Думи от Георги Господинов: А ако след карантината стане още по-страшно?
Дали в тишината на големите градове вече не се готвят утрешните бунтове на отчаянието, на безработицата, глада, инфлацията? Дали тези дни не се ражда един нов корона-пролетариат? Георги Господинов разказва, цитиран от "Дойче веле":
Първият проблем с карантината е, че не можеш да свикнеш. Вторият, че изведнъж започваш да свикваш. Но има и трети проблем: какво правим, когато открехнем вратата и установим, че светът е станал по-страшен от затвора на стаята?
"Глад за лица"
Да започнем с първия, с трудното свикване днес. В тези дни изпитвам особен дефицит, който за себе си съм формулирал като „глад за лица". Не ми е за първи път. По време на казармата бях граничар, забит някъде на българо-гръцката граница с още 15 войника, в ничията земя на нищото. Всяка поява на друг човек в този участък е инцидент, враже тяло, престъпило границата. Дълги седмици и месеци изолация, знаехме всичко един за друг, бяхме започнали да си омръзваме до смърт. Веднъж месечно имаш ден отпуск. Ставах рано сутринта и хващах пътя до най-близкото миниатюрно градче, с един площад, едно кафене и една кръчма. Сядах в кафенето и гледах лица на хора. Лица на цивилни хора, както им викахме тогава. Просто гледах. Имах нужда от лица.
Сега като че ли с всички налични медии, през Скайп и Вайбър, лицата са ни осигурени. Но не е същото. Гледат ми се и ми се говори с истински лица, с триизмерни хора, които можеш да пипнеш и прегърнеш.
Ами ако всичко свърши, а ние вече сме се отучили да говорим и прегръщаме триизмерни хора, от плът и кръв? Представете си такава сцена. Вървиш по улицата, карантината е свършила, все още интуитивно заобикаляш хората, леко се дистанцираш и внезапно срещу теб върви приятел, когото не си виждал от месеци. Приближавате и не знаеш - осмелявате ли се да се прегърнете, подавате ли си ръка като в света от вчера или заставате автоматично на два метра и се усмихвате неловко. Има време за прегръщане и време за въздържане от прегръщане, казва Еклесиастът. Въпросът е: като мине едното и дойде другото време, ще се прегърнем ли отново с лекота - или прегръдката ще е изчезнал жест.
Страхът е физическо усещане, а тялото има собствена памет. Чупил съм и двата си крака и помня как прохождах всеки път отново, от нулата. Пета, стъпало, пръсти, пета, стъпало, пръсти… Единият крак пред другия, но не с цялата тежест. Извади страха от тялото, викаше зад мен санитарят, ходи. Лесно е да се каже „стани и ходи”. Затова, като си със счупен крак, започват да те изправят още на втория ден. Да не забрави тялото, че може да стои право.
Вече трябва да започнем или дори да сме започнали да се готвим за света навън. Да прохождаме в главите си. Да проиграем онази ситуация, в която срещаме приятел навън. Да приготвим лицето си за всяко срещнато лице, както пише Елиът. Да започнем постепенно разговора за други неща. Защото и с криза се свиква, това ние го знаем добре. И с отнета свобода се свиква, даже може да е по-уютно. А и страх лозе пази, както казват тук. Хубави лозя сме отгледали от страха си.
Добрата и лошата новина
Няма да е чудно, ако след две-три години всичко сега ни изглежда като един не толкова мрачен ленив следобед. И няма да е чудно, ако поискаме да се върнем обратно. Както някои днес искат да се върнат в миналото. Там винаги е по-сигурно, макар че бродят предимно призраци.
Добрата новина е, че един ден това ще свърши, ние ще отворим леко вратата, ще потъркаме очи, ще ни се завие леко свят от света и ще излезем. Но има и лоша новина. Твърде възможно е веднага да усетим, че отсега нататък ще бъде по-зле дори от стоенето по стаите. И сами да поискаме да се върнем обратно в тях, с райбера отвътре. Да, карантината, от която излизаме, може да се окаже по-светлият период. Светът поне още е бил цял. На пауза, но цял. На легло, но в съзнание. Затова: да се върнем в спокойствието на стаите.
А дали в тази тишина на големите градове вече не се готвят утрешните бунтове на отчаянието, на безработицата, глада, инфлацията? Дали тези дни не се ражда един нов корона-пролетариат? И кой знае дали някъде някой не пише вече новите манифести. Всъщност, в какъв свят, в каква система искаме да живеем после? Мислим ли за това или оцеляването сега е всичко, което искаме, а другото - както дойде?
Старият свят се разпада - тази фраза е от арсенала на лявата пропаганда. Но ако мислим, че при този разпад ще има победители и победени, печеливши и губещи, значи мислим още в овехтялата логика на същия този стар свят. При такъв разпад, както ни учи физиката, се отделя огромна помитаща енергия. Различни неща можеш да направиш с такава енергия. Да вдигнеш с нейна помощ живота от развалините или да я овладеят някакви нови национал-популисти и да влезем в познати исторически сюжети от ХХ век.
Влизаме в ново време
Въпросът не се отнася само до политици и икономисти. Само икономически растеж няма да ни спаси - напротив, тъкмо той ни доведе дотук. Влизаме в нещо, за което ще ни трябва цялата експертиза на човечеството, цялата философия и култура. Включително нашият позабравен опит на хора от Източна Европа, минали през две различни системи за един човешки живот.