Заради пандемията Стефан Диомов не стигна до Антарктида, но написа спомени
Освен книгата “Белите и черни клавиши на моя живот” издава и албум с 60 песни
За някои творци пандемията от коронавирус се оказа време за творчески заряд и равносметка. Такъв е случаят с композитора Стефан Диомов, който издаде автобиографичната си книга “Белите и черни клавиши на моя живот”, която се радва на голям читателски интерес.
Освен книгата Диомов си е направил и друг подарък . Тези дни ще издаде троен албум с 60 подбрани песни от него. Преиздава ги с нов аранжимент и звучене.
Написал книгата за два месеца през април и май, когато положението беше още затегнато и много по-често се задържал вкъщи.
“Какво по-удачно време от това да направя равносметка на живота си”, казва композиторът, който през февруари навърши 75 години.
За юбилея смятал да си подари едно пътешествие до Антарктида - единствения континент, който не е посетил, но пандемията провалила плановете му. Нямал намерение да пише книга, но за автобиографията го провокирала ситуацията около коронавируса, която разредила натоварения му график и му останало повече свободно време да е насаме с мислите си. А Диомов има какво да разкаже.
“Нямам претенциите да съм писател, но смятам, че книгата се чете леко. Мои приятели казват, че се лее като руйно вино и са я прочели за 2-3 дни”, споделя композиторът за томчето от 210 страници.
За да си опресни спомените в детайли, за някои случки звънял на Ваня Костова, Ева и Милица от любимата му “Тоника”. С часове разговарял с тях по телефона, а те с охота го връщали в златните времена на най-успешната вокална формация в България. В книгата обаче
не е спестил гафове,
разочарования
и неудачи,
които са съпътствали творческата му кариера.
Един от най-тежките моменти в живота му е отзоваването на “Тоника” от Виетнам след турнето на групата през 1979 г. По това време формацията е част от делегацията начело с Тодор Живков в азиатската страна. След официалната визита на Първия “Тоника” остава един месец там, но е потресена от условията, в които са настанени - хотелът, меко казано, е с прозорци без стъкла, от които влизат гущери, скорпиони и други екзотични твари. Недоволството им стига до ушите на Политбюро, което, за да не разваля отношенията си с братската страна, отзовава “Тоника”. После за наказание изтриват всичките им записи от фонда на националното радио.
В книгата си Диомов се връща и към далечната 1976 г., когато военните изхвърлят през прозореца багажа му от ведомственото жилище в София. “Провинението” на композитора е, че е защитил Ваня Костова, която Строителни войски гонят от групата, защото имала изяви и в други концерти освен на “Тоника СВ”. Не е пропуснал да разкаже и за
фургона на гарата в
Бургас, където са
първите му репетиции
с “Тоника”
В началото на 70-те групата е само инструментален оркестър, а Диомов - преподавател по солфеж и теория на музиката към школата на транспортните работници. За да свирят, музикантите били принудени да взимат озвучителна техника от ресторантите.
Всички случки са разказани от първо лице, много живо, пластично и оставят впечатление у читателя, че разговаря с автора срещу него.
Диомов твърди, че някои истории ги разказва за първи път. Но не обича да ги преразказва на някого, който не е чел автобиографията му.
“Оставям читателя да открие това, което търси, и да го тълкува както иска в контекста на времето”, казва композиторът.
Освен личните си спомени и тези на приятели, за да напише книгата ползвал статии от вестници и снимки от Държавния архив. Голяма част от фотосите обаче са негови. Диомов разви през годините професионална страст към снимането и я документира в много фотоизложби от пътуванията си по света. Част от снимките е публикувал и в автобиографичната си книга, но с акцент върху музиката. Това са
кадри с тромпетисти
от Мексико,
танго от Аржентина,
китари от Перу,
бразилска самба и т.н. Слоновете, Килиманджаро, масаите ще са тема на фотоалбум, който смята да издаде отделно.
“Писах книгата с много любов към хората, те ме направиха такъв, какъвто съм”, споделя Диомов. И няма как да не е така - песните му са мелодични, в тях се пее за любов и приятелство.
Неслучайно на корицата е изобразен акордеон с шапка върху него. Точно този инструмент, който родителите му купуват като малък за един рожден ден, отваря пътя му към музиката. В ученическите си години Диомов свири по заведенията в Бургас, за да помага на семейството си. И слуша италиански песни по радио “Истанбул”, които го вдъхновяват за последвалата му кариера.
“Като млад останах без гадже. Всички съученици около мен се натискаха и целуваха, а аз наблягах на акордеона”, разказва с присъщото си чувство за хумор композиторът.
Твърди, че не е търсил някаква особена метафора със заглавието на книгата. “Просто то се наложи от само себе си. Животът ми е свързан с музиката и както клавишите, и той е в черно и бяло. Има възходи, спадове, победи, загуби, но хубавите моменти са повече. Аз
винаги съм
изпитвал възторг
към живота”,
казва маестрото.
“Смея да твърдя, че няма грам фалшива “искреност” в това, което съм споделил в биографията си. Всичко съм написал с чиста съвест”, категоричен е Диомов. Това усещане е оставил и у читателите, които по-отблизо го познават. И твърдят, че описаното в “Белите и черни клавиши на моя живот” е точно, безпристрастно сканиране на даден момент, пречупено през емоционалността на автора.
“Беше ми интересно да се връщам в спомените. Това е едно особено чувство - все едно отново преживяваш живота си. А той беше един вихрен танц, който ни помете, завъртя ни главите. С “Тоника” все едно бяхме в латиносериал. Работихме като безумци - това са 450 песни, хиляди концерти, понякога над 300 на година. Като ударя чертата, не мога да повярвам, че всичко това ми се е случило. А едно време нямахме модерни телефони,технологични удобства, джипиеси, пътувахме с влак ”, прави равносметка маестрото. И добавя, че изпитва носталгия към миналото, която не е свързана само с младостта, а и с романтиката, която в днешните модерни времена като че ли е изчезнала.
“Въпреки че днес и 3 часа на мога да изкарам без телефон”, реалист е Диомов. И на 75 години всекидневието му е толкова натоварено, колкото и в “добрите стари времена”.