Кубрат Пулев и "Притури се планината"
Кубрат Пулев се изкачи на втора своя голгота под звуците на “Притури се планината”, една разтърсващо тъжна песен за обречеността. Предвид заканите му за боксовия двубой обаче май трябваше да си пусне “Излел е Дельо” на Валя Балканска. Тя е бодряшка и юнашка. В нея Дельо заявява, че няма жив човек, който да му посегне, и се заканва да корми де що има бременни жени. А “Планината” на Стефка Съботинова Пулев трябваше да си остави за снемането от ринга.
Тези две български народни песни са комай единствените популярни в чужбина. Балканският Дельо обаче е излел вече и от Слънчевата система, докато “Планината” вещае само още поражения за българите. И на Тервел, който върви по стъпките на брат си, и в най-широк метафоричен смисъл на многозначително липсващия помежду им Аспарух.
Така е обаче само на пръв поглед и ако възприемаме краха на Пулев като позорно поражение. Всъщност обаче то е
най-типичният за българина
подвиг - да загива,
изкачил се до върха
Точно същото направи и Христо Проданов на Еверест преди 40 години, за да получи възхвали, но и много повече сарказъм. Това правят впрочем и Хаджи Димитър, и Ботев, и още много български герои - изкачват се до своя лобен връх сред глуми и подмятания отдолу на цял хор от невредими хорица.
Самата България, също като Пулев, е побеждавала в много битки, но накрая е губела войни и е потъвала в катастрофични бездни, резигнация и печал. За да се възземе за следващото такова потапяне. Нека този, който не схваща загубата на Пулев като българска орисия, да си спомни дивия възторг след футболния пердах над стоичковците. През 1994 г. в САЩ те изядоха баш същия бой от шведите, и то на цяло ниво по-ниско от Пулев. Но тук бяха посрещнати като извънземните осеменители на човечеството. Преклонението пред тях продължава. И ето, ще станат вече 40 години оттогава, а паметниците им още никнат из България. Но, изглежда, от загубата на Пулев може да се роди едно вдъхновение: Нека при ярки победи да звучи химнът на България. А при големи провали не само в спорта, но и във всякакви състезания, надпревари, класации, конкурси и пр., да звучи “Притури се планината”.
Тогава и тази песен ще полети в Космоса. Защото,
макар и трагично
безнадеждна,
тя ни извисява
Заслужава си, заслушвайки се, и да се вгледаме в нея. Ще я видим като шедьовър на българската словесност. Такова аналитично вглеждане бе пропуснато, когато песента се прочу като мистерия на българските гласове. Нямаше го и в памет на певицата Стефка Съботинова, когато тя почина. Но и сега е добро време за него:
Притури ся планината,
че затрупа два овчеря,
че затрупа два овчеря,
два овчеря, два другаря.
Първи моли: “Пусни мене!
Мене чака първо любе.”
Втори моли: “Пусни мене!
Мене чака стара майка.”
Проговаря планината:
“Ой ви вази, два овчеря!
Любе жали ден до пладне.
Майка жали чак до гроба.”
Какво фактически
се случва в тази песен?
Двама овчари минават край сипей и ги затрупват камъни. Толкоз.
Как обаче този инцидент от компетенциите на Планинската спасителна служба и достоен най-много за телефон 112 прераства в дивна балада?
Това става чрез 5 гениално използвани похвата:
1. Като се уголемява (хиперболизира);
2. Като му се придава трагичен характер;
3. Като се разраства по значимост до общочовешка, вечна тема;
4. Като му се привнася свърхестествен елемент (говореща планина). Чрез него светът на творбата става толкова странен, че всичко нереално в него вече изглежда съвсем естествено. Може да е оживяла планина, но може и да са състрадателни орлици, соколи, вълци и самодиви в бели премени.
5. В съчетание всичко това поражда усещане за съдбовност и мистично тъжното, “баладично” настроение.
Защо нещастието в песента е голямо? Защото осуетява среща след дълга и тежка разлъка.
1. Овчарлъкът е бил масов поминък в миналото.
В днешно време двамата
герои биха били
шофьори на тирове,
преобърнали се в пропаст на Хаинбоаз. Някога, при създаването на творбата, овчарите са били най-типични българи и всеки слушател лесно се е идентифицирал с тях.
От “Записките” на Захари Стоянов знаем какъв е бил животът им. Наесен подкарвали стадата на юг, следвайки пашата, зимували на Беломорието и напролет поемали обратно. Така са отсъствали от дома и от родния край по 8-9 месеца. С днешните гурбетчии на Запад е същото.
2. Диалектът на песента е централномизийски, произходът ѝ е някъде от Габровския или Еленския Балкан. Маркерите за това са “ся”, “любе”, “овчер”. Но най-точният е удвояването на косвения падеж при “ой ви вази”, както е например и в израза “мене ме, мамо, змей люби”.
