Пепеляшки по прашки зад димната завеса на екстаза
Децата не са виновни - държани на въже в коронакризата, абитуриентите се юрнаха да компенсират
Празничен месец е май, а тази година отново изпъстря още по-празнично с абитуриентските балове. Заради глобалното затваряне, следствие COVID кризата, миналата година завършващите средно образование бяха лишени от своя първи истински бал. Да, на места имаше събирания, но при спазване на мерките, през юли предимно, когато зрелостниците бяха вече де факто първокурсници във висшите учебни заведения. По-кротки празници тоест.
За сметка на това тази година държаните сякаш на въже и в преносен, и в пряк смисъл се юрнаха да компенсират. Много пъти съм коментирала темата, изпратила съм всичките си деца на първите им балове, плюс тези на роднини, приятели и съседи. Мнението ми не е мръднало ни на йота през годините. За съжаление. Ама как, ще кажете, какво съжаление, децата си взимат пътния лист за живота, трябва да се радваме! О, да, би трябвало. Но едни уж дребни, а всъщност много тревожни нещица вгорчават радостта ми. И далеч не само моята.
Едно време, докато все още имаше военна служба, някой народен гений беше именувал изпращането на младежите в казармата “ялови сватби”. Същото от години може да се приложи към абитуриентските балове. Правя предварителна уговорка - хулна дума срещу децата (ни) няма да отроня. Те не са виновни нито за пандемията, нито за дистанционното обучение, нито за наложените тенденции в балуването. Защото потрошените родителски спестявания или заробващи заеми за кичозни тоалети, нелепи прически, златни помпозни бижута, наети S-класи, даване на галаобеди и вечери и прескъпи куверти и всякакви екстри не е от вчера. Сега пандемичната обстановка ги извади още по-наяве. Нормално.
Нормално ли? Млади са, нека се повеселят, нека се почувстват главни действащи лица в приказката за Пепеляшка. Ще ги изгладуваме после тези пари. Да, родителят винаги е готов на всичко за детето си, тъй е устроен светът.
Но ролята на родителя не е само да осигурява, а преди всичко да възпитава. Което включва и да отказва глупавите капризи на щерката или синчето. Именно защото са млади и още нямат мярка в представите за това кое е прилично и кое не. И когато родителят на драго сърце троши пари за розов тоалет, състоящ се от наметалце, което не скрива, а разкрива сладинки... прашки, май сме на ниво “уйде коньот у ряката”. Колкото и да е красиво момиченцето, колкото и да е съразмерно телосложението му, баш мен в пуританство не може, ме обвините, ама става за посмешище. И след пет години ще го е срам от този му бален костюм и ще се диви с кой акъл го е поискало, и ще се гневи, че мама и тате са му играли по гайдата.
Това е просто пример, други няма да давам, около нас има достатъчно подобни. И не обвинявам - всеки както го акъл учи. Тези деца ние сме ги възпитавали, те са наша проекция на бъдещето. Ако е изкривена, не те са виновни, а ние. За обществото говоря, колкото и да е широко и аморфно това понятие. Защо да се учудваме на изстъпленията зрелостни (боже, зрелостник иде от зрял, а тъй незрели са някои от тях, не възрастово, възприятийно), когато хвърлят димки, разливат шампанско, крещят нечленоразделно и надигат бутилки по площади и площадчета? Естествено, без да спазват противоепидемичните мерки, кой ти мисли за втръсналите маски и още по-омръзналата дистанция, искат да се прегръщат, да танцуват, да са заедно не през екрана на компютъра, всичко това, което един нормален човек иска, а година и половина му е било забранено.
И все пак, и все пак, законовите разпоредби е редно да се спазват, защото животът на всеки един вече е в собствените му ръце, а не в тези на родителите. Отговорността вече е на всеки един, стиснал в ръка този символичен пътен лист за самостоятелния живот. Един ден, една вечер, една нощ, един бал, а на другия ден? “Животът със грубите лапи челични”, както го е казал поетът, няма да изпълнява нито капризите, нито желанията като с магическа пръчка. Каляската се превръща в тиква, мишките се разбягват и никакъв принц не тръгва да мери изгубената обувка за 300 лв.
Дечица, все още сте дечица до утре, в живота не се влиза под димната завеса на екстаза, сред струите на шампанското, не се влиза в него нито с прашки, нито с потури, това трябва да разберете сами, ако не са ви го обяснили вкъщи. И ще го разберете, някои от вас по трудния начин, но той си е такъв животът, предимно всякакъв и предимно труден. Винаги съм сравнявала радостното броене от 1 до 12 с обратното броене на часовника, който никога не пропуска да отброи дванайсетия час. Символично. Вашият дванайсети час вече настъпи. Оттук нататък кой както си го направи. И дано го направите по мярката на мечтите си, а не по капризите си. За ваше добро, защото ние, освен вас, друго утре нямаме.