Тодор Живков не вземаше властта с кръв, а с интриги
Навършват се 22 години от смъртта му
На 5 август 1998 г. почина Тодор Живков. Според официалната информация на БТА той издъхва в 20,05 часа след триседмична мозъчна кома.
Тодор Живков е човекът, управлявал най-дълго държавата България - като партиен лидер, министър-председател и президент.
Как селянчето от Правец и печатар със средно образование успя да стигне до върховете на властта? Комунистическата мантра - “Ние с кръв сме я взели тая власт и с кръв ще я дадем” - при него не важи. По-точно ще е, ако кажем - той взе властта с коварство и интриги и по същия начин хора от обкръжението му я взеха на 10 ноември 1989 г.
Кариерата на Тодор Живков след 1944 г. започва в МВР. Хотел “Славянска беседа” е превърнат в Щаб на народната милиция и Янко, както е нелегалното му име, е негов член. Щабът съществува заедно с Дирекцията на полицията. С този щаб са свързани много арести, изтезания и тайни убийства.
На 17 октомври с царски указ Живков е назначен за главен инспектор в дирекция “Униформена милиция” и остава на тази длъжност до 1 декември.
В началото на 1945 г. започва партийната му кариера - избран е за трети секретар на областния комитет. На Осмия пленум на 1 март става кандидат-член на ЦК на партията и така влиза в кръга на висшата партийна номенклатура, от който никога не излиза. През 1945 г. за пръв път става народен представител и остава такъв до 1990 г.
“Тодор беше много,
много властолюбив
Това властолюбие не беше разкрито веднага, защото той се прикриваше”, каза ми в разговор през 2001 г. Георги Чанков, в ония години една от най-силните личности в партията и държавата. Точно Чанков е човекът, който привлича Живков като сътрудник на ОК на БКП през 1930 г. Препоръката за него идва от Лиляна Димитрова, секретар на РМС преди 1944 г.
На 4 март 1954 г. Живков става първи секретар на ЦК на БКП. Той е енергичен, изпълнителен и дясна ръка на Вълко Червенков, който е генерален секретар. Изглежда, и Червенков забелязва прекалената амбиция на заместника си, защото казва на Чанков: “Трябва да му поизпилим зъбките на това вълче!”. А още през 1947 г. го определя като “един празен дърдорко...”
Но “вълчето” става любимец на новия лидер на Съветския съюз Никита Хрушчов и дните на Червенков, Чанков и другите сталинисти са преброени. През март 1956 г. цялото Политбюро на ЦК на БКП (без заболелия Георги Дамянов) заминава за Москва.
След развенчаването на култа към личността на Сталин ръководството там иска същото да стане и в България. “Разжалването” на Червенков е предрешено, само маршал Климент Ворошилов съветва българите, като го свалят от поста, да го запазят - “он наш парень”.
На тази среща Тодор Живков си извоюва правото той, а не генсекът Червенков да напише и прочете основния доклад на пленума. Ако си позволим лека перифраза на Хашек, в доклада си Живков избира подхода
“умерена промяна в
рамките на партията”,
която е и одобрената от Москва. По време на заседанията от 2 до 6 април 1956 г. най-яростни критики отнасят тримата най-изявени сталинисти в товашното ръководство на БКП: Червенков, Югов и Чанков.
Живков изиграва ситуацията много хитро. Той овладява страстите на критикуващите, нали трябва да се опазват кадрите, но след време ще използва точно тези натрупани негативи срещу тримата.
И въпреки прословутото изказване на ген. Йонко Панов, че “...такива като него (Тодор Живков - б.а.) има най-малко 500 души, но това са хора със средни възможности...” Живков е избран без особени проблеми за фактически ръководител на БКП.
“За преобладаващата част от членовете на на ЦК Живков е приемлив, защото е посочен от Москва, умерен е и не е склонен към крайности”, пише Искра Баева в книгата си “Тодор Живков”.
