Теди Москов: Бай Тошо, Слави, Рейгън и Нерон - какво заглавие на книга за артисти във властта!
Риалити не мога да режисирам, защото участвам
в такъв формат. Животът тук е риалити, което
се излъчва по марсианската телевизия, казва режисьорът
Теди Москов е роден на 7 октомври 1960 г. в София. Завършва куклена режисура във ВИТИЗ през 1985 г. при Юлия Огнянова и специализира драматична режисура в академия “Дарте Драматика” в Рим през 1992.
Основател и режисьор на театър “Ла Страда”. Между 1993 и 1996 г. снима 9 епизода от телевизионното шоу “Улицата”, отличено с наградата на критиката в Монтрьо, Швейцария, през 1996 г.
През 1995 г. започва да поставя пиеси в немски театри - в Щутгарт и Дармщат. Автор е на игралния филм “Рапсодия в бяло” и документалния “Преводачката на черно-бели филми”. През последните години поставя пиеси в редица български театри. Носител е на много отличия. През 2010 г. в Деня на народните будители е отличен с наградата “Златен век”.
- Кой даде идеята да бъде поставена пиесата “Няма да платим, няма да платим” и защо я правите в театър “София”?
- Идеята я даде директорът Ириней Константинов. Наистина текстът на Дарио Фо като че ли е писан за днес и за у нас. Освен политическите препратки стилът на пиесата е откровено “площаден”. А площадният театър лесно се превръща в “градински” и още по-лесно се играе в градина и то пред театър.
Ще бъда честен - идеята я даде вирусът, заради който сме вън. Помогна и лошият слух на Ириней. Чул е фовид вместо ковид и се сетил за Дарио Фо.
Аз пък поставих Дарио “Ко”. След успеха на този театрален експеримент, предлагам в България всички важни събития на закрито да се прехвърлят на открито. Летни съвещания на Върховния съд и парламентарни заседания - под открито небе.
Трамваи “кабрио” ще докарват публика, която срещу заплащане ще присъства, аплодира или освирква.
Стига глупости!
Приех да поставя пиесата след доста колебания, защото си спомням блестящия спектакъл на Андрей Аврамова с гениалния Ицко Финци.
Надявам се тези, които го помнят, да бъдат доброжелателни към моя опит. Онова представление няма как да бъде надхвърлено, но не това е целта ми.
Уточнявам, че не се стремя към римейк. Днешният мой стил е повлиян от ранния Андрей Аврамов. В първите му режисьорски работи в Младежкия театър открих, че театърът е радост, а не мъдрост или проповед и че безотговорността е съпътстващ процес на всяко истинско творчество (освен това на сапьора и на хирурга).
- Доволен ли сте от премиерата в сряда вечерта? Видях, че по едно време станахте от стола си и малко нервно донагласихте микрофоните на сцената?
- Явно бях седнал в “акустична дупка”. Смятах, че и публиката нищо не чува. Оказа се, че не е било така, аз просто съм имал кал в ушите, не в душата!
Но за мен представлението мина в нервен “бързоговор” - все пак първо въртене. Не се ли разбере част от текста, се изпускат смисловите връзки (те и без това са доста “крехки”). Получава се “Виц до вица, мила моя майно льо, сам глупак на пулта”. За режисьорския пулт става въпрос.
Спектаклите ми винаги
вървят в бърз
неравноделен ритъм
като в Дайчовото хоро
Обърка ли се нещо, разнообразието става еднообразие, а интересното - скучно. Слава Богу, следващата премиера мина великолепно. Успокоих се, че спектакълът ще расте.
Актьорите са блестящи. За първи път “не ревнувам”, когато някой зрител първо похвали артисти, а после режисьор. Музиката на Антони Дончев е великолепна, а костюмите и сценографията на Свила Величкова са изключителни.
Имах и изключително професионален асистент - Атанас Кр. Атанасов, който ме отменяше по време на репетиции и доизкусуряваше нещата. Целостността на спектакъла се дължи и на него.
Препоръчвам на тези, които не ме обичат, да гледат представлението само заради актьорското изпълнение, музиката и визията. Текстът е и “старомодно левичарски” - на някои “носталгици” би могъл да допадне.
