Ани Владимирова: Пандемията ни показа, че сме капризни нарциси, а не богове
- Накара ни да се опознаем, направи ни по-грижовни и
дисциплинирани.
- В изолацията стана по-видимо, че любовта
не е покупка, а преживяване
- Свикнахме с образа на пандемията като зло, което ограничава живота ни и ни отнема комфорта и свободата. Има ли обаче пандемията позитивна страна, г-жо Владимирова?
- Няма какво да се заблуждаваме - лошото в пандемията е повече, но има и позитиви. В този ред на мисли самият факт, че нещо ни ограничава и ни взема, вече показва, че сме се разпищолили. Превърнали сме се в нарциси, консуматори и пътешественици, изискващи всичко на момента, тук и сега, претенциозни към партньора, работодателя, колегата. Не сме свикнали да губим комфорт и сега ни се струва, че кой знае какво ни е ударило. Но реално това е най-дългият период в историята, поне на западното общество като такова, в което не сме подлагани на екстремни изпитания - например войни и по-големи събития, които са изправяли хората на ръба на инстинктите им. И колкото и днешното бедствие да е в някаква степен реално, а в друга - илюзорно, то ни припомни, че сме преходни, че не сме богове и изостри инстинктите ни.
- Плюс на пандемията е, че ни накара да четем повече, дори да пишем. Повече са заченатите бебета. Оказва се, че тя е ускорила въвеждането на технологии, които иначе е трябвало да навлязат в живота ни след 5 години. Имате ли какво да добавите към този списък?
- И още как. Първото е, че ни се наложи да се опознаем. Досега препускахме без да спираме в колелото като хамстери с такава скорост, че изобщо не забелязвахме покрай какво минаваме. Сега обаче ни се наложи да спрем, да се огледаме и да видим кои са хората около нас.
Преди в семейната среда повечето се прибираха вкъщи в лошо настроение, кисели, мърморещи за работата, която са свършили едва ли не в състезание коя е по-лоша. Но когато в пандемията се затвориха в едно пространство родителите на ученици видяха, че учебният материал не само не е лесен, но и много се различава от онзи по тяхно време.
Мъжете и жените разбраха, че задълженията на партньора им също никак не са леки. И в тази посока се появи повече уважение към труда и усилията на другия.
Има и една чисто психологическа тенденция, която много харесвам - научихме се да използваме повече невербалните синали, защото маската скрива основните изражения, които показват преживяванията ни, за разлика от думите, които са много лъжовни. Заради носенето на маски и социалната дистанция всъщност ние загубихме и двете - нито виждаме лицето на човека с хилядите му физиономии, нито чуваме добре какво казва. Пандемията сякаш ни накара да се опознаем като хора - и в семейството, и извън него. И ако преди сякаш не фокусирахме детайлите, сега сме като слезли от влак, и усещаме миризмите, гледката, шумовете. Спрели сме и фокусът може да се концентрира.
Преди мнозина употребяваха един паразитен израз - "как да кажа", издаващ такова душевно богатство, че се чудиш кой точно израз да избереш, а пък всъщност зад това се крие опит за печелене на време. Сега такъв по-масово използван израз е "като цяло" и той много добре показва, че не можеш да се ориентираш в детайлите, но пък за сметка на това се опитваш да правиш някакви цялостни конструкции, защото не знаеш точно какво е положението. Затова всичко е "като цяло".
- Поведенчески какви позитиви ни донесе пандемията - станахме ли по-дисциплинирани, по-човечни, по-състрадателни, по-жертвоготовни?
- Задължителното спазване на правила определено ни направи по-дисциплинирани и по-грижовни. Наложи се и да се грижим за близките си, включително и за съседи.
Хората в малките градчета и селца им пазаруват, помагат им в домакинството, чистят, водят ги на лекар. Интересно е, че започна връщане към селата, към родните места, към бащината къща, към имота, който си изоставил, а това винаги е много зареждащо.
Прави ми впечатление също така, че
в очите на
обществото се
реабилитираха
много професии
Ако доскоро биеха лекарите в спешните отделения, сега ситуацията е коренно различна - деца им рисуват рисунки, хора им носят храна, изказват им публично благодарност, поздравяват ги за професионални празници.
Учителите също се радват на уважение и доверие в тези коронавирусни времена.
- Изолацията у дома има ли плюсове?
- Тя донесе на някои личностно развитие, особено в ограниченото пространство у дома, в което мнозина останаха насаме със себе си. Други решиха да си довършат образованието, да научат език или да се усъвършенстват в професията онлайн.
Всъщност пандемията направи хората много по-креативни. Постепенно започнаха сами да откриват собствената си рецепта за щастие. Включително опознавайки себе си, възможностите си и талантите си.
- Кой е позитивът, който новите технологии донесоха? Засега чуваме само упреци, че масово живеем със забит в смартфона си нос.
- Ако преди потреблението запълваше емоционалните ни дефицити, сега като имаш възможност да пазаруваш от къщи онлайн, изведнъж си даваш сметка, че нямаш нужда от 50 чифта обувки, които няма къде да обуеш и че няма как да направиш сватба за 200 човека, за да те видят комшиите, нали? Тази онлайн възможност за пазар в пандемията се отразява отрезвяващо върху финансовото поведение на хората. Започват да използват средствата си по по-смислен начин.
