Неудобни думи за американските и нашите избори
Отминаха американските президентски избори, но коментарите за тях продължават. И е така, защото най-силната икономически и военно държава на света има нов президент. У нас това ще се случи в края на годината. И също ще има коментари. Защото България може и да не е световна сила, но е фактор в Югоизточна Европа. Впрочем настоящият ни президент отдавна води своята предизборна кампания. Уйдисва на акъла на онези партии, които преценява, че наесен ще го подкрепят за втори мандат. Затова и един от лидерите на такава партия наскоро публично заяви, че нямат „нито една забележка към Румен Радев за отношението му към изпълнителната власт”. Това му изявление прозвуча като калесване. Проблемът е, че президентът Радев няма да успее да спечели втори мандат, но сам той още не знае това. Ще го научи когато му дойде времето. Тогава може би ще се чукне по главата и ще си каже: „Каква я мислех, каква стана! Излъгаха ме тия синковци и каки”. Те наистина са в състояние да го излъжат.
Политически анализатори твърдят, че президентът Байдън клони наляво. Но това е американско „ляво”, а не постсъветско, каквото у нас си го познаваме и отглеждаме. Що се отнася до въпроса дали американската нация е разединена, за да се налага новоизбраният президент да я обединява, то си мисля, че тя си е обединена, но както е във всички демократични държави по време на избори е нормално да бъде разединена. Така ще бъде и у нас на парламентарните и президентските избори. Народът ни ще бъде разединен. В САЩ съмненията за неродности в изборния процес ще продължат да бродят още дълго време. Така бе и у нас през 1990 година. Тогава в Седмото ВНС се създаде дори специална комисия за проверка на редовността на депутатските мандати, чийто председател бе покойният митрополит Панкратий ( агент „Бойко” на ДС през 70-те години). Любопитното е, че по негов донос по време на комунистическия режим в затвора попада свещеник и то само заради това, че е чел произведения на Александър Солженицин и Николай Бердяев – и двамата критици на болшевишката власт. Комисия създадохме, но съмненията за участието в изборите на половин милион фантомни гласопоподаватели, за манипулации от страна на БСП, останаха и до днес. В по-ново време имаше и предизборна „Костинбродска афера” с главно участие в нея на една днешна голяма мераклийка за парламентарен мандат.
Благодарение на шума вдигнат около американските избори мнозина нашенци научиха, че Републиканската партия е дясноцентристка, консервативна политическа сила, а Демократическата партия е социално-либерална, с изразени социалдемократически уклони. Затова и са прави онези анализатори, които твърдят, че с вота си американците са задвижили наляво политическото махало. Изборът за вицепрезидент на Камала Харис от лявото крило на Демократическата партия е показателно в това отношение. Нормално е това движение на махалото да буди надежди и в нашите леви и либерално ориентирани политически среди. Те сега са в опозиция, но вече мечтаят за управленски мандат, ако съдим по изявленията на лидери на ляволибералната тройна коалиция „Демократична България”. Разчитат за получаването му на президента, затова и отношението им към него е гальовно.
За последния половин век и до избора на демократа Джо Байдън, САЩ са имали за президенти шестима републиканци (Ричард Никсън, Джералд Форд, Роналд Рейгън, Джорд Х.У.Буш, Джорд У.Буш и Доналд Тръмп) и трима демократи (Джими Картър, Бил Клинтън и Барак Обама). 32 години на власт са били републиканците, а 18 – демократите. Това е доказателство за реалните тежнения на мнозинството от американските граждани към традиционните консервативни и в основата си християнски ценности - привързаността към род, семейство и родина, морала. На тях не им се нрави ищахът от мъж към мъж и от жена към жена, смятат, че децата им се раждат момченца и момиченца. Ръководи ги в поведението им в живота Библията, а не Истанбулската конвенция.