Така допускаме, че планината е именно Стара планина с характерните за нея (а не за Източните Родопи) клисури, зъбери и сипеи. Това означава, че завръщането на овчарите е към края си и нещастието ги сполетява почти у дома. Така става ясно и защо те говорят на планината - явно я познават, тя им е родна. Заради всички тези скрити обстоятелства разлъката с най-близките от дълга става вечна, и то тъкмо преди да е свършила. Скръбта се възцарява вместо радостта от дългоочакваната среща току преди нея. Рязката смяна на две полюсни настроения усилва баладичния трагизъм.
3. Овчарите са затрупани заедно, защото са вървели един до друг, т.е. били са без стадото. От това пък следва, че са бедни изполичари и са пасли на кирия чужди овце. Този имплицитен (неназован) факт май има значение само за типологизиране на песента като гурбетчийска. Но не. Той служи, за да “изчисти” до крайност основната теза в нея.
Двамата овчари са неженени, т.е. те са съвсем млади. А щом са и бедни, смъртта ги отнася без никаква следа - не оставят богатство, нямат и поколение. Планината буквално и преносно ги затрива. Единствено и само жалеенето на две жени остава като последица от живота им, спомен и свидетелство, че ги е имало. Неслучайно творбата трупа всевъзможни прилики за овчарите. Живели са еднакво и умират едновременно от една и съща смърт. Целта е да бъдат неразличими един от друг и да подлежат в еднаква степен на жалеене.
И тъкмо тук се появява единствената разлика между тях и тъкмо нея те умолително изтъкват. Това обаче е разлика между други хора - две жени.
Какво прави темата общочовешка? Това са вплетените в нея няколко от т.нар. вечни мотиви, архитипични за културата на всички народи във всички епохи:
1. Мотивът за премеждията при завръщането в родния край (Одисей);
2. Мотивът за обичта и верността (изневярата) на най-близките. (Федра, Клитемнестра, Пенелопа, Йокаста и пр.)
3. Мотивът с театралното въздаване на справедливост от последната инстанция на висша отвъдна сила (От deus ex machina в античната драма, през Шекспировите трагедии и финала на зрелищното шоу “Стената” на “Пинк Флойд” та чак до “Чернобил”, последния документален шедьовър).
4. Опозицията майка-изгора и разрешаването на конфликта между тях. Във фолклора тази опозиция е плод на прастаро мислене - патриархално, дори матриархално, и затова е в полза на майката. Според това мислене принадлежността към рода е висша ценност. Тя подчинява и потиска до смазване личните чувства. В литературата обаче тази опозиция е в полза на изгората, защото тук мисленето не е общностно, а личностно.
В други култури преходът от фолклор към литература се извършва доста рано. В българската той се разгръща чак през ХIХ в., вещаейки и краха на патриархалния ред. В началото на ХХ в. този крах е забелязан от писателите. В следващите десетилетия у нас се натрупва огромна книжна камара по тази тема - стихове (Вазов, Славейков), разкази (Елин Пелин, Йовков), романи (“Снахата” на Караславов, “Железният светилник” на Талев).
Промяната в опозицията
майка-изгора в полза
на изгората
обаче, като всичко в нашата литература, почва от Ботев. Майка и либе при него вече са с изравнен статут, но заради приемствеността с фолклора майката при Ботев все пак се явява по-често. При Пенчо Славейков статутът на либето се повишава още и в опозицията с майката местата им вече се разменят. Така е в силно стилизираните “фолклорни” поеми на Славейков. Още по-късно любима и майка (снаха и свекърва) са вече в остър конфликт. В него писателите неизменно вземат страната на любимата, понеже тя е носителят на прогреса и на красивото.
Този конфликт е архитипичен и в живота и се възпроизвежда милиони пъти на всевъзможни нива. И днес между свекърви и снахи може да има силна неприязън и дори тя да е взаимна. През ХХ век у нас това все още би било модерно, но в ХХI в. то вече е анахронично.
Защо случилото се в песента е именно трагедия?
В мелодрамите героят е безукорно чист, невинен и добродетелен. Там царува контрастът, нюанси няма. Докато в трагедията образът на героя е по-сложен, в него има сенки. Той активно допринася за нещастието, даже е отчасти виновен за него. Ето как това е загатнато в песента:
1. Двамата затрупани сякаш нямат абсолютно никаква вина - жертви са на природно бедствие, сляпа стихия. Но овчарите изрично са обявени като “другари”, те не са случайни спътници, които не се познават. Явно е и че се връщат в едно и също село и че са били заедно през всичките месеци на разлъката. От това очевидно следва, че са връстници и приятели от години.
2. При изпитанието обаче тяхното другарство се разпада изведнъж. Двамата проявяват и малодушие - удрят на молба, и егоизъм -
всеки моли планината
за себе си
Няма себеотрицание, саможертва (никой не моли за другия), няма и солидарност, братство (никой не моли и за двамата). При това всеки аргументира собствената си ценност и заслугата именно той да оцелее чрез някой трети.
Това е типично за дребния човек - стремежът да се измъква, като въвлича други в ситуацията. Техните унизителни молби опровергават приятелството. Двамата са жалки и тук се прокрадва - само се прокрадва! - намек за “така им се пада”.
Как се създава баладичното настроение?