Авторитетите в БКП също го подкрепят, защото си мислят, че този безличен оплешивяващ възнисък мъж няма как да се превърне в “нов култов партиен водач”. Грешат много и не след дълго ще изпитат грешката на собствения си гръб.
Първи на юлския пленум през 1957 г. пада жертва Георги Чанков. Тодор Живков няколко пъти ехидно му подхвърля, че е чул как той иска да заеме мястото му.
Живков наистина
се плаши за поста си,
защото разсъждава така: щом Антон Югов смени Червенков начело на правителството, колко му е другата силна личност в Политбюро да стане първи секретар.
И на пленума обвинява Чанков във фракционерство, подриване на единството и колективността в работата на ЦК на БКП и в провеждане на линия против партийната политика.
“Съдбата ми е била предварително решена от тройката Югов, Живков, Червенков на среща в резиденция “Кричим”, обяснява заверата срещу себе си Георги Чанков. А критичния доклад срещу Чанков Живков възлага на най-близкия му съратник Антон Югов. Хитро...
Но след като отстранява от постовете му Червенков, Живков вдига мерника и на самия Югов. За решаващата битка с един от най-популярните и авторитетни хора в партията първият секретар на БКП се готви внимателно. Отстраняването му е планирано да стане преди Осмия конгрес на БКП, насрочен за ноември 1962 г.
По отработената вече тактика в началото на месеца Живков отново е на посещение в Москва. Там не само съгласува с Хрушчов доклада си, но и получава благословията му да изчисти от БКП последните сталинисти.
Когато на 3 ноември 1962 г. е насрочено заседанието на Политбюро, портретите на Югов украсяват софийските улици редом с тези на Живков и на другите членове на Политбюро и остава само конгресът да бъде тържествено открит.
На заседанието на Политбюро обаче Живков предлага Антон Югов да бъде отстранен от всичките си партийни и държавни длъжности, а Червенков дори изключен от БКП! Колкото и изненадващо да звучи това предложение, на пленума на следващия ден то е подкрепено от верните кадри на Живков, новите хора в ЦК, които той лично е издигнал: Борис Велчев, Пенчо Кубадински, Митко Григоров, Станко Тодоров и др.
Антон Югов отначало се съпротивлява на критиките на “новите вълчета”, но вижда, че е останал сам, и сваля гарда. И на сесията на парламента депутатите само трябва да прогласуват това, което партийният връх вече е решил.
- Е, другари, това е...
Земааме властта!
Така се шегува с близки народни представители Тодор Живков на 19 ноември 1962 г. Малко преди това в зала “Георги Кирков” на партийния дом втората редовна сесия на Народното събрание гласува освобождаването на Антон Югов като министър-председател на България и избира на премиерския пост Тодор Живков.
На другия ден той оглавява 70-ото българско правителство. Партийната и изпълнителната власт, които са разделена след Априлския пленум през 1956 г., отново са слети. Тоталитарната държава не обича такова разделение. И Живков става едноличен ръководител на страната до 10 ноември 1989 г.
Смяната на премиера буквално трае няколко минути. Но битката за този пост и тези няколко минути, която Живков води последователно и упорито, трае 6 години. По тогавашния протокол тримата големи в държавата се подреждат така: първи е председателят на Президиума на Народното събрание, втори - министър-председателят, и едва трети - първият секретар на ЦК на БКП.
Живков търпи това до 1971 г. Най-напред е приета нова конституция, наречена “живковска”. Тя предвижда създаването на Държавен съвет и той, разбира се, е оглавен от Тодор Живков. Така фактически става президент и може без всякакви затруднения да се среща с другите президенти не като пъртиен лидер, а като държавен глава.
Пак 1971 г. шумно и тържествено е отпразнуван 60-годишният юбилей на “Първия ръководител на партията и държавата”, както официално го титулува пропагандата. Наред с всички български отличия той е награден и с най-престижния съветски орден “Ленин”.
Но през същата тази 1971 г. се случва и друго събитие. Първият секретар на Ставрополския краеви комитет Михаил Горбачов е избран за член на ЦК на КПСС...