Бавно и полека се чалгаризирахме за няколко века
Българите, които създават стойност, и атмосферата на агресивна посредственост
Има популярна телевизионна игра, в която лайтмотивът на водещия е “Попитахме сто човека…” и задава съответния въпрос. Аз пък искам да попитам сто човека: Какво знаете за академик Наджаков? Колко мислите ще отговорят, че е физик, автор на първото българско откритие – фотоелектретното състояние на веществото. Резултатът ще гравитира около нулата.
Различно ще е, ако попитам: Какво знаете за… ЛиЛана например или за…Галена, Андреа, Глория, Ивана и от сорта, които се идентифицират само с малките си имена. За тях се знае. Те имат коронен номер: “Ръцете горе! Не ви чувам.” Знае се дори кога са родени, защото медиите са за това – да ги популяризират.
Различно ще е, ако попитам за Соня Йончева. Колцина изобщо са чували за ннея? Няма значение, че е световна знаменитост, че пее в Ла Скала, в “Театро Реал” в Мадрид, в Прага, Монпелие, Лил, Ню Йорк… Или пък за Владимир Стоянов – един от най-големите съвременнни Вердиеви баритони в света.
Вече се съмнявам, че младите знаят дори световните ни колоси Борис Христов и Николай Гяуров. А помня как преди петдесетина години, когато “Балкантон” издаде първата плоча на Борис Христов, пред музикалните магазини се бяха извили опашки.
Ако попитаме сто човека за тези, чиято професия е да ритат топка, веднага ще ни кажат десетки и десетки имена. Ако, че от повече от 25 години нямаме никакви видими успехи в тази най-популярна игра.
На другия полюс е, да кажем, Иван Ночев. Знае ли някой, че благодарение на този българин и по-точно на постиженията му в аеродинамиката,
става възможно първото
кацане на Луната
през 1969 година
На погребението му присъстват трима американски президенти – Картър, Рейгън и Буш. Кому е известен този факт? Много по-известна е обаче песента “Яката дупара” на Гери Никол. Може ли някаква си аеродинамика да се мери с яката ѝ дупара?
Не сто, а хиляда човека да попитаме за Асен Йорданов, няма да знаят. А благодарение на него оставяме съобщения на телефонния секретар. Той изобретява и първата въздушна възглавница. Ама и той не може да се мери с дупарата на Гери Никол.
Не е по-различно и по отношение на Дечко Узунов. Колцина ще кажат, че е един от най-големите майстори на съвременната българска живопис - с изложби в: Белград, Пилзен, Пекин, Ню Йорк, Атина, Берлин, Будапеща, Москва, Хамбург, Виена, Париж, Базел, Мюнхен… Е, друг е въпросът, че мозайките му бяха вандалски унищожени от съвременните “демократи”, събаряйки Мавзолея. За тях произведенията на изкуството нямат стойност. Стойностно е миналото да се разруши. Да не остане и следа от него.
Пред очите ми е снимка отпреди 30 години в популярен български всекидневник. Отдолу пишеше: “Валери Петров слиза неразбран от трибуната на Народното събрание.” Този интелектуален колос и други като него във Великото народно събрание не се вписваше в атмосферата на агресивната посредственост.
В края на 90-те години на миналия век преподавах във Варненския свободен университет. Още първите дни исках да видя библиотеката на Юридическия университет. Хубава библиотека, но… в нея нямаше ни един студент. Нито един. Като да бе паднала неутронна бомба. Попитах библиотекарката: “Не идват ли студенти да четат?” Смутено и крайно неуверено ми отговори: “Е, идват… понякога.”
В същото време в големия салон на столовата се бяха оформили карета, които страстно жулеха карти и пиеха биричка. За тях знанието нямаше стойност. Стойност имаше накрая да вземат дипломи за висше образование. И те им се даваха. Даваха им се, защото пазарният механизъм не допуска студенти да не завършват.
И сега е така. Студентите носят приходи на университетите. Как така ще отпадат по средата на следването? Питам се: с такава цел ли са създадени университетите – да печелят?!?
Стойности и “стойности”!!!
И ако ми е позволено да перифразирам Иван Вазов – така неусетно, бавно и полека се чалгаризирахме за няколко века.