му край, увеличават се т.нар. безсмислени мачове и възможностите за уговорки. През 2020/2021 г. обаче нищо не можеше да спаси от липсата на интрига борбата в изкуствено отделения топ 6. И защо точно първа шестица, след като фаворитите бяха 3 плюс един (имам предвид приятната изненада “Арда” като добавка), а останалите два тима бяха просто пълнеж, при това прецакани да нямат шанса да са седми? Бегъл поглед на таблицата показва -
в първата
шестица не стана
нито една рокада
в сравнение с
края на редовния
сезон
от 26 кръга, а последните 4 (от 5) мача от втората фаза бяха досадна тегоба за осигурилия си преждевременно титлата “Лудогорец”. В по-долните две четворки рокадите в сравнение с редовния сезон пък бяха съвсем козметични без никакъв ефект за крайния резултат – деветият “Левски” все пак издрапа до осмото място, а последният “Монтана” стана предпоследен. И идваме до “мазола”, наречен бараж - какъв е смисълът да стигнеш до него след целогодишни честни усилия, когато един рефер с умисъл или без може ритуално да изчегърта мечтите ти с един сигнал на свирката си?
За безкритичните привърженици на плейофите е редно да припомним кога бе последната голяма драма в първенството ни - изгубената титла на “Левски” в последния кръг на 2012/2013 г. с равенството 1:1 срещу “играещия за нищо” “Славия” се случи точно в последния сезон по класическата за футбола ни система с 16 тима с два полусезона с по 15 мача и в една фаза...