- Авторът Дарио Фо беше италиански комунист, но въпреки това забранен за страните от соцлагера. В България обаче го поставяха. Тези факти влияеха ли ви по някакъв начин, докато правихте спектакъла?
- Запознах се с Дарио Фо в Милано през 1992 г. Носех му писмо от ректора на Римската театрална академия, в което бях препоръчан да му стана асистент. Дарио Фо ме вкара без билет на моноспектакъла си “Преоткриването на Америка”, който започваше с “Драги зрители, говоря на такъв силен диалект, че сам не разбирам какво казвам”.
В разговора ни след спектакъла, на който “асистираше” Чочо Гюзелев (моят италиански не беше на нужната висота), маестрото изрази възторга си от това, че в България “е позволен”.
Беше чувал и за “Няма да платим...” на Андрей и Ицко. Не му станах асистент, защото той започваше работа в Комеди Франсез, а аз нямах виза за Франция.
Още не мога да си обясня, защо в соцлагера той беше забранен?! Може би защото неговият комунизъм граничеше с анархизъм?
Може би защото беше поднесен по клоунско-смешен начин, а това обезценяваше “великанските” идеи на “чугунените глави”, които управляваха Източна Европа.
- Ако Дарио Фо можеше да присъства на спектакъла ви, щеше ли да познае в него своята пиеса? В представлението имаше даже цитат от “Под игото”, да не говорим за “песньовките” като “Пред нас са блеснали житата...”, които артистите запяваха.
- Песньовките ги съкратих. Цитатът от “Под игото” е закачка с “Препрочитаме Вазов” по БНТ. Нямам самочувствието да кажа как би реагирал един литературен нобелист на поправките на текста му, извършени от куклен режисьор без диплома за драматична режисура и с лоши оценки по литература в училище. А и не ме вълнува.
Вълнува ме
как би реагирала
учителката ми
Юлия Огнянова,
която живееше на 100 метра от мястото на спектакъла. Дали духът й е бил с мен по време на премиерите? Чувах гласа й, докато репетирах.
Чувах я да ми крещи, че “насилвам” актьора да изпълнява мои хрумвания, а не тръгвам от неговите, които да доразвия в своя посока. Послушах я и нещата се пооправиха...
Дарио Фо беше комунист,
но забранен в соцлагера.
Може би защото комунизмът
му граничеше с анархизъм
- В каква посока ще развивате спектакъла? Знам, че винаги променяте и доизкусурявате пиесите, които поставяте на сцената...
- В момента преработвам текста. Но не го пращам на актьорите по интернет, а го пиша като Каблешков с кръвта си на парче кожа, “одрана от тялото ми”: “Братия артисти, докато вие смятате, че сте си научили текста, два часа вече, как нови промени пукнаха”!
- Какви истини за днешното време казва вашето представление?
- Че ако го гледате, значи в момента не вали. Че социалното недоволство не е от вчера. Не е и от днес.
Днешното не е съвсем истинско. Истинското се очаква да бъде от утре. Какво ще бъде, още никой не знае, освен може би организаторите на протестите. (Не слагайте тези изречения за заглавие на интервюто.)
- Героите от пиесата биха ли се присъединили към сегашните митинги и протести?
- Единият от тях е верен на всякакви правителствени решения, а другият е недоволен от всякакви такива. Великолепно е, че двамата са приятели.
Още по-великолепно е, че нахлулите в домовете им за обиск полицаи също се сприятеляват с тях, защото имат абсолютно еднакви житейски болежки и всеки съчувства на другия. В моя спектакъл няма да чуете призив за псувни, хвърляне на бомбички и побой. Нито за предсрочни избори.
- Има ли някаква връзка между ставащото в спектакъла и това, което става по улиците на страната?
- И двете се провеждат под открито небе.
- До смях ли му е на българина сега? Може ли вашата пиеса да му подейства като смехотерапия?
- Не съм “лечител”,
а “присмехулник”
Малко тъжно ми звучи изразът “Светът е оцелял, защото се е смял.”
Тъжно, защото доста от смеещите се са били избивани от която и да било политическа система. “Смел” и “смял” са близки не само фонетично. Бих перифразирал израза така: “Светът е оцелял, защото много смеещи се, са се жертвали в името на това”.
- Кой ще плати последствията на това, което сега става в държавата?
