Мечът на чиновника
Защо увеличението на заплатите в държавната администрация няма да въздейства на високомерието и мързела
Чудесно е, че на чиновници им увеличават заплатите с 30 процента, честити да са им! Не е много, нито е малко, но допълнителните пари по принцип винаги са добре дошли. Ако не дебнеше ковидова опасност, щяха да се разгърнат тържества и производствени банкети, отделен е въпросът дали това щастливо събитие ще повиши качеството на обслужването.
Ще се смили ли
жестокостта на
държавния
служител?
Май по-скоро не.
Сега ще кажете, че с негативизъм и отрицание европейци няма да станем, че има хора и хора и също, че плюенето на едро издава посредствен подход към темата. Вярно е! Ще си изкривим душите, ако отречем, че понякога ни се случва да попаднем на любезен, свестен, компетентен, та чак симпатичен чиновник, който си върши работата в срок и без да се цупи. После дълги години разказваме невероятните си преживявания с добронамерената администрация, като четирилистна детелина свидно пазим спомена.
Контрастът е очевиден, държавните служители от десетилетия грижливо си градят негативен имидж и оставят лошо чувство у гражданите. Масовото впечатление е, че дори и да ги има, добрите обноски и професионализмът са добре прикрити от невъзпитание и високомерие. Затова и надеждата, че вдигането на заплатите може да одухотвори и смири администратора,
свикнал цял
живот да
се изживява
като последна
инстанция
и да размахва меча на съдбата, е пренебрежимо слаба.
Преди месец ми се наложи да ползвам услугите им, едно удостоверение трябваше да си набавя. Заставам пред съответната отговорна агенция, но с тревога откривам, че има три входа. Отправям се към най-големия, където забелязвам, че влизат не лели с подпетени чехли, а забързани мъже с костюми. Едва прекрачвам прага и се чува рев: “Къде?”
Обръщам се. През прозорче на портиерска кабинка се подава сърдита глиганска глава. Любезно я поздравявам и моля да ме упъти, но тя с нищо не издава своята полезност. “Питай ей там!”, ръмжи и гледа лошо. Тръгвам в указаната посока, но заварвам ковидопашка пред входа, за питане също трябвало да се чака.
Сещам се, че предишния ден чаках пред една голяма банка заедно с още двайсетина човека. Там обаче имаха пъргави момичета, които излизаха час по час, питаха хората кой за какво е дошъл и им обясняваха какво се прави. В агенцията очевидно
не са успели да
се сетят за
подобен вариант,
затова прекарвам половин час под яркото слънце.
Преминавам през заветната врата и се оказвам в огромна зала, разделена на две по-малки, пълни с гишета. Вляво никой не чака, вдясно е фраш. Забелязвам в празното пространство зад едно гише служителка и служител, които нещо се кискат и приемам, че днес са в добро настроение. Заставам от другата страна на плексигласа и започвам: “Извинете?” Нищо. Пак, малко по-силно: “Извинете?” Нищо. Подхилват се, загледани в екрана на компютър, бръмчаща муха да бях, щяха поне да вдигнат очи. Но не и не! Тъкмо се каня да се оттегля безславно, когато момчето най-изненадващо проговаря - тези гишета не работели, да съм отишла от другата страна и да си изчакам реда.
В нормални условия щях и аз да го посъветвам къде би могъл да отиде, но запазвам любезно самообладание.
Пак се нареждам. Докато чакам, наблюдавам как чиновник сочи на възрастна дама, че тоалетната е ей там, в дъното на коридора и после вляво. Тя недоумяващо сочи вратата, пред която е застанала, на нея пише WC.
“Това е
служебната
тоалетна
и е заключена,
госпожо”,
презрително пояснява чиновникът и жената се затътря в коридора.
Най-сетне ми идва редът! Вадя си документите, подавам ги гордо на служителката и моля да ми издаде нужното удостоверение. Тя обаче, без да трепне и без да си прави труда да поглежда хартиите, ми съобщава: “43-о гише. Отсреща.”
Досещате се накъде отиват нещата, отново съм под слънцето, наредена на опашката пред третия вход, където всички чакат за 43-о гише. Какво невероятно съвпадение! Няма да описвам пак мъките и страданията си, нито как се държа лелката, която ме обслужи, как ми кресна: “Ало! Кво става тука, бе? Я, излизайте навън да чакате, че станАхте много вътре!”, как повикаха охраната, защото не издържах и вдигнах скандал, и как един от полицаите тихичко ми прошепна: “Не се ядосвай, тая е най-гадната!” Не, че не ми издадоха удостоверението, де.
Държа обаче дебело да подчертая, че като изключим лутането из входове и гишета, гордата европейска администрация е същата. Наложи ми се във Франция да я опозная за кратко и открих, че не е кой знае колко по-приветлива от нашата. Но ако на този свят има истински звяр, безпощадно чудовище, това е руският държавен чиновник! Пред него нашите и френските са недохранени джуджета.
Преди десетина години в Москва имаше закон, според който чужденците трябва да предадат паспортите си в полицията, ако желаят да останат в града по-дълго от 7 дни. Или май бяха 10, не помня точно. Значи, предаваш си паспорта, а те ти издават летящо листче, с което да се легитимираш пред властите, ако се наложи. Не съм сигурна дали повече ги е страх, че ще си тръгнеш, или, че ще останеш.
Първо чаках час и половина, за да си предам паспорта. Бях готова да го преглътна, очаквайки, че ще си взема листчето и ще отлетя. Те обаче казаха да се върна на другия ден, когато чаках… Внимание!... Пет часа и половина под жаркото руско слънце. А в края на престоя ми върнаха паспорта с връзки.
В заключение най-добре ще прозвучи следният перифразиран виц:
- Ало, министерството ли е?
- Да, кажете?
- Можете ли да ми разкажете някой добър виц?
- Какъв виц, бе, господине?! Ние тук правим реформи!
- Добър е! Ха-ха-ха… Благодаря!