Защо във филма "Под игото" Рада Госпожина и Бойчо Огнянов не умират
“Героите на Шипка” печели наградата за
режисура в Кан през 1955 г. Преди него Сергей
Василиев снима култовия филм за Чапаев
Четири игрални филма и един сериал посвещава родната кинематография на събитията, довели до подписването на Санстефанския мирен договор на 3 март 1878 г.
Първи по време е “Под игото”, премиерата му е на 10 ноември 1952 г. Той е и
първата
суперпродукция
на Българската кинематография след създаването й през 1948 г.
Филмът е дипломната работа на абсолвента във ВГИК-Москва, Дако Даковски и е отличен с Димитровска награда - най-висшия държавен приз за онова време.
Няма друг такъв случай във ВГИК - “Под игото” е първият пълнометражен филм, заснет от завършващ студент. Дако Даковски носи заснетите ленти на Михаил Ром, от когото получава уроци как да продължи.
А съветник по време на снимането на масовите и баталните сцени на място в България е прочулият се с филма “Чапаев” режисьор Сергей Василиев, който по-късно създава “Героите на Шипка”.
Разбира се, зад Даковски застава цялата държава, която не жали пари за проекта. За първи път в българското кино се използват сложни елементи от живописно-архитектурно естество. О т “Мосфилм” идва художникът Александър Жарьонов, който помага на българските си колеги Джон Попов и Стоян Сотиров да овладеят това изкуство.
Сценарият на филма е написан от Георги (Гео) Крънзов и Павел Спасов, които се отказват от някои от сюжетните ходове на романа на Иван Вазов и смело дописват свои интерпретации. Така например Кандов, който в романа осмива социалистическите идеи, във филма е марксист.
Бойчо Огнянов е пратен от Централния революционен комитет, за да подготви и вдигне въстанието в Бяла черква. Във финала го няма обесването на Мунчо (“Тоя луд беше единственият човек, който се осмели да протестира”), а е показано възторженото посрещане на руските освободителни войски.
Няма да видите и
смъртта на Рада
Госпожина,
която по време на битките с турския аскер повече прилича на Райна Княгиня. Както и на Бойчо Огнянов - той минава в едър план през екрана и остава в съзнанието на зрителите като вечен символ на Априлското въстание. Авторите искат да повдигнат с още няколко идеи героично-патетичното звучене на филма.
Както вече стана дума, докато наставлява Дако Даковски за снимките на “Под игото”, съветският режисьор Сергей Василиев избира местата за снимки на вече планирания “Героите на Шипка”.
Прави кастинг и на актьорите и във филма Дако Даковски става султан Абдул Хамид, а Стефан Пейчев от Тосун бей в “Под игото” се превръща в опълченеца Панайот в “Героите на Шипка”.
Петко Карлуковски пак си е Боримечката, но Катя Чукова вече не е годеницата му Стайка Чонина, а Бойка. Апостол Карамитев сваля монашеското расо на дякон Викентий и облича униформата на опълченеца Петко.
Любопитното е, че всички роли на популярните руски генерали от войната - Гурко, Скобелев, Столетов, Радецки, Тотлебен, се играят само от съветски актьори.
Докато турските военачалници - Сюлейман паша, Осман паша и Вейсел паша, са пресъздадени от българи - Константин Кисимов, Енчо Тагаров и Георги Стаматов.
За създаването на първата съветско-българска суперпродукция “Героите на Шипка”, който трае 2 ч. и 20 мин, Сергей Василиев получава наградата за режисура на кинофестивала в Кан през 1955 г.
Премиерата на филма в София е на 25 април 1955 г. и според кинокритика Алексанър Александров
е гледан от 5,5
милиона зрители
На 23 януари 1978 г. пък е премиерата на филма на Никола Корабов “Юлия Вревская”. Датата не е случайна - навършват се 100 години от Руско-турската освободителна война (1877-1878) и киното ни трябва да ознаменува юбилея.
Творчески колектив “Хемус” на СИФ “Бояна” и “Мосфилм” обединяват сили и на екран излиза 131- минутен епос за войната, представен през погледа на младата руска баронеса Юлия Вревска.
Сценария написват Корабов, Стефан Цанев и руснакът Семьон Лунгин. За ролята на Вревска е избрана красивата съветска актриса Людмила Савелиева, българската страна хвърля в боя главната си мъжка сила - Стефан Данаилов е в ролята на Карабелов.
