Бояна Шарлопова: Кризата сплоти семейството, отново “срещнах” децата си
След дълъг период на болка, сълзи, отричане, агресия, пропадане, накрая приех, че Стефан го няма. Трябваше да намеря себе си, да разбера какво искам от живота и как да го продължа, казва бизнесдамата
- Г-жо Шарлопова, каква е за вас 2020 г. - тази шантава година, за която някои казват, че не е толкова лоша, въпреки че се наложи всички да стоим затворени, а по едно време светът сякаш спря, нещо, което за хора с вашия бизнес със сигурност е било стресиращо?
- Не е тайна, че основният ни бизнес е в туризма, а той се очерта ярко като най-потърпевш отрасъл от пандемията. Имаме 4 хотела, четири къщи за гости в България и един хотел в Германия. Още на 13 март затворихме повечето от хотелите. Вземахме решения ден за ден. Всяко решение беше предпоследно. Стресът беше огромен. Наложи ни се да съкратим по-голямата част от персонала, а той не беше малък брой хора. На работа оставихме висшия мениджмънт, тоест гръбнака на всеки един от хотелите. Тежките решения бяха ежедневие. Не работихме 2 месеца.
Макар да нямаше изрична заповед за затваряне на хотелите като търговски обекти, когато в цялата държава не може да се осъществява свободно движение и хората не могат да пътуват, хотелите стоят празни. Вземайки предвид и риска за здравето на персонала, решението да затворим хотелите дойде логично. Една част бяха освободени, други продължиха да работят с намалени заплати, а трети и без заплати.
Много хора ни
влязоха в
положението и
доброволно бяха
в неплатен отпуск
Ежедневно провеждахме конферентни разговори с екипите, с управителите на хотелите и с Ева – с която заедно управляваме.
Чувахме се всеки ден. Беше стресиращо наистина и честно да ви кажа, не искам даже да се връщам към онзи момент. Ситуацията бе нова за всички ни - и за правителството, и за хората от щаба, които си сменяха позицията често. Това много ни объркваше. Затова и ние променяхме решенията си.
В нашия бизнес нещата са така структурирани, че при договорите с туроператори заплащането за използваните услуги се осъществява на принципа на отложеното плащане. Навсякъде в бранша се работи на този принцип. Съответно ние плащаме по същия начин на доставчиците, от които на своя страна ползваме стоки и услуги. Затова в една ситуация като тази на COVID-19, когато някой по веригата спре да плаща, фалитите са неизбежни. Смятам, че в бъдеще този порочен кръг трябва да бъде прекъснат.
Наскоро се наложи да водим преговори с голям туроператор относно договор, който вече е осъществен. Тоест, хората са били при нас, разходите за тях са направени, услугата е консумирана, но туроператорът казва: ако искате да си вземете парите на момента, трябва да ни намалите 10% от задължението. В този случай можем да платим веднага, иначе ще трябва да изчакате новия зимен сезон.
- Какво решихте?
- Решихме да не чакаме новия сезон, защото не знаем дали ще има такъв. И да загубим 10%, които всъщност са нашата печалба. Но както каза един от управителите ни, законът на улицата гласи – вземи парите сега, защото не се знае дали утре въобще ще има. Заради този и други подобни примери смятам, че пандемията през тази година може да бъде причина за промяна в начина на работа, и не само.
- Имаше ли някакъв положителен обрат през тази година?
- Мисля, че в хотелския бизнес ще бъде много сложно да се продължи така, както беше преди появата на COVID-19. За да се върнем към статуквото отпреди пандемията, ще ни трябват години. Положителното може да се търси на много места. Включително и в това, че ще трябва да направим продукта, който предлагаме, на същото добро ниво, но с много по-малко персонал. Отсяхме екипа и оставихме най-добрите. Преди виждахме, че има звена във веригата, които са слаби, но тъй като са част от цялото, сме си затваряли очите. Сега тези слаби звена са изчистени. Хората, които останаха, са много по-мотивирани да работят. Но това, което наблюдавам като тенденция, е, че COVID кризата някак си ни направи по-мързеливи. Имаше ситуации, при които се наложи да си попълваме екипа и да молим хора, които години са работили за нас, да се върнат, но те предпочетоха да си останат на борсата. Дори и с по-малки доходи.