Разпадането на „империята на злото” - Съветският съюз и подкрепата за демократичните революции в Централна и Източна Европа започна при републиканеца Роналд Рейгън и завърши успешно при републиканеца Джордж Хърбърт Уокър Буш. Това бяха най-прекрасните и предизвикали всеобща радост събития през ХХ век. Защото много други събития през този век бяха трагични - двете световни войни например или т.нар. Октомврийска социалистическа революция, или съюзът между лидери като Хитлер и Сталин. Сред радостните събития на ХХ век бе и стъпването на американеца Нийл Армстронг на Луната, което се случи също при президент републиканец – Ричард Никсън. Затова и днешното ляво-либерално говорене срещу американския консерватизъм е крайно нелепо и непочтено. От републиканците ние само можем да се поучим как се стабилизира държава, как се преодоляват икономически и финансови кризи, как се развива науката и техниката, как се вдигат доходите на хората, как се ликвидират външните опасности – от тероризма до неконтролирания емигрантски натиск, как се защитават ценностите на свободата, как дори най-дивите неприятели като севернокорейския военнолюбец се укротяват. Това се случи при президента Доналд Тръмп, който показа, че когато е необходимо може да преговаря, но и не се поколеба през 2017 г. да даде заповед за ракетна атака срещу сирийската военновъздушна база край Хомск, като преди това предупреди руската страна да си разкара военните от нея. И не може да не сме забелязали, че след полета на „томахавките” за сирийския конфликт все по-малко се говори. Това е характерно за републиканската политическа култура – действа се своевременно, твърдо и решително, като ясно се предупреждава, какво ще последва. За да няма изненадани. Едва след това останалият свят започва да схваща и да приема положителните ефекти от американската републиканска политика. Така на 12 юни 1987 г. президентът Роналд Рейгън апелира в знаменита реч пред Бранденбургската врата в Берлин: "Mr. Gorbachev, tear down this wall!" („Г-н Горбачов, съборете тази стена!” ). И лидерът на Съветския съюз се хвана за кирката. 881 дни по-късно Берлинската стена рухна. Така действат републиканците. Президентът Джордж Х. У. Буш през 1991 г. заповяда уникалната военна операция „Пустинна буря”, в която се включиха и други демократични държави и в резултат на която бе освободена от иракска окупация държавата Кувейт и подписана смъртната присъда на иракския диктатор Саддам Хюсеин и на неговия режим. А президентът Джордж Уокър Буш започна мащабна война с ислямския тероризъм, която неговите приемници можеха само да продължат.
Днес демократите в САЩ правят непочтен опит да се отъждествят с американската демокрация. Това е все едно Корнелия Нинова у нас да говори, че БСП е символ на демокрацията. Драстично е това сравнение, защото в САЩ електорат за такава партия като БСП няма. Но го правя, защото последните президентски избори и събитията след тях показаха, че американската демокрация е като всички останали демокрации, за които още Платон е обяснил, че винаги ще имат кусури, защото предполагат възможност за „раждане на беззаконие”.
Затова и днес би трябвало да сме наясно, че няма ляво или либерално ориентирани политически партии, на които да не им минава мисълта, че могат да стигнат до властта и по „другия начин”. Това е тухлата на левия политически градеж, а и на либералното статукво в политиката. Понякога то открито крещи на улицата. Както е по време на т.нар. революции или „народни въстания”. Друг път се реализира на „четири очи”. Впрочем от известно време лидери на ляволибералната тройна коалиция „Демократична България” у нас заговориха за „получаване на управленски мандат” при положение, че е ясно като бял ден, че те няма да спечелят предстоящите парламентарни избори. В неделното си участие по БНТ лидерът на „Демократична България” Атанас Атанасов витиевато призна това. Затова и за пореден път изпрати комплиментче на президента Румен Радев. И е ясно защо. Защото той е този, който връчва проучвателните мандати за съставяне на правителство. Но тъй като в това телевизионно участие на Атанасов стана дума и за корупцията, то е добре да помним, че президентът Доналд Тръмп бе този, който подписа глобалния акт „Магнитски”, насочен срещу лица съпричастни към корупция в големи размери. Това е един от многото актове за които бившия вече президент на САЩ заслужава адмирации. Европейският съюз, за да не остане по-назад от САЩ, прие преди два месеца сходен закон. Което е доказателство за ползотворно американско влияние. Категорична позиция зае президентът Доналд Тръмп спрямо комунистически Китай и в защита на гражданските права и свободи в Хонконг. Убедителна бе твърдата му позиция и спрямо иранския режим, както и получи поздравления за негативното си отношение към изграждането на газопровода „Северен поток-2”. Доналд Тръмп не говореше антируски, но действаше последователно за ограничаване на възможностите на Кремъл да провежда политика заплашваща свободата и демокрацията. Като президент даваше отпор на руската хибридна война срещу САЩ и Европа. Сега очакванията са демократът Джо Байдън да не остане в зоната на думите, а да продължи всичко позитивно постигнато от неговия предшественик. Но дали това ще му позволят „левите сили” в Демократическата партия?
Първите укази издадени от новия американски президент говорят за либерален популизъм във вътрешно политически план или за промяна на заден ход, т.е. връщане назад. Има очаквания, че поне външнополитическите решения и действия на новата американска администрация ще бъдат по-„събрани” и ще има приемственост. Което ще означава санкциите срещу Кремъл да бъдат продължени, разширени и задълбочени, Китай да не може да си разиграва комунистическите карти, руско-германският „Северен поток-2” да си остане недовършен проект, Украйна да има пълна подкрепа за връщането на незаконно анексираната част от нейната държавна територия, венецуелският диктатор Мадуро да си загуби властта, същото да постигне и Башар Асад в Сирия, а Ким Чен Ун да си наляга парцалите. Време е и Ердоган да преосмисли дружбата си с владетеля на Кремъл. Надеждата е, че евроатлантическата връзка ще укрепне още повече, че НАТО ще продължи да бъде гаранция за сигурността на Европа и света. А страните членки на Алианса ще заделят дори повече от два процента от своя брутен вътрешен продукт за отбранителните си цели, както впрочем желаеше президентът Тръмп. Впрочем в една от последните резолюции на Европейския парламент - относно изпълнението на общата външна политика и политика на сигурност – годишен доклад за 2020 г., ясно се подчертава необходимостта европейските държави – членки на НАТО, да поемат повече отговорности за споделяне на тежестта при защита на трансатлантическото пространство и да отговорят на новите хибридни заплахи.