В Петербург, където живее баронесата, художникът Василий Верешчагин я запознава с българина Карабелов.
Тя се влюбва в него, зарязва бляскавия светски живот и последва любимия си мъж в неговата родина, когато започва Руско-турската война.
Дотук всичко много прилича на “В навечерието” на Иван Тургенев. Разликата е, че Юлия Вревска е реално живяла баронеса, родена през 1838 г. в семейството на потомствения руски дворянин генерал-лейтенант Пьотър Варпаховски.
Била е с Виктор Юго и Тургенев, който след смъртта й, написва стихотворението “В памет на Ю. П. Вревская”. През 1856 г. Юлия се омъжва за барон Иполит Вревски, който загива в Кавказката война 2 г. по-късно.
Юлия Вревска
се записва
доброволка в
Руско-турската
война
От 19 юни 1877 г. е медицинска сестра в 45-а военнополева болница в Яш, Румъния. После е прехвърлена в лазаретите, обслужващи Западния отряд при втората и третата атака на Плевен.
След превземането на града е преместена в 48-а военна болница в Бяла, Русенско. В края на ноември 1877 г. заболява от остра форма на петнист тиф и умира на 24 януари 1878 г.
В тази реална история сценаристите вмъкват любовната линия между Юлия Вревска и Карабелов. Неин автор е поетът Стефан Цанев, докато режисьорът Корабов разработва реалната историческа линия.
Събития в навечерието на 3 март са в центъра на филма “Среща на силите”, режисиран от Владислав Икономов и излязъл на екран на 1 февруари 1982 г.
Сценаристът Никола Тихолов, подпомгнат от Икономов, ни пренася в края на 1876 г., когато по идея на руското правителство в Цариград е свикана конференция на Великите сили. Те са Великобритания, Франция, Германия, Австро-Унгария, Италия и Русия. Обсъжда се проект за провъзгласяването на две автономни части на България със столици София и Търново.
Тайно подкрепено от Великобритания, турското правителство бойкотира проекта. Аргументите му са, че с новата конституция Митхад паша ще осигури мир и добро управление на цялата империя.
В основата на сюжета авторите поставят съдбите и личните драми на двама българи. Генади Илиев е руски агент в Цариград. А Симо Русалийски - прислужник в дома на британския министър на колониите лорд Солсбъри, пребиваващ в Цариград.
Взаимоотношенията между двамата и връзките им с останалите персонажи внушават посланието, че историята се прави не само от хората, които са на авансцената, но и от тези, които остават зад кулисите...
Телевизионният сериал “Пътят към София” е копродукция между България и Украйна. С него трябва да бъде чествана 100-годишнината от Руско-турската освободителна война през 1878 г. За режисьор е определен украинецът Николай Мащенко, камерата е поверена на големия майстор Венец Димитров.
Снимките продължават около 6 месеца - главно в Пловдив, Велико Търново - кадрите от турския зандан, и малко в София - пред черквата “Света София” посрещането на руските войски. В основата на сериала е романът на Стефан Дичев “Пътят към София”, който излиза през 1962 г.
За главните роли са одобрени Георги Георгиев-Гец, Петър Слабаков, младият актьор от Народния театър - красавецът Константин Цанев, Павел Попапандов.
Ученичката в балетното училище Анна-Мария получава ролята на Неда Задгорска след дълъг и тежък кастинг, в който участват повече от 300 актриси и красиви непрофесионалистки.
Наред с художествените образи във филма има и реални личности - дипломати по онова време,
на които са
кръстени улици
в столицата
Режисьорът избира грузинския актьор Отар Коберидзе за ролята на френския вицеконсул Леандър Леге и Любомир Киселички като италианския вицеконсул Вито Позитано.
Георги Стоянов влиза в образа на британския агент русофоб Станислас Сенклер, нарекъл се Хидает паша.
Уведомени от Сюлейман паша, че София ще бъде изгорена, а складовете с боеприпаси - взривени, за да не попаднат в ръцете на руските войски, двамата дипломати използват целия си авторитет и заедно с помощта на местните хора предотвратяват опожараването на града.
На 4 януари 1878 г. ген Йосиф Гурко влиза с войските си в София.
До 3 март остават само 40 дни...