- А може би в кризата хората си дадоха сметка, че могат и с по-малко. Убедиха се, че нямат нужда от много. Консуматорското мислене да работим повече, за да изкарваме повече и съответно да харчим за неща, които в крайна сметка са излишни, изкристализира във философско отношение към света, в което си даваш сметка, че има и по-важни неща от парите.
- Да, това го наблюдавам и по себе си. Като стоиш два месеца вкъщи, разбираш, че не ти трябват много нови дрехи и вече имаш достатъчно, които висят в гардеробите, а не ги носиш. Да, това може би също е един от положителните моменти на кризата. Защото преди забързаното ежедневие те поглъщаше и нямаше време да се обърнеш към истински важните неща.
Това ме накара
да се замисля за
приоритетите си
Беше полезно, че се “срещнах” с децата си отново. Защото през последните 2 г. сякаш ги бях оставила на втори план поради обстоятелството, че трябваше да навляза в един бизнес, за който нито бях учила, нито предполагах в какво се впускам, и ми трябваше време да го изуча.
- Да го осмислите най-малко, защото микробиологията е далеч от хотелиерството.
- Да, така е, микробиологията, която е моята специалност, е далеч от това, но истината е, че през всичките тези години аз съм имала един истински учител до себе си. Без да ходя на специализирани курсове, аз всъщност завърших най-истинския и стойностен университет – този на Шарлопов. Разбрах колко неща съм знаела заради това, че съм живяла с такъв велик човек като него, и само мога да съм благодарна, че животът ми е дал този шанс. Преди това аз бях изцяло отдадена на децата. Участвах в бизнеса винаги когато имаше нови проекти, като бях ангажирана с дизайна и логистиката. Тоест project manager. Това беше спорадична ангажираност и затова имах много време за децата, мъжа и семейството.
Това се промени през последните две години заради всички ангажименти, които изведнъж ми се стовариха. Голямата ми дъщеря беше казала преди пандемията, че липсвам. Тя вече може да се оправя сама, но липсваха споделянето, присъствието ми. И това е така, защото през тези години ми се налагаше да прекарвам повече време в офиса, повече по бизнес срещи, отколкото с децата си. Обичам да готвя, да създавам уют вкъщи, а това рядко можех да си позволя през тия години и всъщност COVID кризата ме върна към това амплоа, което винаги ме е зареждало по един позитивен начин.
- Открихте ли нещо ново за децата си като личности, защото за 2 г. те се променят много?
- Голямата ми дъщеря е на 18 г. и всъщност се наложи сама да си търси университет. Преди винаги съм била плътно до нея и всички решения вземахме заедно. Бях делегирала всички задължения, свързани с университета, и тя успя да влезе там, където иска. Сама се подготви, сама кандидатства, сама си написа мотивационното писмо… И я приеха интериорен дизайн в Милано. Тя отдавна мечтаеше да се занимава с вътрешен дизайн. Когато се случи това с баща , ме попита като най-голяма не трябва ли да преосмисли мечтата си и да учи туризъм. Аз казах, че човек е успешен само ако се занимава с това, което обича. Тя помисли и реши да не изоставя мечтата си и да учи вътрешен дизайн. Подкрепих това нейно решение. Още повече че малката ми дъщеря е на 16 г. в момента и се е насочила твърдо към туризма. Дори вече си е избрала университет в чужбина, който е един от водещите в хоспиталити индустрията.
- Значи всичко си идва на мястото.
- Всичко си идва на мястото, да. Голямата ми дъщеря, Бояна, е творческа натура и хотелиерството би я ограничило. Докато малката, Стефани, е точно с характера на баща си, носи и неговото име, прилича на него и като характер, много бизнес ориентирана е и мисля, че тя ще поеме компанията след това.
