Защо разнасяте тези тленни останки?
“Левски” има нужда от вечен покой.
Другите грандове - също
Една новела на великия Жоржи Амаду разказва за приятелска компания пияници и курвари, които отиват да се простят с тленните останки на свой другар. И както си къркат край ковчега, започва да им се струва, че човекът е още жив. Я как се усмихва! Дават му да пийне, помагат му да се надигне и го помъкват по блудни нощни приключения. Някъде на разсъмване силна вълна разклаща гемията, с която веселата компания прекосява залива на пристанището Баия и тялото се изхлузва във водата.
Сетих се за този сюжет покрай приключенията с акциите на любимия ми футболен отбор “Левски”, които група футболните журналисти разнасят насам-натам подобно на пиянската компания на Амаду. В това има нещо мило и трогателно, а също така и дълбоко романтично. За старите левскари като мен “Левски” е едно светло минало, а Гунди е месия. Но ако погледнем малко цинично какво представлява клубът днес – дали не е време да го отдадем на майката земя?
Това важи и за останалите бивши футболни “грандове” на България. Парите, които съвсем безсмислено се пръскат, за да ги поддържат почти като живи, биха могли да свършат чудесна работа за детския и юношеския футбол и въобще за аматьорския спорт. А сега
само причиняват
вреди и мъки на
обществото
“Големият футбол” в България отдаде богу дух преди двайсетина години. Какво ни дава неговият зомби днес? Национална гордост? Поне от 20 години той ни носи само разочарования и срам.
Националният ни отбор е най-слабият в Европа, а май и в света. Което туземно племе не е направило отбор, то не го е прегазило с хеттрик.
Едно време футболът бе важен за властта, защото даваше някакъв контрол над тълпите. Днес тълпите са безразлични и отегчени. Вътрешното ни първенство
уж е на
българска
територия,
но кое му е
българското?
Второразредни африканци тромаво се ритат с треторазредни латиноамериканци. Колкото по-нагоре в класирането е един отбор, толкова по-малко българи в него. Млади родни таланти от ранга на Стоичков и Сираков изобщо не възникват. Публиката също е рехава, останаха главно ултрасите. Защо да си губят хората времето и да рискуват нещо да ги удари по главата, когато могат да гледат по телевизията “Реал”, “Барселона”, “Байерн”?
Покойникът в новелата на Амаду има два живота и две съвсем различни имена. В първия живот той се казва Жоаким и е съвестен гражданин със солидно семейство. В един момент този живот му писва, той напуска семейството и се отдава на пиянство и разврат. Тогава става известен като Кинкас Беро Агуа, което ще рече “вик на ужас от водата”, защото веднъж погрешка отпива вода от една чаша.
“Левски” има
не два, а поне
3 живота
с няколко противоположни морални облика, също като този Жоаким. На времето това бе отборът на критично настроената към властта столична общественост и тук-там из провинцията. Но властта бе хитра и коварна, тя го обедини с отбора на МВР и така се получи “Левски-Спартак” - резервен тим на партията и правителството. Любимите на народа звезди сложиха пагони и получиха заплати по щата на ДС. По онова време в А група не бе останал нито един отбор без пагони. Така “Левски” се превърна в обратното на “Левски”. После бе наказан с името “Витоша” и се превърна в клуб на изкуплението. Дойде свободата и той се възроди с името “Левски 1914”, но пък взе периодически да фалира и да сменя креватите на олигарсите подобно на Дамата с камелиите.
Най-верните запалянковци направиха фенклуб, покрай който се завъртяха неформални бандитски дружинки и взеха да изпълняват мръсни поръчки. Я ще набият журналиста Слави Ангелов, я за разтуха ще превземат парламента и ще счупят главата на някой депутат. Ако трябва да се клати правителството – ултрасите винаги са подръка.
Но тъй като това взе да пречи, олигархиатът създаде в Разград отбор от международни наемници, който да изтупва гащите на софийските грандове където ги набара. Това би трябвало да възпита у тях и техните ултраси чувство за скромност, да им подвие опашките. А в Разград няма парламент за превземане.
Какъв е смисълът тези мъки да продължават?
Крайно време е
“Левски” да
умре и да се
прероди
в нещо по-скромно, но по-светло. Навремето той е създаден от група гимназисти. Защо собствеността и името да не се върнат пак на гимназистите? Базата на “Герена” може да стане център на едно първенство между гимназиите на чисто аматьорски начала. Така на срещите ще идва публика от родители, роднини и съученици, а ултрасите ще се насочат към охранителския бизнес, който плаче за кадри. Уволняваните през ден треньори ще получат постоянна работа като учители по физическо. Това поне ще им гарантира стажа за пенсия.
Да живеем със спомена за онзи “Левски” или онзи ЦСКА, е все едно Брижит Бардо да скърби по изгубената девственост. Минало бешело. Днес в обществото има дълбоки изменения, които постоянно свиват социалната основа на футбола. Едно време всяко дете риташе топка в махалата след училище, а през прозореца майка му го викаше да се прибира. Сега е обратното – детето не вдига нос от компютъра, а майка му насила го води за ухото в някоя частна спортна школа, от където то бяга отегчено.
Защо очаквате, че днешните младежи ще гледат на днешните звезди като на любими герои?
И да се роди нов
Гунди, те няма
да му обърнат
внимание
Силата на футбола е в спомените от детството. Ако човек не е ритал всеки ден като дете, то като възрастен не може да усеща и съпреживява финтовете и пасовете на големите футболисти. Липсват му дълбоките психомоторни инстинкти, без които гледането на футбол не може да предизвика ни възторг, ни страдание. Затова вече няма публика за “мексиканска вълна” – защото децата отдавна няма къде да ритат.
1994 г. бе полетът на чучулигата. Няма смисъл вече да се спасява неспасяемото, починете си малко. Ако искате футболът да си остане народен спорт, дайте тези клубове и стадиони на народа. Започнете от 1914 година…