Боян Биолчев: Омразата е като коронавируса - пронизва клетките на мисленето
Преди няколко дни проф. Боян Биолчев изпрати в редакцията текста си “Държавата Урария”. Той всъщност е увод към негова книга и е писан през 1997 г., но звучи толкова актуално, че поканихме автора за разговор.
Ето текста:
Хората по света живеят в държави.У нас, откакто се помня, а и от по-скоро, чувам едно и също: “Няма такава държава!”.
Освен жизнеутвърждаващото усещане, че българинът и това го може - да живее в държава, която не съществува, това изречение внушава и убеждението: не ни включват в книгата “Гинес”, където ни е мястото, защото още на другия ден няма да има такава книга.
Мнителната ми натура обаче и старомодният ми патриотизъм не ме оставяха на мира.
Старателно събирах като цветен прашец отделни факти и коментари от заобикалящата ме неотлъчно действителност.
Започнах това още от времето, когато престанахме да си караме колите поради липса на бензин, та чак до днес, когато не ги караме поради липса на пътища или поради липсата на самата кола.
Но вместо документация с юридическа стойност от портативната пишеща машинка “Оливети” излизаха парчета проза със стипчив вкус и натрапчив мирис. Един ден валякът на машинката не се върна обратно, а излетя. Лагерът му се пръсна по пода като сачми за дребен дивеч.
Наложи се да купя компютър на старо. Промяна в текста обаче не настъпи. Значи не всичко зависи от техниката. С време се събраха достатъчно листа, та една след друга се нароиха три книжки.
Но аз ги събрах в една. Защо? Защото само на куп тази проза, тази художественост с натрапчив мирис дават да се разбере крайният извод, до който достигнах.
Да! Ето извода!
Аз разбрах - такава държава има!
Това е държавата Урария! В такава държава се крещи или “Ууу”, или “Ураа...”
- Защо се сетихте за този увод след 23 години, проф. Биолчев?
- Не съм се сетил. Подсетих се. Поискаха ми книгата “Държавата Урария”, а аз винаги в такива случаи поглеждам дали случайно не съм я надписал на друг и съм забравил да му я дам. И зачетох първите изречения.
- Какво се вика днес повече - “Ууу” или “Ураа”?
- Първото се вика срещу “другите”, второто - за нашите, но двете са така смесени в колоиден разтвор, че тоя, който вика, или по точно - крещи, си знае добре, но страничното, непреднамереното ухо с мъка ще установи кое от двете чува.
По децибели ли само да се ориентира, защото, когато се крещи, ориентацията по смисъл е доста трудна.
- Случайно ли е римуването на България с Урария?
-Случайно е хрумването за играта на думи, но логиката на паралела е очевидна.
- А има ли го и днес онова “Араламбане му е майката!”, за което призоваваше героят на Радичков Араламби?
- Уникалният писател улови първото поражение, нанесено от така наречения социализъм върху човека, и успя да го направи публично с алегорията на “Суматоха”. Партийното говорене.
При което в обществения дебат всички говорят не на събеседника, а на партията си или по-точно на вожда, а днес вече и на групата симпатизанти. “Диалог” от несъвместими монолози. А
пътят към
някаква истина
е под карантина
- Къде е мястото на българската интелигенция в днешното размирно време?
- За да имаш място, трябва да имаш права в моделирането на живота, а не забелязвам някой да пита интелигенцията с намерение да я изслуша. И често високият ум допуска с най-добри намерения грешката да заговори на равнището на описания в предишния въпрос “диалог”.
И още нещо - богатият интелект, творецът, е вълк единак, той не се усеща комфортно в групови екзалтации, дори и да участва в тях.
- Вие за редовни или за предсрочни избори сте?
- За избори съм... Е, ще добавя още нещо. С наблюдатели отвсякъде и от всички багри и географски ширини. И с абсолютна видимост. За да понамалее малко еремиевият плач след тях. Но
избори сега? Това
ще е по-скоро
седмаче, а в
политиката
кувьоз няма
- Няма ден, в който от някъде по света да не излезе съобщение, че всеки момент ще се появи лекарство срещу коронавируса. Има ли обаче лек против прекомерното его на някои български управленци?
- Да не пропуснем и кандидатите за управленци. Но това не е единствено български патент. Така е в целия свят. Няма как истинският лидер да не е с открояващо се его. Той поема рискове и търси пътеки - на новото невинаги се ръкопляска. А псевдолидерът изисква овации, преди да се реши да направи каквото и да било.
Иначе разбирам въпроса ви. Когато се казва “някои”, не е трудно да се прецени кои. Античната сентенция гласи “Мисля, значи съществувам”, но пред очите ни често е нашенската редакция: “Мисля за себе си, значи съществувате”. Е, за това няма нито лек, нито ваксина.
- Какви според вас са начините и средствата за сплотяването на българската нация в тези изключително трудни и дори опасни времена?
- Във вашия вестник публикувах изречението, че преди хиляда и двеста години успяхме от куп племена да създадем народност, а сега като че ли започваме обратно да се разпадаме на племена.
Потвърждение на това е, че въпреки максимата “премеждията сплотяват”,
точно в
пандемията
разединението
и ненавистта
възкръснаха
Живял съм доста дълго в чужбина, но както много съотечественици, никъде не съм се чувствал сред истински свои, освен в България.И ме боли, че отново кълни вътрешната емиграция в спасителен тесен приятелски кръг, защото омразата е като коронавирус - пронизва “клетките” на мисленето.
- Трябва ли да бъде премахната думата “славянски” от “визитката” на празника на 24 май?
