Кмет на София измислил “Бели Искър”, но го строил от затворническа килия
Съоръжението е едно от най-големите творения на най-дългогодишния градоначалник на столицата инж. Иван Иванов
Язовир “Бели Искър”, на който се разчита да спаси водоподаването на Перник, е едно от най-големите творения на известния учен - хидроинженер и член-кореспондент на БАН, Иван Иванов. За мнозина той е популярен като най-дълго управлявалия софийски кмет, който е съден от Народния съд, но се спасява, тъй като държавата тогава не е имала толкова добър хидроинженер, който да построи язовир “Искър”.
Всичко това е вярно, но с редица уточнения. След някой и друг месец рекордът на Иван Иванов ще бъде счупен от настоящата кметица Йорданка Фандъкова. Тя положи за първи път клетва като градоначалник на 23 ноември 2009 г. и на 23 февруари тази година също ще се навършат 10 години и 3 месеца, откакто е на поста. Колкото е траел мандатът на Иван Иванов, прекъснат точно на 9 септември 1944 г.
Има и една друга разлика - докато Фандъкова се е явявала три пъти на местни избори, инж. Иван Иванов според тогавашния закон е
назначен за кмет на
София с царски указ
Това става през 1934 г., малко след като на власт чрез преврат идва Военният блок, предвождан от Кимон Георгиев, и се забраняват партиите. Предложението към монарха е направено именно от бай Кимон.
Същият Кимон Георгиев ще бъде министър на електрификацията 20 години по-късно и като такъв ще открие тържествено новия язовир “Сталин” (сега “Искър”). При което не си прави труда да покани на церемонията инж. Иван Иванов, нито споменава името му, макар че много добре знае кой е проектирал и ръководил изграждането на този язовир, както и на язовир “Бели Искър”, който захранва с водите си “Сталин”.
Но че не е получил покана за някакво си тържество, е най-малкият проблем за инж. Иван Иванов. Животът му е низ от такива премеждия и изпитания, че плаче да бъде написан роман за него.
Той е роден в Сливен и е от онова поколение българи, чийто живот е прекършен от балканските войни. През 1910 г. заминава да следва хидроинженерство в Мюнхен, но след две години прекъсва и се връща в България, за да отиде доброволец на фронта.
В армията, като научават какво учи, го пращат в Инженерните войски - да строи жп линията до Скопие, която по ирония и до ден днешен не е построена. Следват Междусъюзническата война, Първата световна, Ньой и т. нат. Успява да се върне в Германия и да си довърши хидроинженерството чак през 1920 г. Оттам си довежда за жена германката Матилде Хинце, с която имат три деца.
Съдбата обаче, изглежда, си знае своето. По онова време столицата е така набъбнала от бежанци, че
питейната вода
не достига
Младият инженер започва работа в отдела по водоснабдяване и канализация на Столичната община и е един от първите, които почват да търсят дългосрочно решение.
Така се появява идеята за мащабно съоръжение, което да отвежда водата от рилските реки до София. На Иванов е възложено да проучи маршрута и възможностите за изграждане. Строежът продължава близо десетилетие и през 1928 година той официално оглавява проекта, отивайки да живее временно в Самоков.
Дължината на трасето – цели 80 километра, не е единствената пречка, която трябва да бъде преодоляна. Теренът е труден, минава през много тунели и аквадукти. Но всичко има благополучен край. На тържественото откриване на 23 април 1933 година на стадион “Юнак” тогавашният столичен градоначалник ген. Владимир Вазов не скрива възхищението си от постигнатото, дори казва, че ако съоръжението е било построено в чужбина, целият свят е щял да разбере за него. Година по-късно някак си естествено Военният блок се спира на Иван Иванов като най-подходящ за кмет на столицата.
Следват
десетте
най-плодотворни
години за София
През това време са засадени кестените, проектират се и се построяват Ректоратът, Съдебната палата, Телефонната палата, зала “България” и хотел “България”, откритата къпалня “Мария Луиза”, оформя се днешният облик на Борисовата градина, тръгват първите тролеи.
Иванов е първият кмет на София, който започва да издава списание - “Сердика”, в което общината между другите материали всеки месец публикува финансов отчет. Наскоро голяма част от него бе дигитализирана и съществува в интернет, така че е невероятно интересен извор за столичния живот по онова време.
Негово дело е и едновремешната сграда на Регентството, което е всъщност днешната община на улица “Московска” 33. Тогава общината е била в сграда на улица “Гурко”, която е напълно разрушена от бомбардировките.
Сред легендите за инж. Иванов е, че имал навика всяка сутрин да ходи
пеша на работа по
различни маршрути
и винаги щом забележел нещо нередно – по паваж, по фасада или нещо друго, първата му работа, щом пристигне в канцеларията си, била да прати подчинените си да уредят ремонта.
Любопитно е, че Иванов намира и най-подходящия начин градът да се отърве от неизгодната концесия за електроснабдяването, дадено преди години на белгийска фирма. В онези времена цените на тока били непосилни за много хора и имало непрекъснати протести.
Кметът започва съдебни битки срещу белгийското дружество през 1939 г. През 1941 г. обаче Белгия е окупирана от Германия и планът на общината се променя - предлагат на фирмата да откупят от нея концесията. Плащат за това в белгийска валута, която не след дълго се обезценява толкова силно, че на практика откупуването излиза почти без пари. По негови признания денят, в който научава за спечеленото дело и колко трябва да плати общината, бил най-щастливият в живота му.