- В този процес на преподреждане на приоритети намерихте ли път към себе си? Защото раздялата, както се казва, без значение дали в живота или смъртта, е най-близкият път към най-важната среща – тази със самия себе си.
- Да, наистина, раздялата е най-краткият път към среща със себе си. Харесвам тази мисъл. Правя дипломна работа на тема “Траур” и това е началото на моя личен опит с траура. Раздялата е най-близката среща с теб самия - когато се разделяш с някого, се срещаш със себе си. Като говорим за приоритети и преподреждане - приоритетите в различните етапи от живота ни са различни и се променят. В тези две години бизнесът ми бе приоритет. Трябваше да намеря себе си, да разбера какво искам от живота, как да го продължа тоя живот, който 17 години съм подреждала по един начин и изведнъж всичко се разпада. Беше тежък момент. Казват, че времето лекува. Да, но само ако имаш правилните хора около себе си. За последния ми рожден ден Стефан ми направи подарък – да уча психотерапия в неорайхианската школа на Мадлен Алгафари. Именно
в школата намерих
правилните хора
После си казах, че сякаш всичко е било предопределено да изляза по-силна и по-готова да преживея случилото се. Психотерапията ми помогна да намеря себе си. Научих се да ръководя по един елегантен, мек, но категоричен начин.
- Управлявате с желязна ръкавица, обвита в кадифе?
- Да, точно така. И ако се върнем към въпроса за приоритетите, разбира се, семейството е на първо място. Децата трябва да са добре образовани, но доброто образование и сносният живот са благодарение на бизнеса. И някъде във всичко това трябва да намеря време и за себе си. Балансът е труден. Има седмици, в които съм успявала да намеря баланс между бизнеса, семейството и себе си. Друг път изглежда като да съм се провалила напълно. Това е дълъг процес, в който не знам дали ще мога да кажа, че съм намерила вечния баланс. Жените по принцип са жонгльори и това ми женско качество ми помага в трудните моменти. Мъжете са по-прагматични и винаги са повече ориентирани към бизнеса, докато жените внасят хармония, топлина и сплотяват семейството. Тези години, в които съм се грижела само за семейството, помагайки на мъжа ми да бъде силен, да се чувства спокоен и обгрижен и да може да твори и да прави бизнеса си, сега ми помагат
да намеря път и като
сам родител, който
трябва да се грижи
за всичко
Трудно е с четири деца на различни възрасти, с различни потребности и желания. Въпреки всичко смятам, че успявам. Вгледах се в положителните страни, които виждам у децата си. Голямата ми дъщеря е самостоятелна, отговорна и може сама да си определя приоритетите. Малката ми дъщеря е изключително упорита и настойчива в това, което реши. Въпросът е да го реши, като един типичен Телец. Тя е увлечена по кейпоп и затова се записа на онлайн курсове по корейски език. Вече завършва четвърто ниво. Всъщност кризата сплоти семейството. Отново си върнахме вечерите край масата, на които всеки споделя как е минал денят му, играем семейни игри и се смеем. Вечери на сплотеност, които в забързаното ежедневие напоследък липсваха.
- А момчетата?
- Илия и Георги са на 9 г. Буйни характери, постоянно имат спорове помежду си, но в същото време са изключително задружни и не се дават на никого. Влязат ли в тандем, трудно можеш да ги пробиеш. Първият месец затворени всички заедно бе опипване на терена. Как точно да живеем в това затворено пространство. По това време бяхме в апартамента ни в София.
- Какво стана с къщата във Владая?
- Продадохме я наскоро. Не искахме да се връщаме там. Всичко в тази къща е свързано с един друг живот, който няма как да се върне. Той е в нашите спомени, но е там, някъде в друго измерение. Последните четири месеца изкарахме в къщата ни на морето. Там вече се поуспокоихме, защото морето дава едно друго усещане, усещане на свобода. Имаше и къде да излезем, да се разхождаме. Взехме си и котка, която стана част от семейството.