Естествено е американските граждани да се вълнуват най-напред от проблемите на своята страна. Интересуват ги доходите, осигуровките, данъците, цените на имотите, не им се нравят прогнозите за инфлация, за загубване на работни места. Същото е и у нас. Спомням си например каква гюрултия се вдигна у нас преди няколко години, когато от Турция ни налазиха незаконно мигранти. Това доведе до спешно издигане на стена на българо-турската граница, но и до засилен диалог с Анкара с цел да се спре мигрантския натиск. Тази политика бе правилна, както бе правилна и политиката на Доналд Тръмп спрямо мигрантския натиск към САЩ, особено от Мексико. Сега президентът Байдън ще промени тази правилна политика с неправилна, с което под флага на либерализма преследва тяснопартийна цел – да осигури след няколко години нови 10 милиона избиратели за Демократическата партия. Но нима не е редно всеки народ да се постарае неговата държава да стане Америка, а не да търси препитание в същинската Америка и да трепери за една нищо и никаква „зелена карта”? Или да минава нелегално американската граница?
Връщането на САЩ в Парижкото споразумение за климата не вълнува особено американците, защото абстрактно им звучи, че ще доживеят до края на този век, когато градинските им термометри ще ги убедят, че ужасното затопляне се е увеличило до само 1.5 градуса по Целзий, каквато е целта на зелената истерия. Тези мистични 1,5 градуса наистина превъзбудиха европейските „зелени”, но пък е странно, че те продължават да се разсейват за негативния ефект върху климата на планетата произтичащ от индустрията на Китай и Индия, например.
Справедлив бе гневът на привържениците на Републиканската партия срещу езика на лъжата, клеветата и омразата, с които бе атакуван предизборно президентът Доналд Тръмп. Този гаден език е причината милиони американци да вярват, че изборният процес в страната им е опорочен. И последва щурмът на Капитолия. Преди две години и македонците щурмуваха своето Събрание, като нахлуха в пленарната му зала и пооскубаха косите на някои депутатки, че и на днешна министърка дори. А в далечната 1997 г., на 10 януари, ние, българите, също дадахме пример как се нахлува в парламент, овладян от левите сили. Така че нищо ново под слънцето на демокрацията, казано в духа на Платон. Впрочем и миналата година нашенци се мотаха около парламента – и пред старата и пред новата му сграда, с цел да нахлуят в него, „народно въстание” вдигнаха дори, но не сколасаха докрай. Осъществиха нахлуването само майките от „Системата ни убива”. Те се намъкнаха незаконно в парламента, позяпаха по коридорите му, повъргаляха се по подовете му и бяха изпроводени по живо, по здраво от охраната му. Изобщо у нас протестърската култура на „нахлуването” е част от демократичната ни традиция. В САЩ им беше за първи път и затова толкова много преживяват случилото се. Ще им мине. Ето и у нас се задават избори и отсега е ясно, че тези, които ще ги загубят ще протестират веднага след тях. Те още отсега подготвят почвата. Тренират. Затова и е време да се разяснява, че на изборите винаги ще има само един победител. И ако сега някой ми каже, че на предстоящите парламентарни избори ще победят партиите на Нинова, Карадайъ,Трифонов, Атанасов и Иванов, или Манолова, Костадинов, Петков, Дончева, например, то веднага ще му отвърна, че нищо не разбира от политика. Но че тези наши политици могат да се сдушат след изборите, да се наговорят в потайна доба и дори да се цункат в мрака, за да стане тъмно у нас - да, това те могат да направят. Но ще бъде отвратително. И след това ще има национален рев: „олеле, майко, какво стана!” Затова и преди да се гласува трябва да се мисли. Да се мисли за времето след изборите. Тепърва много американци ще вдянат, че са сгрешили вота си на президентските избори. Както същото вдянаха, но с трагично закъснение и много нашенци, гласували за Румен Радев. Но е факт, че в САЩ животът не може да се стъжни така, както това би станало у нас, ако някой от по-горе изброените политици дойде на власт. Или се отвори парашутът на крадливите правителства, които за пред хората се наричат „програмно-експертни”. За такова правителство има мерак президентът.
Американските президентски избори отминаха. Предстоят през тази година българските парламентарни и президентски избори. И отсега е ясно: както гласуваме, така и ще живеем.
(От Фейсбук.)