- Дотук отговарях като българин и софиянец, на тоя въпрос ще отговоря като човек, прекарал живота си в аурата на филологията, историята и литературата. Тая идея е абсолютна недомислица. Ако го направим, само ние ще си знаем, че сме истинските създатели на славянската писменост, защото никой навън няма да възприеме термина българска писменост. От горчив опит знаем, че научно установената истина не интересува света, който за непознатото и периферното ползва клишета и мантри. Иди доказвай тогава, че ако не беше средновековна България, тази писменост нямаше да просъществува.
- Кои са народните будители днес?
- Същите! Живи в националната памет. Живо е делото им, създали са понятието за народностно достойнство. Може да не се хареса на някои, но винаги съм казвал. Това е един от най-съкровените празници, трябва да го усещаме с открити сърца, но да се трансплантира в днешното звучи така, все едно да зададем въпроса кои са днешните св. Кирил, св. Методий и св. Климент Охридски. Живеем в друг свят на свръхинформираност, многопосочна осведоменост и висок образователен ценз и анахронично звучи, че някой днес ще ни буди.
- Ще успеят ли да стигнат до единомислие българската и северномакедонската комисия за миналото на двете държави и югозападната ни съседка да стане член на ЕС?
- Пълно единомислие не е постижимо. Пък и не е необходимо.Не смятам, че потомците на моите братовчеди край Вардара биха приели, че нямат национална идентичност, след като са израснали с нея. Македония постепенно се откъсва от България не след Берлинския конгрес, а след Ньойския договор, когато е прикачена към Югославия и попада в различна среда на културно, политическо и езиково влияние.
На второ място - език има там, където има литература. А тя съществува повече от седемдесет години. Приета е в световното културно пространство. И споровете тук ще бъдат непродуктивни. За датирането има много ясно доказателство.
В македонските
учебници Вапцаров
присъства като
македонски поет
Даже със снимка на корицата. Но вътре е публикуван негов превод.
Има доста нескопосно обяснение, че през ония години поетът е нямал друго езиково пространство за творчество. И е бил принуден да ползва българския литературен език. Това всъщност не е аргумент, а самопризнание за собствен литературен език след Втората световна война.
Преодоляването на псевдонационалистическото съчинителството в исторически план е възможно и постижимо, макар и трудно, в Република Северна Македония. Очевидностите и фактологията стават убедителни при добронамерен диалог. Но трябва да е ясно, че узаконяване на фалшивото в никой случай не е решение.
Изчистването на представата за обща история трябва да се изгради взаимно без неприемливи компромиси от наша страна, за да се съгласим ние да имаме изначално чисто общо бъдеще с Република Северна Македония в Европейския съюз.
- Какво е мнението ви за инициативата на “24 часа” “Отличниците на България”, чиято цел е да подобри качеството на образованието ни?
- Всичко, което работи за образованието, е добре дошло. Във време, в което и полуобразовани произнасят присъди над българското образование, съсредоточаването на компетентния обществен поглед към него е градивно.
- Има ли опасност световната пандемия да “произведе” недостатъчно образовани поколения?
- Не мисля в апокалиптичен порядък. Но най-силно ще бъдат ударени хуманитарните дисциплини. При тях личният контакт на преподавателя с учениците и студентите е от решително важно значение. Но това не е проблем отсега.
Още в началото на този век в многобройни разговори с представители на световни университети ставаше дума за една цивилизационно застрашителна тенденция: пренебрежение към хуманитарното познание за сметка на прагматиката, която бързо работи за икономическия стандарт. Ясно звучеше въпросът какви ще са хората, дори и да живеят в една материално охолна среда. Тогава в образованието се търсеше път за компенсиране на дехуманизацията.
Днес това е почти забравено. А проблемът е изключително актуален. Най-правилният път към нормално бъдеще е не толкова роботизацията на познанието, колкото очовечаването на технологическия прогрес.
- Вие продължавате ли да преподавате в СУ? Как се справяте в тази ситуация?
- Вече водя само семинари в магистърски програми - литература и кино. Моите ученици от славистичната катедра са поели с успех славянските литератури.
Сегашните ми магистранти не са в големи групи, седем - осем човека. Доброто е, че право на тези магистратури имат бакалаври от всички специалности.
Миналата година имах трима души, завършили НАТФИЗ, имал съм и магистрант след японска филология, а дори и бакалавър по физика. Изкуството е отворена действителност, която поема в себе си всичко от живота и мирозданието.
Сигурен съм, че физикът ще бъде по-свободен след завършване на този курс в собствената коронна специалност, защото ще работи с повече енергия в по-обхватен мисловен диапазон.
За съжаление, както навсякъде директният контакт много липсва. Сприятелявал съм се със студентите, взаимното доверие е било в основата на знанието, което винаги има човешки измерения. А при това всеки може да получи дори и изненадващо познание от всеки. Но това е положението. Пандемия.
Вчера минах край Университета. Високи железни решетъчни врати преграждат пътя към двора. И както гледах натам, усетих каква непоклатима пространственост тежи вътре, а от външната страна на решетката, въпреки огромния град зад мен, заключеникът съм аз.
CV
Роден 1942 г. в София. Произхожда от големия прилепски род Биолчеви
През 1968 г. завършва полска филология в Ягелонския университет в Краков
От 1982 г. е доцент, през 1996 г. става доктор на филологическите науки и професор в СУ
От 1991 до 1993 г. е зам.-ректор на СУ, а от 1995 г. - декан на Факултета по славянски филологии
От ноември 1999 до 14 ноември 2007 г. е ректор на СУ
Автор е на стотици научни публикации: монографии, студии, статии, както и на художствени романи и филмови сценарии
Съпруг е на кинорежисьорката Мариана Евстатиева, имат дъщеря и двама внуци