1. Това става още с първата дума - “притури се”. Тя е същностната, защото въвежда всички структурни елементи на баладата. Тя е и силна на фона на всички други думи в песента, които са прости и делнични. Това е освен всичко друго и доста странна дума - хем диалектна, хем архаична.
Българският кннижовният език е взел за своя основа диалекта именно на тази песен. Така че “притурям” е съвсем жива дума и в речниците има значение на “добавям”.
Само малцина у нас обаче са наясно със смисъла ѝ в песента. Повечето не го разбират, защото в съчетанието му с планина им се привижда contradictio in adjecto - нелогично свързване на дееца с приписваното му действие. Те дивом се дивят как така планината се “притуря”, “добавя”. Ето как:
В речника глаголът “притурям се” означава още “пресипвам се от едно място на друго, издигам се, изниквам там, където ме е нямало”. А също “стоварвам се изневиделица, прекатурвам се, трупам се, натрупвам се много и отведнъж”.Песента пази всички речникови значения на “притурям се” и ги активира в нарастващата последователност на градацията. В нея цялата планина се повдига, премества връз овчарите и се премята, при което става даже още по-голяма, притуря се.
Но защо пък чак толкова? За затрупване на двама души няма нужда да се надига цялата планина. На тях им стига да ги посипят малко камъни. Притурянето е нужно тъкмо защото е хипербола и
прави планината още
по-огромна и смазваща
А и защото чрез него тя се раздвижва, оживява, тътне и се превръща в най-главното действащо лице. Така още с първата си дума баладата вече ни е завладяла. Затова “притури се” е словесният бисер на творбата. Жалко е, че толкова много хора у нас се спъват в него и го газят или изритват встрани.
Не това обаче пречи на “Планината” да лети в Космоса. То по-скоро би помогнало. Валя Балканска пее за Дельо на съвсем непонятния за българите говор от Златоградско. А и лириката на тази родопска песен, макар и стряскащо-завладяваща, не достига съвършенството. Двете песни въздействат разтърсващо не с текста, а само с вокала и съпровода, което определя и тяхната популярност извън България и далече в Млечния път.
2. Краткост и простота са другите елементи на гениалността. Песента за планината е в строг 4-стъпен хорей с перихий само в първия и деветия стих. Цялата е от 12 стиха с по 15, 16 и 17 думи (стройна изящност) - общо 48. Типичната за народните песни повторителност и постоянните епитети обаче свиват словника ѝ почти двойно. 13 думи са използвани по веднъж, 11 - два пъти, 2 - четири пъти, и 1 - пет пъти. Вторият и третият стих са еднакви, глаголът се повтаря 2 пъти, а допълнението - 4 пъти, и то едно след друго.
Защо е така, се разбира от съотношението словник/речник. В първа строфа то е 8/15, във втора е 9/16 и в трета е 10/17. Математически прецизно! Изумителна е и пестеливостта на изразни средства - целият свят на творбата е съграден само с 27 различни думи. Ако я редуцираме само до тях, ще се получи по-малка миниатюра от събраните в “Сън за щастие”. “Притури се планината” всъщност е най-хубавото българско хайку.
2. Трагичното чувство за обреченост и съдбовност, характерно за баладата, се поражда от това, че всички действия се извършват от природна сила. Планината е активна и могъща, овчарите са пасивни и безсилни. Светът на творбата е хтоничен, разразява се мощна стихия, а човекът е нейна играчка. Тази негова безпомощност прави молбите на овчарите плахи, жалки и някак дребнави. Но на фона им планината от физически гигант се превръща в морален колос - тя става съдник по най-важния от вечните човешки въпроси: за живота и смъртта. Така планината се притуря още веднъж и от могъща става всемогъща. Тя става божество, което въздава всекиму своето.
3. Поантата е умопомрачителна, типично за баладите.
Песента се оказва
съдебен процес и
завършва с присъда
Това я приравнява с много от шедьоврите в световното изкуство. След като изслушва аргументацията на овчарите, планината се произнася. Това е втора, по-висока степен на нейното оживяване: след като се притури, тя и проговаря. Това оживяване е подчертано и с промяна на глаголното време - сегашно вместо минало.
Планината се произнася, но не в полза на някого от овчарите. Съдбата им е без значение. Всъщност това съдебно дело е “стара майка срещу първо любе” и присъдата е в полза на майката. Тя е обнародвана заедно с мотивите към нея в последните два стиха - единствените идиоматични изрази в цялата творба. Това са силни, ярки метафори, които звучат като поговорки. А поговорките са кристализирала мъдрост, те се потвърждават постоянно и са автоматично валидни, защото изказват абсолютни истини.
Тук песента свършва рязко, сякаш без развръзка. Нима онзи, който се е оправдал с майка си, е пощаден и е бил “пуснат”? Не, и двамата загиват. Това също се съобщава само индиректно и възможно най-пестеливо: чрез подмяна на използвания от овчарите глагол “чака” с глагола “жали”. Чака се жив човек, жали се мъртвец. И двете жени жалят, но делото печели тази, която жали по-дълго.
Така че - жалко за Кубрат, жалко и за българите, че накрая все така става! Жалко, жалко...