Жан-Жак Ано пред “24 часа”: Обичам животното, което е в нас
Големият френски кинорежисьор е почетен председател на журито на фестивала “Синелибри”
Французинът Жан-Жак Ано е един от най-самобитните и разпознаваеми режисьори на съвременното кино. Българите го познават преди всичко с шедьоврите му “Мечката”, “Името на розата”, “Любовникът” и “Седем години в Тибет”, но той е създател и на много други запомнящи се кинотворби, оставили дълбок отпечатък върху седмото изкуство през последните 5 десетилетия.
Носител е на “Оскар” за чуждестранен филм за “Победа с песен на уста” (първия му филм), както и на “Сезар” за най-добър филм и за най-добър режисьор за “Война за огъня”, “Сезар” за най-добър чуждестранен филм за “Името на розата” и “Сезар” за най-добър режисьор за “Мечката”.
Има славата на
перфекционист,
който лично
наблюдава всеки
етап от създаването
на кинотворбата Започва кариерата си в рекламата през 70-те години на миналия век и снима стотици рекламни клипове, преди да направи първия си пълнометражен филм през 1976 г.
През 1981 г. творческата му смелост покорява публиката с праисторическия филм “Война за огъня”, в който изобщо няма диалог. Славата на Ано бързо стига и до САЩ. През 1993 г. той се установява в Лос Анджелис, създава “Седем години в Тибет” с Брад Пит и “Враг пред портата” с Джъд Лоу в главните роли. През 2018 г. излиза от печат автобиографичната му книга “Един живот за киното”.
Големият творец е почетен председател на журито на Международния кино-литературен фестивал “Синелибри”, който продължава до 8 ноември у нас и в рамките на който са представени 45 филмови заглавия, повечето от които премиерни за България. Очаквахме го да гостува в нашата страна, но пандемията попречи на визитата му.
Жан-Жак Ано бе любезен да даде специално интервю за в. “24 часа”.
- Господин Ано, книгата ви е озаглавена “Един живот за киното”. Как и кога бяхте пленен от седмото изкуство?
- Бях на три години и половина. Баща ми, който беше служител на френските железници, искаше да открия кинозалата с един филм за влаковете. Така че ме заведоха да гледам “Битка за релси” (La Bataille du Rail), филм в прослава на железопътните работници, създаден от големия френски режисьор от онова време Рене Клеман. Филмът ми направи огромно впечатление. Отново го гледах преди няколко месеца. Той е прекрасен и има своето достойно място и днес. Четири години по-късно, след като бях разсъждавал много с малката си детска глава,
обявих на
родителите си,
че искам да стана
кинорежисьор
- Кой от вашите филми бе най-голямото предизвикателство за вас? Случвало ли се е да се изненадате от някой от филмите си след завършването му?
- Не гледам никога повече филмите си, след като ги завърша. Виждал съм всеки кадър хиляди пъти, в началото в главата си, после върху сториборда, по време на снимките, на монтажа, при записите на музиката, миксирането на звуците, цветовата настройка, при дублирането на различните езици и т.н.
Всеки филм е предизвикателство, тъй като всеки кинорежисьор го преживява всеки път. Безспорно най-забавен за мен бе “Война за огъня” (La Guerre du feu), много скъп филм с неизвестни актьори, които тичаха по гол задник в степта, издавайки неразбираеми звуци без субтитри на въображаем език, измислен от Антъни Бърджес (британски писател, известен у нас най-вече с романа си “Портокал с часовников механизъм” - б.р.).
- Изглеждате по-привлечен от историята и света на животните, отколкото от модерността. Защо?
- Няма нищо
по-опасно от това
да си модерен
Това е най-сигурният начин да се окажеш демоде през следващия сезон. Обичам вечния човешки дух и животното, което е в нас.
- Не е ли прекалено рисковано да бъдат снимани диви животни? Започвате книгата си с епизод с мечката Барт, който е можел да завърши фатално за вас. Имали ли сте и други инциденти с актьорите си на 4 лапи?
- Винаги е опасно човек да се намира в присъствието на диви същества. Инстинктът ми винаги е бил много чувствителен за неустоимия чар на жените, само че последната ми авантюра бе с момче от вълчата раса, алфа мъжкарят на глутницата от китайския ми филм “Вълчият тотем” (Wolf Totem), който не искаше да започва снимачния ден, без да ме оближе хубаво и покрие с лиги в продължение на 10-ина минути. Трогателно премеждие в началото на деня, отнемащо доста време и не обезателно кротко, под нетърпеливия поглед на законната му съпруга - ревнива елегантна вълчица, която ме дърпаше за джинсите, докато партньорът ѝ придаваше нов смисъл на една изключително натрапчива “френска целувка”.
- Смятате да направите филм за пожара в “Нотр Дам”. Какво искате да разкажете в него?
- Да разкажа за невероятната грандиозна действителност на това, което наистина се случи.
- Какво изгуби и какво спечели киното по време на пандемията?
- За момента киното изгуби публиката си. Рискът е да изгуби залите си. Ще прекарам един дълъг момент от живота си в борба, за да могат онези, които обичат големия екран, да преоткрият щастието на споделените емоции.
- Първия ви опит в телевизията как бихте го сравнили с киното?
- Исках да се докосна до една съвременна реалност, да разбера тази толкова активна среда, където предложената на публиката стока понякога е по-дръзка и по-креативна, отколкото “произведенията” на седмото изкуство, субсидирани от данъкоплатците, или по-предразполагаща към размисъл от калифорнийските блокбъстъри, замислени за т. нар. глупаци от широкия свят.
- Киното, вдъхновено от голямата литература, може ли да върне на хората желанието да четат? И киното, и литературата трябва ли днес да си помагат взаимно, за да оцелеят?
- От големите книги не винаги стават големи филми. Силата на разказаната история е тази, която има значение за създаването на завладяваща адаптация в киното или телевизията. Удоволствието от литературата е диаметрално противоположно на това от аудиовизията.
Книгата приканва читателя да “си представя” в буквалния смисъл, да създава собствени образи, да черпи от собствения си житейски опит, за да превърне в сцена историята, лицата и местата.
Литературата минава през мозъка, за да слезе в сърцето и да предизвика емоции. В аудиовизуалния разказ е обратното: не правиш усилия, предлагат ти готови образи. Обръщат се директно към емоциите, усещанията, както го прави музиката. Обратният път към мозъка не е изключен.