Променя се и погледът им към спорта, към природата, към културата - осъзнаха, че има разлика между служебен и личен живот. Защото преди стереотипът беше "да отидем на работа, за да се похвалим какво сме направили вкъщи" и "да се приберем вкъщи и да се оплачем какво сме правили на работа". Освен всичко друго всички ние трябваше да имаме онзи ухилен, щастлив, активен вид на работното си място, копиран и наложен от западния свят. Като ни затвориха, видяхме, че служебния и личния живот трябва да са две отделни писти. Оттам дойде и осъзнаването на реалните чувства на хората.
Започнаха да се променят критериите за партньора до теб - за съпруга или съпругата. Започнахме да ценим чистото човешко присъствие, което преди беше на килограм - товариш се в нискотарифния самолет, една сюрия кварталници пишат “Локо 2019” по Хеопсовата пирамида в Египет. Сега се оказа, че този парад на суетата не върви.
- Дали пандемията насърчи опитите на хората да се справят със самотата?
- Със сигурност в пандемията самотните започнаха да осъзнават самотата си, колко са тъжни, колко несподелени моменти имат.
Появиха се
квартални
любови, търсене
на стари
съученици,
на емигрирали приятели.
Ако преди неспособността на самотните да си намерят приятел, партньор, гадже, мъж, жена, идваше точно от това, че хората се плъзгаха повърхностно в контактите си и буквално бяха в ситуация на каталожна търговия в социалните мрежи - гледаха кой има по-големи мускули и кой си е направил повече екстеншъни. Сега, когато не можеш да отидеш сумати време на фризьор, няма как “да се лъснеш”.
Днес покрай темите за пандемията ние си позволихме да допуснем в личното си пространство хора, с които да си разкажем взаимно какво ни се случва.
Неотдавна моя млада позната ми сподели, че има двама ухажори. Единият бил много успешен и вървежен, идеал за всяка жена. Другият обаче я питал как е, отварял й вратата на колата, изслушвал я в разговор и това беше я впечатлило много повече.
В пандемията сякаш стана по-видимо това, че любовта не е покупка, а преживяване.
Сега хората май си дават много повече сметка, че шансовете и изборите в живота не са безкрайно много. Че времето е лимитирано и трябва да цениш онези от хората, които ти заблестят.
- Дистанционната работа у дома май уби големия колектив на живо и го постави във виртуална среда. Не е ли това безопасното бъдеще?
- Факт. Колко по-лесно беше преди един работодател да те посече, да се развика, че е недоволен, да изсипе една торба с наказания. Докато в момента много от работодателите се държат човешки и грижовно с подчинените си. Звънят им лично да ги питат как са. Самите служители си оказват изключителна подкрепа, когато работят по поръчка в ограничено време. Няма я нездравословната конкуренция на ниво “нека ти покажа колко по-добър съм от теб”.
В компаниите с добра фирмена култура сега похватът е друг: “Аз знам това, искаш ли да ти покажа как, за по-лесно и да го свършим по-бързо?”
Впрочем бях впечатлена от казаното от Макс де Пре, изпълнителен директор на голяма западна компания - първата отговорност на лидера е да дефинира реалността, а последната - да каже “Благодаря!” Според него между двете лидерът трябва да стане слуга.
- Съкращаването и преоценяването на контактите в тази пандемия има ли позитивна страна?
- Преди падемията контактите бяха нещо средно между парад на суетата и потребителски отношения. Срещаш се с други хора, за да сравните кой колко е успял, какъв е животът му, къде ходи, как изглежда и кого познава. Или ги търсиш само, когато ти трябват за нещо.
Сега се видя, че няма какво да си мерим - всички сме затворени у дома, че няма какво да вземеш от другите, защото много малко неща ти трябват. Така останаха истинските човешки отношения, те сами се редуцираха по силата на потребностите.
- Ваксините срещу коронавируса ни обещават изход от ситуацията, в която сме. Защо обаче срещат съпротива?
- Защото не вярваме в свободата. Като народ много пъти сме лъгани, че ще я получим и много пъти сме тръгвали с доверие към обещанията на месии, че ще донесат изцеление и ще ни спасят.
Ваксината е средство да отвориш вратата и да излезеш навън. Но ние подсъзнателно се страхуваме, че и тук има някаква уловка. Че, да, хубаво - ще отворим вратата, ама като излезем навън, няма ли да ни употребят за нещо? Това е базово недоверие. И ако ни бяха обещали нещо друго, пак нямаше да вярваме.
----------------
Ани Владимирова е родена в Плевен. Завършва висшето си образование в Софийския университет “Св. Кл. Охридски”.
- Има дългогодишен опит в областта на практическата психология
- Създава първия сайт за онлайн психологически консултации и терапия
- Позната е на телевизионната публика и като психолог на “Биг Брадър”, “Байландо”, “Фермата”, “Истински истории”
- Носител на годишната награда в раздел “Психология” на фондация “Св. Иван Рилски - Плевен” през 2015 г.