- Аз, ти и четящите това интервю. Нечетящите го - също!
- Фактът, че се играе навън, улеснява или затруднява играта на актьорите?
- В момента свикват на улична игра. Карам ги да отиграват шума от прелитащите самолети, лаят на кучетата и подвикванията на нарочно пречещите минувачи.
Един луд се включи с подмятания в спектакъла и това доста вдигна нивото му. Друг един от публиката мина през сцената, за да търси тоалетна. Всичко трябва да бъде втъкано в спектакъла.
Ако така той тръгне в неочаквана посока, ползваме специален код, с който да се връщаме към сюжета (доколкото го има)... Смятам да назнача седящи в клоните на дърветата клакьори, които да насочват публиката към нужните реакции.
- България забогатя с 29 млрд. лева от Европейския съюз. Вие как бихте разпределил тези немалко пари?
- Тъй като съм много зле с икономията (нямам никакви спестявания), би трябвало да съм още по- зле с икономиката.
А тука става въпрос за
особен вид икономика -
икономиката
на оцеляването
Аз като “шегаджия” ще си спестя шегите по този въпрос, както си ги спестих за “COVID 19”.
Не се шегувам с опасности. Горе излъгах за спестяванията - явно имам спестени шеги. Ако ги продам, няма да забогатея. А и къде ги държа, не помня.
- Колко бихте дали за развитие на културата в България?
- Не съм нито финансов, нито културен министър. Но това, което държавата отпуска, спомага не за развитието, а за потискането на българската култура. С най-нисък в света бюджет за култура, явно тя е доста жилава, щом не е предала Богу дух.
- Шоуменът Слави Трифонов съвсем сериозно гради партията “Има такъв народ” и не крие амбициите си за властта на идващите избори. Какви са шансовете му?
- Според мен - немалки. Един артист в Америка направи доста добра политическа кариера. Римският император Нерон също е играл на сцена. Само че при него нещата са в обратен ред- първо е взел властта, след това е станал артист. Доколкото помня, Тодор Живков също е участвал в самодейни трупи в училище. “Тошо, Слави, Рейгън и Нерон”- хубаво заглавие на книга за артистите в политиката.
- През 2002 г. излезе филмът ви “Рапсодия в бяло”. Защо не продължихте в игралното кино?
- Продължих с един документален филм- “Преводачката на черно-бели филми”. Продължа ли с игрален филм, значи да спра с театъра поне за 2 години… А и трудно се продължава. Има толкова много желаещи. И можещи. Нахално е и аз между тях на опашката за субсидии.
- Бихте ли режисирали тв сериал или реалити формат?
- Сериалът отнема всичката ти изобретателност към живот, приятели, роднини. Заробва те в денонощна активност. Неслучайно правех “Улицата” един път годишно.
Намерих спонсор, който щеше да вложи пари в нея, ако я правех един път седмично. Отказах - синоним на артист за мен е свобода.
Станах “артист”, за да
нямам 8-часов работен ден
Защо да си го налагам със сериал!? Значи да плюя на себе си. А риалити формат не мога да режисирам, защото участвам в такъв. Животът тук е “риалити”, което се излъчва по марсианската телевизия.
- Накъде след Дарио Фо?
- Засега към “Доктор” на Нушич и “Глупаци” на Нийл Саймън, после към цял цикъл, който ще нарека “Отхвърленото от Мариус Донкин”. Това са няколко мои предложения към Народния театър, в които влизаха спектакъл, посветен на 100-годишнината от рождението на Фелини, пиеса на Владо Левчев за Крали Марко и пародията на Шекспир “Представянето на “Хамлет” в село Долно Туткаво”.
Но първо ще завърша много бързо медицина и до зимата ще изобретя ваксина против вируса, за да може, като застудее да играем вътре в театрите.
Ако не успея, паралелно ще завърша “Текстил” в Художествената академия и ще ушия уникални непропускащи студ, сняг и вятър дрехи за публиката. Актьорите нека зъзнат. Това ще ги държи будни, за да не забравят текста.
Ще играят и в необходимото темпо. Все пак при минусови температури, колкото по-бързо свършиш, толкова по-добре. (Не се отнася до секса).
Обмислям и нов моноспектакъл за жена ми Мая Новоселска...