Доказателство за далновидността на инж. Иванов е, че през 1938 г. кани германския професор Адолф Мусман да направи цялостен градоустройствен план на столицата. Фактически днешна София е
Мусманова София
- тогава се проектират основните булеварди, оформят се Борисовата градина и Южният парк и се облицоват с камък коритата на Владайска и Перловска река. Според картата на София от онези години днешният булевард “Пенчо Славейков” се е наричал “Околовръстно шосе”, т.е. Александровска болница се е падала в нещо като извън града.
Между другото тогава се оформя и днешният облик на булевард “Цар Борис Трети” с едно основно платно за движение, две локални и специална алея за трамваите. Години по-късно, когато инж. Иванов е изправен пред Народния съд, едно от обвиненията е, че е заграбил много плодородни парцели, за да направи толкова ненужно широк булевард. На което той остроумно отговорил: “Ще дойде време и ще ме съдят, че съм го направил прекалено тесен”.
Но основното обвинение на Народния съд не е заради булеварда, а за нещо още по-нелепо: по негово предложение три основни булеварда в София по време на войната са кръстени на Адолф Хитлер, Бенито Мусолини и Виктор Емануил. Това е първото обвинение, повдигнато от прокурора, и после към него се присъединяват много други.
Въпреки исканата от прокурора смъртна присъда обаче, съдът го осъжда на 15 години затвор. Това става през лятото на 1945 г., доста след изпълнението на смъртните присъди над царските регенти, министрите от последните три правителства преди 1944 г. и депутатите от последния парламент, които са екзекутирани на 1 срещу 2 февруари 1945 г.
Формално погледнато, кметът на София по онова време е имал статут на министър и инж. Иванов е могъл като нищо също да получи смъртна присъда. Но през декември следващата година е помилван, а през 1948 г. дори е съдебно реабилитиран.
Каква е причината?
Много прозаична. През 1939 година инж. Иван Иванов е започнал най-амбициозния проект на живота си, още по-амбициозен и от Рилския водопровод. Това е изграждането на язовир “Бели Искър” в подножието на връх Мусала. По онова време - най-високо разположеният в Европа язовир, на 1900 метра надморска височина. Това е първото толкова масивно съоръжение в България.
Проектът е авторски, инж. Иванов е разполагал с чертежите и единствено той е можел да ръководи строежа. Изграждането се забавя известно време заради войната и причинените от нея финансови ограничения, но през 1944 г. строежът вече е напреднал достатъчно и няма как да се спре, защото хванатите реки започват да изпълват чашата на язовира.
И тогава започва едно от най-невероятните събития в тогавашната история, разказано в мемоарите на негови колеги. През нощта бившият софийски кмет спи в Централния софийски затвор, на сутринта го качват в кола с папките под мишница и милиционерите го отвеждат на строежа. Вечер пак го връщат в килията. Естествено, няма събота, няма неделя.
Инж. Иванов работи усърдно и през есента на 1945 г. язовирът е открит.
Съществува легенда, че по онова време българското правителство се обърнало към съветското с молба да им изпратят хидроинженер, който да довърши строежа на “Бели Искър”. Тогава руснаците отговорили: “Че вие си имате добър хидроинженер – Иван Иванов”.
Но много по-вероятно е Кимон Георгиев, който по онова време е министър-председател на страната, просто да се е сетил кой е човекът, който може да довърши строежа на язовира.
Няколко месеца след откриването на “Бели Искър” присъдата на инж. Иван Иванов е отменена.
Но все пак
той е народен враг
Като такъв например БАН го изключва от редиците си, възстановява член-кореспондентството му посмъртно чак през 1991 г. Което изобщо не пречи на Иван Иванов да завещае цялото си документално наследство и всичките си книги на БАН. Академията притежава този архив от 1965 г., когато Иванов умира.
Но макар и враг на народа, през 1947 г. тогавашното Министерство на електрификацията му възлага за задача да оглави комисия, която да проучи възможностите за построяване на язовир “Сталин”. Година по-късно е първият главен инженер на новосъздаденото дружество “Енергохидропроект” и като такъв оглавява проектантската група за новия язовир, който е още по-голям от “Бели Искър”.
От чисто техническа гледна точка “Искър”, макар и по-голям от “Бели Искър”, не е бил
чак такова голямо
предизвикателство
Просто защото “Бели Искър” е твърде нависоко и водите в тази част на планината замръзват зимно време, което налага съвсем нетрадиционни инженерни решения за стената на язовира.
Още по-късно Иванов подготвя строежите на вецовете “Пасарел” и “Кокаляне” и на каскадата “Белмекен-Сестримо”, която също е свързана с “Бели Искър” и оттам - с “Искър”.
На практика цялото водохващане на Рила такова, каквото съществува и до ден днешен, е негово дело. Замисълът за цялата тази система, която хваща рилските реки във високите части на планината чрез язовирите “Белмекен” и “Бели Искър” с реверсивен тунел между тях, връзката им с язовир “Искър” и с водоснабдяването на столицата е роден в главата му.
Не се е сетил единствено, че ще дойде време рилската вода да спаси още един голям град като Перник.