- Като на Ева котките с големите уши?
- Да, с големите уши. Всъщност едната котка на Ева дойде у нас. Казва се Командир. Много е добър. Илия я е обсебил. Доскоро спеше със зайче, а сега зайчето е заменено с Командир.
- На една снимка от морето, която публикувахте във фейсбук, изглеждате всички много щастливи…
- Да, направихме си фотосесия, бяхме всички на брега, заедно с Ева и нейната дъщеричка, която е много сладка, синеока, русокоса. Изкарахме едно прекрасно синьо лято в “Созополис”.
- В този по-различен свят, там на морския бряг, дадохте ли си сметка, че сте приключили с процеса на еманципация, че имате вече отговор на въпроса мога ли да се справя сама? Че сте готова да започнете нов живот?
- Да. Мога да кажа, че започнах да се харесвам, започнах да си вярвам. В трудните моменти си учим уроците, а аз научих моите. Най-големият ми страх, преди Стефан да си отиде, бе, че не мога да се справя сама. Но Господ си прави понякога странни шеги с нас, като ни хвърля именно в най-големите ни страхове, за да разберем колко сме силни и да излезем от тях по-знаещи и можещи.
- Какви трудни моменти имахте със Стефан?
- Например с предизвикателството “Созополис”. За нас беше много трудно. Той влезе в проект, непосилен финансово. Нашият бизнес не изкарва толкова много средства, че да поддържа такъв комплекс като “Созополис”, и още тогава започнаха предизвикателствата за семейството. После те станаха предизвикателства и за мен като жена, като майка. Най-много ми липсваше споделянето на отговорността за възпитанието на децата и въпросите, свързани с бизнеса, които непрекъснато излизаха. Тогава трябваше сама да си отговарям. Слава богу имаме прекрасни отношения с Ева. И сме силни заедно. Само така можем да продължим делото на Стефан. Иначе, ако всеки дърпа на различни страни,
това, което той
беше създал,
нямаше да оцелее.
Видях, че мога да бъда обединител на семейството, бях най-голямата, с най-много отговорности, като майка на четири деца, които нямат на кого другиго да разчитат. Просто видях, че мога. Преди се съмнявах, имах момент на отричане, всичко това, през което минава траурът… После идват ядът и агресията: защо на мен? Това са отделните фази, през които човек минава. Така че минах през всички възможни фази…
- Колко продължава всичко?
- При всеки човек е различно. Има пет ясно изразени фази на траурене. При мен продължи 2 години, но това не значи, че не мога да претърпя регрес и да се върна към някой от етапите. Защото това е динамичен процес. В моя случай, след дълъг период на болка, сълзи, отричане, агресия, пропадане, накрая приех, че Стефан го няма. И с това можем да кажем, че процесът на траура е приключил. Приемането, че нещо безвъзвратно си е отишло от живота ти.
- В едно интервю казвате, че чак когато сте в състояние да дадете любов на себе си, тогава бихте могли да дадете любов и на някой друг. Сега, след като вече се обичате…
- … Дали мога да дам любов на някой друг? Ами да, готова съм. В момента давам любов на децата си. Любовта е нещо, което не бива да държим за себе си, а трябва да даваме. Тогава тя се връща със сила пак при нас.
- А готова ли сте да имате още деца?
- О, не. Този етап от живота си съм го преминала. И когато някой мъж подхожда към мен, му казвам, че нито ще се женя, нито ще раждам повече деца. Това са две условия, които винаги присъстват. За ново дете ще трябва да съм адекватна от тук нататък още 20 г., за да мога да дам любовта, вниманието и грижите на това малко същество и всичко, от което то би имало нужда, а аз не мисля, че ще съм способна.
- Нали знаете, че човек не трябва да казва думата “никога” и не бива да се зарича…
- Да. Бях се зарекла, че няма да живея в София, а от 25 години живея тук.
- Какво четете?
- Чета вечер, имам няколко книги на нощното си шкафче. Книги на тема бизнес, психология, себеопознаване. В момента препрочитам и няколко заглавия, които са свързани с дипломната ми работа като тази на Елизабет Кюблер-Рос “За смъртта и умирането”, “Четири основни текста” на Зигмунд Фройд и “Новото черно. Траур, меланхолия и депресия” на Дариан Лийдър.
- Каква теза защитавате в дипломната си работа?
- Дипломната ми работа е базирана върху моето лично преживяване покрай загубата на Стефан, като емоция, усещане и трудности, през които преминах. Честно казано, никога не съм вярвала, че мога да пиша, а видях, че ми се удава. И се замислих дали да не напиша една книга за живота ми със Стефан, за уроците и посланията, които той остави. Всъщност вече има книга, която е написана за него, но ми се иска да бъде малко по-подредена и да го описва по-точно. А кой би могъл да го познава по-добре от мен. Смятам, че има какво още да се разкаже за него и живота му.
- Имате предвид неговата биография?
- Да, но този образ там не е той. Стефан наистина имаше цветущ изказ, но имаше и много други неща, които биха могли да бъдат казани, неща, които не показваше на всеки. Той беше и много раним човек, а за всичките 17 години пред мен го е показвал само два пъти. Затова смятам, че
мога да напиша
книга, в която
образът му да е
по-плътен,
а събитията синхронизирани и подредени, така че да звучат логично. Имам желание, само трябва да намеря време. Иначе в дипломната ми работа за 10 дена описах цялото си преживяване от началото до края. Минах през всички етапи отново, включително и се разболях за един ден, в който вдигнах 38 градуса температура. Беше много странно.
- Смятате, че това е било вид съпреживяване?
- Да, траурът може да се преживее отново и аз минах през всичко, докато пишех. Спрях да се храня, спрях да спя и докато не написах “край”, температурата ми не спадна.
- И това беше нещо като завършителен ритуал?
- Като откъсване, като приемане на ситуацията и оставянето в миналото.
- Като вид автотерапия?
- Да изливаш чувствата си на лист хартия, наистина е като терапия. Самолекуваш се по този начин.
- Къде е щастливият край в тази история?
- Щастливият край в случая е да приемеш случилото се и да не страдаш. Аз приемам, че Стефан е бил част от живота ми. Заедно имаме четири прекрасни деца, в които откривам него и го срещам отново и отново всеки ден. Щастлива съм, че съм имала възможността да споделя живота си с него, да попивам от знанията и опита му. Това, че се е случило на мен, е щастието, което съм намерила. И както се казваше в една от любимите ми книги “Живот в скалите”: Животът, любовта и децата не ни принадлежат, имат си собствени закони и собствен път. Идват точно когато са ни нужни и си отиват пак така, но никога случайно. По тяхната си логика, а не по нашата. Можем да направим само едно. Да ги приемем с благодарност, когато дойдат, да им дадем всичко най-красиво от себе си и да ги изпратим пак с благодарност, че са споделили себе си с нас…”. Точно от тази книга изведох много от уроците за себе си. И “пуснах” Стефан, изпратих го. Сега трябва да пусна по друг начин голямата си дъщеря, която заминава да учи в чужбина, поема по своя си път, в своя си живот…
- Аз пък се сещам за цитат от самия Стефан Шарлопов, който казваше, че само мечти и деца не се продават, всичко останало се продава. Бихте ли продали в някакъв момент всичко?
- Защо не? Ако това не е моята мечта, била е неговата, но неговият път е свършил… Не изключвам този вариант. Но истината е, че аз имам отговорност към децата. А ако те искат да продължат делото на баща си? Както например по-малката ми дъщеря Стефани? Тогава аз съм длъжна да продължа. След това ще оставя този бизнес на някой, чийто смисъл в живота е именно да се занимава с това, да го развива. Пък аз ще се оттегля, за да дам път на техните мечти.